Глава 21Глава 21

Влакът отново се движеше и се насочваше към Назика. Можеха да се видят стените, които са пазели града, но от тях не е останало много. Колкото повече навлизаха, толкова по-гъста ставаше мъглата. Единствено вече можеха да се ориентират по радара.

Лука продължаваше да гледа през прозореца, въпреки че не виждаше нищо. Той и останалите носеха маски, покривайки устата и носа. На очите си имаха очила, които бяха плътно върху кожата им. Екипировката, която носеха също беше по-различна. Не беше дебела и кожена, за да предпазва от заразени, а по-скоро тънка и прилепнала по тях за да ги предпазва от газта.

-Колко време трябва да сме с тези маски? Малко е трудно да се вижда с тях.-запита Димитри.
-Колкото Дъглас каже.-отвърна Марк.
-Тази екипировка е много по-добра от другата. По-подвижна съм и е по-лека.-рече щастливо Мишел.
-Трябва са бъдем внимателни с нея. Лесно се къса и газта ще влезе в екипировката. Да не подценяваме заринът.-рече най-големият.
-Какво е зарин?-рече Дими.
-Това е химическо оръжие. Парализира те и води до болезнена смърт. До колкото помня заринът беше забранен и това повече ме учудва.
-Но в момента вентилацията го филтрира, нали? Защо сме с маски?
-За всеки случай. По-добре да сме предпазливи.

За пореден път обаче влакът спря рязко. Групата веднага се хвана за нещо, за да си запази равновесието. Намираха се приблизително около центъра на града.

-Отново спираме?-запита Марк.
-Отново всички да ме слушат.-чу се същият глас от по-рано от говорителя.-Релсите по-напред са блокирани от електрически стълб и няма как да преминем. Ще се наложи група от нас да излязат навън и да търсят устройство, с което да го преместим. Засякохме сигнал за помощ наблизо и за сега ще отидем към него. Ако има желаещи, които искат да излязат, да пишат на Лена.

Скоро водачът спря да говори и Лука загледа ентусиазирано брат си.

-Хайде!-рече щастливо.
-Добре. Няма тук заразени, така че опасността е намалена, но бъди внимателен с газта. Аз също ще дойда.-каза Марк.
-Брой ме!-рече Мишел.
-Мен също.-отвърна Димитри.

Марк писа на Лена, че всички ще идват. Механичката даде час на излизането и локацията, към която ще се насочат. Групата за последно провери екипировката си, подбра оръжия за всеки случай, грабнаха раниците и излязоха.

Въпреки, че беше ден и лъч светлина от слънцето не можеше да мине през мъглата. Всичко около тях беше сиво и стояха плътно до влака за да се ориентират. Продължиха напред и отидоха до най-предният вагон. От него излязоха Дъглас и Лена.

-Само ние ли сме?-запита Мишел.
-Не всеки от лагера е ентусиазиран да излиза при смъртоносния газ.-отвърна водачът.
-Локацията, която ни дадохте е мястото, то което идва сигнала за помощ?-запита Марк.
-Да. Не исках да помагам на хора, но по-добре ще е да питаме някого, от колкото да се лутаме в зарина.

Шестимата тръгнаха и се ориентираха единствено по радара. Без него ще са като слепи в тази мъгла. Пътят не им отне дълго време и стигнаха до огромен метален купол. По здравината и височината Дъглас предположи, че това е бункер. Те влязоха без проблем вътре, но сигналът идваше от под тях. Влизайки вътре, мъглата се изчисти малко и можеха да видят цялото място. То беше тъмно и празно. Единствено нещо, което можеше да се види беше люк в земята.

-Хората трябва да са в този люк. Влизаме бързо, без да позволяваме да навлезе много газ. Ясно?-нареди водачът и всички се съгласиха.

Дъглас клекна и завъртя дръжката. Отвори се люкът и веднага влезе вътре. Надолу имаше стълби и бързо слезе по тях. Останалите го последваха и последна беше Лена, която затвори здраво люкът.

Отново стъпиха на земя и най-накрая си махнаха маските. Въздухът се усещаше влажен и студен. Пред тях имаше голям каменен тунел с работещи лампи. Шестимата продължиха напред и стигнаха до бронирана врата. Нямаше как да я отворят отвън и за това Дъглас почука. Почакаха малко и чуха звук от отключване. Вратата бавно се отвори и можеше да се види само погледа на непознат човек.

-Кои сте вие?-запита човека зад вратата.
-От тук идваше сигнал за помощ и дойдохме.-отвърна Дъглас. Вратата се отвори още повече и вече можеше да се види лицето на момче. Изглеждаше на 12-13 години и гледаше Дъглас, обмисляйки думите му.
-Как ти е името?
-Дъглас Хаген.
-За сега ще ви заведа при водача ми.

Момчето отвори изцяло вратата и пусна шестимата да минат. Имаше още коридор, но не беше толкова дълъг.

-Госпожо, човек на име Дъглас Хаген и още пет човек се призовава на сигнала ни. Ще ги доведа в главната стая.-рече момчето към часовника на ръката си. Въпреки това не получи отговор и се зачуди защо.

От далечината се чу силно отваряне на врата. Групата се стресна и застана на едно място. Човек излезе от една от стаите и тичаше бързо към тях.

-ДЪГЛАС, ТОВА ТИ ЛИ СИ!?-чу се писък от тичащият. Чувайки това, изражението на Дъглас стана отчаяно.
-Мамка му, само този глас не исках да чувам...

Скоро фигурата се доближи достатъчно и забелязаха, че е жена. Тя скочи във въздуха и прегърна силно Дъглас.

-Дъглас~♡! Толкова много ми липсваше~. Знаеш ли колко бяха скучни мисиите без теб?-рече жената, целувайки бузата му.

Останалите от лагера гледаха шокирано и се опитваха да обработят информацията. Водачът се опитваше да се измъкне от хватката й, но безуспешно.

-Пусни ме вече!
-Дошъл си да ни помогнеш? Боже мой невероятен си♡!

Най-накрая тя го пусна, но си беше увила ръцете около неговата ръка.

-Н-не знаех, че си имаш приятелка Дъглас.-рече Лена объркано.
-Тя не ми е приятелка. Бивши колеги сме.
-Не вярвах, че е възможно жена да харесва Дъглас.-шепнеше Лука към брат си.
-Ако трябва да бъда честен и аз.-отвърна той също тихо.

Хората ги приветстваха вътре и стаята, в която се намираха беше доста голяма. Това явно е тяхната главна стая. На пръв поглед изглеждаха да имат всичко-храна, вода, оръжия, лекарства, устройства. Тогава защо искат помощ? Дори и маските им изглеждат в добро състояние и не би трябвало да имат проблем с излизането навън.

Домакините настаниха гостите си на маса. С тях седна водачката на групата с момчето, което им отвори вратата. Зад тях стояха прави още трима мъже, които явно служеха за охрана.

-Нещо за пиене желаете ли?-запита жената.
-Давай по същество.-отвърна Дъглас. Изражението на жената от щастливо и влюбено стана сериозно.
-Да започнем със запознанствата. За тези от вас, които не знаят, името ми е Реми. Аз също като Дъглас работих в армията, но напуснах. Момчето до мен е Самуил. Не го подценявайте, въпреки че е на 13 години.-рече тя, потупвайки гърба на детето.
-Това са Лена, Марк, Лукас, Мишел и Димитри. Влакът ни заседна по средата на града и забелязахме сигнала ви.
-Значи искате ние да ви помогнем?
-Нека го наречем взаимопомощ. Какъв е вашият проблем?
-Нямаме радар. Повредиха ни се всичките устройства. А няма как да мръднем в тази мъгла.
-Лена е механичката на лагера ни. Тя може да ви ги прегледа.
-Това ще е прекрасно! Хей, донесете радарите.-рече тях към часовника си. След две минути вратата се отвори и двама човека влязоха.
-Хайде, бавите се.-отвърна Реми.
-Извинявам се за забавянето.-рече едното русо момче. Очите му се фиксираха върху Лукас и се усмихна нежно. Доближи се още повече и остави няколко радара на масата. Марк гледаше учудено това момче, но скоро го припозна.
-Айден, това ти ли си?
-О, Марк. Мина доста време. Изненадан съм, че ме помниш.
-Лука, няма ли да го поздравиш, бяхте най-добри приятели.

Обаче реакция на Лука беше различна от очакваното. Целият беше бял като платно, стискаше силно юмруци и се потеше. Въпреки това успя да изимитира приятелска усмивка.

-Радвам се да те видя.
-Лена виж радарите.-рече Дъглас. Момичето послуша заповедта му и прегледа всички устройства внимателно.
-Съжалявам, но не мисля, че могат да се поправят.
-Тц, проклятие.-рече Реми.
-Можем да ви изведем от града, ако това е проблема.-отвърна водачът.
-Нашата цел не е да излезем. Искаме да стигнем до пречистващата кула, за да я поправим и премахнем зарина от града.
-Имате намерение тук, да се застои групата ви?
-Замисли се. Тук няма заразени от дълго време. Стените на града са разрушени, но ако ги поправим, тогава ще имаме защита. Единствено този газ е проблем. Ще ни помогнете ли?
-Ако помогнем, тогава и нашият лагер ще се настани тук. Мястото е достатъчно голямо за два лагера.
-Колкото и да искам да остана с теб няма как. Съветът на нашият лагер е строго забранил смесването с други. Вместо това ще ви помогнем да изчистите релсите, за да тръгнете.
-Добре и това ще е достатъчно.
-Предлагам утре да тръгнем за кулата. Останете тук за вечерта, имаме свободни места за вас.
-Добре, но през това време намерете нещо, с което да се вдигне електрическият стълб.
-Електрически стълб? Ще трябва голяма техника, за да се махне това, но добре ще намерим.

Реми стана от масата и отново усмивката огря лицето й.

-Достатъчно със скучните разговори. Утре ще му мислим, сега се отпуснете. Дъглас какво ще пиеш?
-Ако имаш ром, ще приема.
-Имаш късмет тогава, сега ще донеса.-отвърна и отиде да вземе бутилките.

В същото време Лука неочаквано загледа притиснено Мишел и тя разбра всичко, без да казва дума.

-Марк, нека се настаним в стаята. Чувствам се леко замаяно, може да е от газта.
-Добре ли си? Да ти дам лекарство?
-Не, просто трябва да полегна.
-Ще дойда с теб.

Двамата станаха и един от мъжете ги придружи навън. Като се затвори вратата, момчето от по-рано се доближи до Лука и седна до него.

-Мина доста време. Мислех си, че си умрял през първата година на вируса.

Лука не казваше дума. Забиваше пръстите си в стола, все едно ще го пробие. Гледаше единствено в земята. Дъглас забеляза необичайното му държание, но не казваше нищо.

-Лука? Какво има? Нещо боли ли те?

Реми се върна и остави бутилките с алкохол и чаши. Тя усети странното напрежение във въздуха, но и тя мълчеше.

-Да не би заринът да е-

Преди да довърши думите си, юмрукът на Лука пррелетя право в лицето на Айден. Погледът на момчето беше яростен и беше готов да го налага още.

-Ще спреш ли да се правиш на добър, двулично копеле?!

Айден падна на земята и започна да му тече кръв от носа. Лукас се доближи, хвана го за яката и му нанесе още удари по лицето. Можеше да усети кръвта на момчето по пръстите си, но не спираше.

-Това е най-малкото, което мога да ти направя в момента!

Внезапно усети как някой го хваща през рамената и спира ударите му.

-Престани вече!-чу се гласа на Дъглас зад него. Обаче момчето се ядоса, че го спря и се съпротивляваше. Опитваше се да удари Дъглас, за да го пусне, но водачът засили хватката си.

-Защо продължаваш с шибаното си лицемерие!?

Айден бавно стана от земята и започна са де смее шеговито. Носът му кървеше обилно и се опитваше да го спре. По погледа му се виждаше надменността, която имаше. С всяка една секунда Лукас ставаше все по-ярастен.

-Съдейки по държанието на Марк от по-рано, сигурно той още не знае, нали? Страх те е да му кажеш, защото знаеш, че ще те намрази, прав ли съм?

-Още тук и сега ще ти върна услугата за корема ми.
-О, това ли? Вече го бях забравил. Вината си беше твоя, ако трябва да сме честни.
-КОПЕЛЕ ЩЕ ТЕ-

-Достатъчно!-изкрещя жената отстрани.

Двамата замълчаха, а Дъглас скърсти ръцете на Лука зад гърба му.

-Ще го изведа в другата стая.

Дъглас завлече Лука и отидоха в съседната стая. Светнаха лампата и водачът най-накрая отпусна хватката си.

Въпреки, че не го показа, той беше доста изненадан от държанието на момчето. За пръв път видя този тип ярост в очите му. Изглеждаше, все едно ще го убие, но в същото време, че ще плаче.

Лука седна на земята и беше с лице към стената, без да поглежда водача си. Яростта му оттихна и се чувстваше леко засрамето Дъглас седна на единственото легло и гледаше момчето.

-Това е човека, който е направил раната в корема ти, така ли?
-Съжалявам, че те излъгах преди време. Не ми е удобна тема за говорене.-гласът му беше тъжен, все едно ще заплаче.
-И каква трябва да е вашата историйка?
-Наистина не ми се говори.
-Не е като да имаш избор, хлапе.
-Не може ли просто да го пребия и да се свършва?
-Ако трябваше да пребивам всеки, който ме дразни, то ти да си мъртъв отдавна. Говори преди наистина да се изнервя.

Лука въздъхна тежко и си допря главата до стената. Опитваше се да си събере мислите наново, но в крайна сметка трябваше наистина да каже това на Дъглас. Знаеше, че трябва, но не искаше.

Предишна

Глава 20

Глава

Следваща

Глава 22

Глава 21, Пропуснати от смъртта

Глава 21Глава 21

Коментари за глава 21