Глава 22, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 22Глава 22
7 години по-рано
–Идваме!–рекоха двете момчета. Братята бързо слязоха по стълбите и пръв влезе Марк.
–Аз печеля отново. Бавен си.–каза гордо.
–Не е честно! Ти ме избута в началото!
–А аз какво казах за тичането по стълбите?–рече ядосано жената.
–Съжаляваме.–отново заговориха заедно децата. В стаята влезе мъж, който седна на масата с тях. Той носеше големи очила и част от челото му беше с метални части.
–Не ядосвайте майка си от сутринта. Сядайте да ядете.
Братята седнаха и веднага нападнаха храната. Малък дрон прелетя покрай тях, сипвайки сок в чашите. Друг мина покрай бащата, доставяйки му кафе.
–От колко ти е прегледът?–запита майката.
–От 13:30, но ще отида към 14, тъй като винаги се бави докторката. Много пациенти, малко лекари.
–Кога ли ще се спре тази лудост с Номания и САЩ? Лекари не останаха тук.
–Сигурен съм, че скоро ще утихне всичко. Войната няма как да продължи толкова време.
–Но минаха вече 3 години. Дори и да не участваме във войната, и нас ни изтощава.
–Не го мисли, скъпа. Деца, какво ще правите днес?
–На стрелба съм от 12 до 15. След това ще изляза с компанията.-рече Марк.
–Айден свършва с Марк, така че с него ще изляза.–отвърна брат му.
–Марк, какво стана с националното състезание?–запита развълнувано майката.
–Днес ще избират участващи. Надявам се да успея.
–Естествено, че ще успееш. Ти си най-добрият в клуба ти. Учителят ти много те хвали.-отвърна гордо бащата.
–Ще ги разбиеш Марк!-рече щастливо Лука.
–Не стойте за дълго навън момчета. Днес е студено и може сняг да вали.–отвърна притеснено жената.
–Ясно!–рекоха отново в един глас.
Децата бързо се наядоха и хукнаха. Облякоха якетата си и излязоха навън. Родителите изглеждаха щастливи, защото синовете им бяха щастливи и пълни с енергия.
Навън беше студено, но слънцето силно печеше. Момчетата тичаха в двора си и ритаха топка. Имаха време преди плановете си, за това си играеха. Мястото им за игра не беше голямо, но се забавляваха заедно.
–Бавен си, Лука!
–Чакай... искам... да си почина.–рече задъхано.
–Нямаш никаква издръжливост. Трябва да тренираш нещо, за да станеш по-силен. Никой не обича слабите хора.
–Знам... просто... е трудно.
Марк остави топката и се прибра в къщата. Скоро се върна с лък и стрели. Носеше и устройство, което постави на земята и на него се появи холограма на мишена.
–Нека стреляме.
–Но аз не мога.
–Ще те науча.
–Всеки път казваш това, но резултатът е един и същ.
–Така е, защото нямаш мотивация. Винаги казваш, че ще се провалиш и заради това не можеш.
–Казвам го, защото е истина. Не ме бива в спорта като цяло.
–Ако правиш нещо различно от играене на видео игри, може и да те бива.
-Просто ме остави. Не искам да съм добър в това.
Малкото братче се прибра обратно в къщата. Качи се по стълбите и влезе в стаята си. Лука не обичаше спорта. Не намираше никакво щастие в това да се потиш и изморяваш тялото. Загледа през прозореца към двора. Брат му стреляше с лъка. Всеки път улучваше целта. Той беше добър. Във всеки спорт е добър. Футбол, баскетбол, стрелба. Заради и това има много приятели сигурно.
А Лука? Той беше добър с джойстика. Грабна си слушалките и застана пред големият си компютър.
–Има ли някой онлайн?–запита той към микрофона си. Нямаше отговор и момчето въздъхна тежко и махна слушалките.
–Вярно. 11 сутринта е, всички хора са навън.
Момчето легна на леглото, отчаяно. Тази зимна ваканция му се струваше толкова скучна и бавна. Коледа вече мина и някак си доброто настроение изчезваше.
Лука си взе VR очилата и си ги сложи.
–Просто ще гледам филми, докато мине времето.–рече той.
Лежеше така на леглото в продължение на няколко часа. Не отделяше поглед от екрана. Спеше му се, но в същото време не можеше да спи. Скоро усети някой да потупва рамото му. Момчето учудено махна очилата си и видя майка си.
–Няма ли да обядваш нещо? Вече е към три следобед.
–Все още не съм гладен.
–Ако огладнееш, има храна в хладилника. Кажи на робота да ти я стопли. Аз излизам и ще се върна скоро.
–Добре.
Майката си тръгна от стаята и момчето чу заключването на вратата. Той стана от леглото си и започна да обикаля къщата.
-Защо всичко е толкова скучно?-рече отчаяно.
Отиде до кухнята, и както каза майка му, имаше храна. Извади я и я сложи на масата.
–П.Р.С., стопли храната.
Появи се робот, висок около метър, с екран за глава. Движеше се с колелца и бързо дойде до момчето. С една от металните си ръце взе храната и я сложи в тялото си. Скоро се стопли и я върна на масата. Лука започна да яде, гледайки през прозореца. Забеляза, че навън е започнало да вали сняг. Даже тревата в двора им беше побеляла. Сигурно е валяло отдавна и чак сега е забелязал.
Изведнъж се отвори вратата и детето забеляза брат си.
–Как мина стрелбата?
–УЧАСТВАМ!–изкрещя щастливо.
–Какво?
–Ще участвам в националното състезание!
Марк скочи към брат си и го прегърна щастливо.
–Знаех си, че ще те приемат!
От вратата се появи още един човек и Лука веднага го позна.
–Айден! Теб приеха ли те?
–И аз участвам.–отвърна щастливо.
–Радвам се за вас! Имате шанс да ви приемат в един от най-елитните спортни университета в света!
–Къде е мама?
–Преди малко излезе.
–Ще й се обадя да кажа.
Марк си свали дрехите и отиде в другата стая да говори. Русото момче също се съблече и отиде до Лука.
-Навън е доста студено. Снегът изведнъж заваля.
-Чакай, ще запаля камината.
Момчетата отидоха във всекидневната и в края на стаята имаше огромна камина. Лука взе няколко дърва и ги запали.
–Вашата къща е доста интересна. Толкова е голяма и вие сте единствените, които съм виждал да се топлите на камина.
–Реално имаме система за затопляне в къщата, но камината е по-приятна. И тази къща е още от времето на прадядо ми. Доста е стара, но е просторна и приятна.
–Аз живея в малък апартамент, за разлика от вас, но обичам малките пространства.
Двамата седнаха пред огъня да се топлят. От време на време Лука мърдаше дървата с машата за камина. Скоро Марк се присъедини към тях.
–Мръднете се и аз да се стопля. Лука, ти си седял цял ден тук, не ти е студено.
–Нямаше ли да излизаш с приятелите ти?
–Ще излизам. Просто искам да се стопля преди това.
Тримата постояха така и не след дълго Марк тръгна. Двамата останаха и си говореха. Айден беше развълнуван за предстоящото състезание.
–След две седмици ще се състои. Това е шансът ми.
–Ще успеете с брат ми. Ще бъдете в един университет заедно!
Айден го изгледа тъжно и се опитваше да каже нещо, но все едно заседна в гърлото му.
–Какво?–запита Лука.
–За всеки един регион се осигурява по едно място... тоест няма да влезем двамата.
–Само един от вас? Ау....
Двамата замълчаха. Лукас се натъжи от този факт. Или брат му, или най-добрият му приятел ще влезе в мечтаният им университет.
–Толкова ли е хубав този университет?
–Естествено! От него излизат най-добрите спортисти. Влезеш ли в него, животът ти е уреден.
–Предполагам ...
–Това е между мен и Марк. По-добрият ще влезе.
–Разбирам.
–Погледни.
Момчето се разрови из раницата си и извади синя карта. На нея пишеше името му и някакъв номер.
–Това е идентификационната карта. Раздадоха ни ги и с тях ще се явим на състезанието.
Лука взе картата с любопитство и я разгледа. Най-долу пишеше и датата, на която трябва да се явят. Сигурно и Марк има същата карта. И той ще се яви с нея на състезанието. Лукас обаче се тревожеше за приятелството между Марк и Айден. Ако някой от тях двамата спечели, то другият ще го мрази ли? Ще си развалят ли отношенията? Дали Лука ще може да е приятел с Айден?
–Всичко ще е наред.-рече внезапно русото момче. Лукас се изненада от казаното. Все едно той му прочете мислите.
–Който е по-добър той ще спечели.
–Ще донеса нещо за ядене.
По-малкият стана от мястото си и отиде в кухнята. Ровеше се из шкафовете, за да намери някакъв чипс или сладки за госта. Опитваше се да си натяква, че това не е негова работа. Дори и двамата да се скарат, той ще заеме страната на брат си. Марк е по-ценен от всеки друг. Лука си удари един шамар, за да спре да мисли и се върна с храната.
–Инсталирах новата версия на играта, който играхме вчера. Да я пробваме?
–Хайде!
Дните минаваха бързо. Новата година започна и всички бяха позитивно настроени. Снегът спря да вали, но все още бяха минусови температури. Имаше време преди да започне училището и за това Айден и Лука отново бяха заедно. Играеха на компютъра в стаята на Лука. Двамата се забавляваха и можеше да се чуе смехът им в коридора. Прекъсвайки забавлението им, вратата внезапно се отвори. Момчетата се стреснаха и замълчаха. В стаята влезе Марк и започна да претърсва стаята без да казва и дума.
–Какво търсиш?–запита брат му.
–Не мога да си намеря картата!–отвърна ядосано.
–Коя карта?
–Тази за състезанието утре!
–Моля?! Трябва да я потърсим.
Момчетата скочиха от местата си и търсеха заедно. Марк изглеждаше много притеснен, тъй като без картата няма как да се яви.
–Къде последно я видя?–попита Айден.
–Преди 3 дена оставих във всекидневната на масата до телевизора. От вчера не съм я виждал там, но си помислих, че мама я е преместила. Обаче и тя не знае къде е.
–Сега като се замисля аз и Айден гледахме заедно на телевизора вчера. Но не мисля, че я видях.
–Ще огледам долният етаж. Ти и Лука потърсете тук. Може родителите ви да са я преместили без да осъзнаят.
Разделиха се и Айден слезе долу. Марк и Лука продължаваха да търсят и в другите стаи. По-големият ставаше все по-изнервен и притеснен.
–Как можах да я загубя?! Такъв глупак съм!
–Ще я намерим успоко–
–Чакай! Имам спомен, че показвах картата на Мишел. Може да съм я забравил у тях. Ще отида.
–Звънни ѝ просто. Защо да ходиш?
–Тя не е в дома си. Ще питам майка ѝ.
Марк веднага хукна по стълбите и грабна якето си. Излезе през вратата и затича към дома на приятелката си. Лукас слезе по стълбите и гледаше как тича брат му.
–Дано я намери.
Момчето отиде, за да намери приятеля си. Потърси го около кухнята, но го нямаше. Отиде във всекидневната и го видя да стои пред камината. Взираше се в пламъците и не отделяше поглед от тях. Беше необичайно мълчалив. На Лука му се стори странно и се доближи до него тихо. Приближавайки се забеляза, че държи нещо в ръцете си. Личеше си, че го стиска здраво.
–Какво има Айден?–запита притеснено. Продължаваше да се доближава и забеляза синя карта в ръцете му.
С големи букви пишеше "Марк Карсън" и номер. Момчето се зарадва и се доближи до приятеля си.
–Намерил си я! Защо не каза? Трябва да съобщя на Марк. Но той хукна без да си вземе телефона или часовника. Ще го изчакаме. Нека я оставим в стаята му.
Лука протегна ръка, очаквайки Айден да му я даде. Но той не мърдаше от мястото си. И дума не казваше. Взираше се в картата и я стискаше все по-силно. Приятелят му се притесни от държанието му. Той хвана рамото на русият и го гледаше в очите, все едно очакваше да му каже нещо.
–Добре ли си? Нещо станало ли е?
Най-накрая Айден го погледна. Този път не отделяше поглед от очите на приятеля си. На Лука не му харесваше държанието му. Изражението му изглеждаше толкова студено и момчето не можеше да си го обясни.
Без да казва каквото и да е било той хвърли картата на Марк право в пламъците на камината. Лукас се шокира от видяното и веднага отиде до камината, за да види дали не го лъжат очите.
–Какво направи?!–изкрещя момчето. Айден отново не казваше нищо, а гледаше как гори картата.
Лукас посегна да вземе металните щипки, за да я извади. Русият забеляза намерението му и веднага ритна инструмента от ръцете му. Лука се ядоса и хвана приятеля си за блузата му.
–Какво не е наред с теб?! Знаеш колко важно е това за Марк!
–И какво от това?–най-накрая рече нещо момчето със сериозен тон.
–И какво от това?–най-накрая рече нещо момчето със сериозен тон.
Чернокосият се изнерви от безразличието на приятелят си и го удари в лицето. Бутна го настрани и отново взе щипките, за да извади картата.
За негово съжаление, тя вече беше разтопена и името не можеше да се прочете. Приличаше вече на въглен. Момчето се разтрепери и се чудеше как трябва да го обясни това на брат си.
–ЗАЩО ГО НАПРАВИ?!
Най-накрая Айден изгледа Лукас ядосано. За пръв път момчето виждаше така другаря си и се притесни. Този път русият хвана Лука за тениската му и го гледаше на кръв.
–Това е национално състезание. То е единственият ми шанс да се измъкна от дупката, в която живея. Единственият ми шанс да се измъкна от шибаното ми семейство. Готов съм да направя всичко, за да спечеля и се разкарам оттук.
Чернокосият го гледаше изненадано. Познаваше другаря си повече от година и за пръв път го виждаше в тази светлина. Знаеше, че семейството му не е едно от най-заможните, но не си е и представял, че таи такава омраза и болка.
Чувстваше съжаление. Не е разбрал за мъченията на приятелят си. Но трябваше ли да стига до там? Той не искаше и да даде шанс на брат му да се яви. Колкото и да желае да влезе там, нямаше право да отнема участието на Марк.
–Колкото и да ти е тъжен животът, нямаш право да съсипваш този на останалите.–рече ядосано Лука.
–Хубаво ви е на вас. Ядете заедно с родителите си. Имате голяма къща и хубава техника. Без проблем можете да влезете, в който и да е университет. Но аз не. В секундата, която стана на 18 ще ме изритат от нас и няма да ги интересува какво ще стане с мен. Знам, че съм едва на 14, но ако спечеля ще мога отсега да вляза там в предварителните курсове и да се разкарам.
–И Марк има право да участва, колкото и ти! Той също мечтаеше да влезе там.
Лука го избута на страни и го ритна в корема. Той падна на земята и ругаеше от болка. Момчето се опита да си събере мислите и намери решение.
–Просто ще пратим искане за нова карта. Сигурно ще ни пра-
–Ще отнеме поне седмица докато регистрират нова карта. Състезанието е утре.
Имаше право. Направата на нова карта ще е трудна. Момчето се притесняваше все повече и повече. Трябваше да измисли нещо. Не искаше и да си представя тъгата, която ще изпитва Марк, когато разбере. Мисленето не му помагаше с нищо. Знаеше, че няма как да се издаде нова.
–Просто ще кажа на треньора ви, че ти си унищожил картата на Марк. Сигурен съм, че няма да те допусне.
Тези думи силно провокираха Айден. Веднага стана и удари момчето в лицето. Лука нямаше намерение да му се дава и му отвърна със същото.
Въпреки ударите на Лукас, Айден започна да се смее силно. Лука изглеждаше объркан от поведението му. Твърде силно ли го удари в главата?
–Давай, кажи на Марк! Но знай, че ти си този, който ми даде картата.
–Какво?
–Вече си забравил? Вчера ти ми даде, защото искаше да сравниш номерата, но така и не забеляза, че не я върнах. Тя е в мен още от вчера, но сега реших да я унищожа.
Момчето се замисли повече и се сети за какво говореше. Спомняше си как му я даде, но наистина не я върна. Започваше да се пита дали не е и негова вината.
–Това състезание го чаках от години, защото знаех, че е единственият ми шанс да се разкарам от тук. Обаче единственият, който има реален шанс да ме победи е Марк. За това ще те питам: Сериозно ли си мислеше, че съм ти приятел, защото те харесвам?
Тези думи се забиха в Лука като стрели. Замисляше се все повече и повече за приятелството си с него. Той беше прекарал едни от най-хубавите си моменти от живота с него. Как е възможно всичко това да е фалшиво?
–М-моля?–отвърна плахо момчето.
Айден започна бавно да се доближава към момчето, но Лука поддържаше дистанция и се отдалечаваше. Държеше юмруците си стиснати, готов отново да удари.
–Нека да променя въпроса: Има ли нещо в теб, за което да си струва да съм ти приятел? Стоиш си само у вас и играеш на компютъра, не те бива в каквото и да е хоби или спорт. Поне да беше умен, за да компенсираш това, но за жалост не си. Точно защото си глупак можех да те използвам, за да се добера до Марк, без да ме заподозре.
Лука все повече и повече се притесняваше и ръцете му започнаха да треперят.
–Не осъзнаваш ли, че единственото, в което си добър е да бъдеш манипулиран?
–Манипулиран?
Лукас се допря до стената и нямаше на къде да отстъпва повече.
–Аз не съ–
Преди да си довърши думите, Айден му запуши устата с ръката си, за да млъкне.
–Нямаш си и на представа от колко дълго време искам да ти го кажа това. И затова не искам да ти слушам излишното хленчене.
Момчето се опитваше да махне ръката му от лицето си, но силите не му стигаха. Дори и ударите, които нанасяше нямаха ефект.
–Лично аз се надявам това да ни е последната среща и ще ти го кажа в прав текст-бях приятел с теб заради Марк. Трябваше да се доближава достатъчно до него, за да го саботирам.
Ръката на Айден се стесняваше и притискаше лицето на Лука все по силно. Сълзи потекоха от очите на момчето, без да знае дали е от болката или от думите на другия.
–Това беше мечта и на Марк. Знаеш колко желаеше да стане професионален спортист. Но вината за това е и твоя, защото ти позволи да се случи.
"Трябва да спра да го слушам."
–Знаеш, че съм прав. Единственото, за което ставаш е да си безполезен.
–Н-но сан.–опита се да проговори момчето със запушена уста.
Лукас можеше да усети как ноктите на Айден се забиваха в бузата му. Кръвта бавно започваше да се стича от лицето му. Болката ставаше все по-голяма и сълзите не спираха.
–Не си? Имаш наглостта да мислиш такова нещо?!
Момчето дръпна Лука към себе си и рязко го избута назад, удряйки главата му в стената. Айден ставаше все по-яростен и не отпускаше хватката си.
–ТВОЯТА РАБОТА Е ДА СИ БЕЗПОЛЕЗЕН, ТАКА ЧЕ СИ ОСТАНИ ТАКЪВ! НИЩО НЕ МОЖЕШ ДА ПРОМЕНИШ ВЕЧЕ.
Най-накрая пусна момчето и то се строполи на земята. Опитваше се да си поеме въздух и да сдържа плача си.
"Той греши. Знам, че греши. Ще поправя нещата. Ще намеря решение."
–Търсиш някакво оправдание за действията си, нали?
–М-млъкни. Не съм виновен.
–Ти си виновен, знаеш го.
–Казах ти да млъкнеш!
Момчето събра сили да стане от земята и отново удари Айден в корема. Въпреки удара, той не искаше да му се дава и го хвана за косата. Издърпа го към себе си и го хвърли до камината. Лука отново лежеше на земята в болки.
Зрението му се замъгли и причерня. Можеше да чуе стъпките на идващия към него човек. Усещаше топлината на огъня и как тялото му трепери.
Беше слаб. Много слаб. За пръв път в живота си се чувстваше все едно му трябваше сила. Болезнено е. Чудеше се кое повече боли. Тялото му или думите на Айден?
–Сега разбираш ли, Лукас?
Гласът му беше близо. Все едно беше клекнал до него. Зрението му вече се изчисти и виждаше светлината от пламъците.
Беше го яд. Яд го е, защото знаеше, че Айден е прав. Отново потекоха сълзи по лицето му.
–Не си прав.
Отричаше, със знанието, че греши. Искаше да се заблуждава, че е прав. С треперещата си ръка се протегна и взе лопатката за камината. Обърна се рязко с малкото му оставащи сили и замахна на другият.
Въпреки отчаяният му опит, Айден хвана лопатата и я хвърли настрани. Без и да се замисля хвана Лукас за гърлото и започна да го притиска. Момчето се съпротивляваше и задушаваше.
–Защо само аз трябва да страдам, мамка му?! Безполезен си и пак ти е хубав животът!
Айден се огледа и забеляза металните щипки от по-рано, които стоят в огъня. Взе ги от камината и върхът беше станал червено-оранжев от топлината. Лука започна да се паникьосва, тъй като не знаеше какво ще направи нападателят му.
–И ти страдай поне веднъж.
Без да хаби и секунда той заби щипките в лявата част на корема му. Отпусна гърлото му и Лукас започна да крещи от болка. Предметът се забиваше взе по-дълбоко. Момчето усещаше не само прерязването, но и горенето отвътре. Имаше чувството, че кръвта кипи във вените му.
Лукас крещеше все по-силно и силно. Умоляваше Айден да извади предмета от корема му, но той все едно беше глух.
–Защо крещиш? Не е като да съм уцелил важен орган.
Страдащият не можеше да му отговори. Не можеше и да мисли. Единствено усещаше горещите щипки в себе си.
Айден се отдалечи и наблюдаваше момчето. Вече можеше да види как кръвта на Лука оцветяваше белият килим.
–Вече разбра ли Лука?
Отново не получи отговор. Писъците на момчето намаляваха и почваше да губи съзнание.
Внезапно се чу аларма. Айден се обърна и забеляза робота от по-рано. Засякъл е лошото състояние на Лука и известяваше бързата помощ.
–Бъди спокоен. Ще се постарая да не ме видиш отново.-рече Айден за последно и излезе от къщата.
Лукас можеше да чуе единствено алармата. Не можеше да си мърда тялото, а болката се увеличаваше. Нямаше силите да крещи и лежеше в мъки. Скоро зрението му отново се изключи и вече не можеше да чува нищо.
