Глава 20Глава 20

-150 000 ШИНКА!?-изкрещя шокирано Рей.
-Не е нужно всички да те чуват.-отвърна Дъглас.
-Това е ненормално високо! Една четвърт от парите на лагера говорим.
-Няма какво да направим. Или умираме от глад или плащаме.
-Тц, взеха се за големи, защото гладуваме и решиха цената да е висока.
-За сега поне ни предложиха да ни я предоставят във влака.
-Нека позная, доставка 30 000 шинка?
-Не, просто ще ни я оставят. До утре ще са приготвили всичко. За сега ще пратя част от парите, а ти организирай лагера за тръгване.

Скоро всички излязоха от мола. Лука се въртеше и оглеждаше мястото, тъй като на идване беше в безсъзнание. Марк вървеше след него и се чудеше какво прави.

-Защо се въртиш така?
-Просто оглеждам мястото. В доста добър вид е в сравнение с останалите градове. И заразените са под контрол. Хората тук знаят как да се справят.
-Предполагам.-рече той гледайки в земята. Лука забеляза държанието му и застана пред него, вървейки назад с ръце на тила си.
-Какво има? Тъжен, защото храната е скъпа? Да можех да ударя този негодник за тази цена.
-Не, не е заради това.
-Тогава какво?
-Ти...ядосан ли си ми за по-рано?
-За кое?
-Знаеш. За това, че те заключих. Дължа ти извинение.
-О, това ли? Да, в началото бях раздразнен, но не съм ти ядосан.

Марк беше изненадан от отговора му. Очакваше брат му да не му говори изобщо.

-Не си ядосан? Аз буквално те заключих. Прекрачих границата.
-Много го мислиш. Знам, че го направи от притеснение за мен и разбирам.

По-големият се усмихна и пристъпа напред, за да прегърне брат си.

-Следващият път ме завържи, ако искаш да ме спреш.-рече шеговито Лука. Той се отпусна от прегръдката, но отивайки назад се спъна в земята и падна по гръб.
-Ау!
-Добре ли си?-отвърна Марк, продавайки ръка.
-Не гледах къде ходя. Трябва да вървя нормално май, хаха.

Марк се радваше, че братчето му се държи нормално. Изглеждаше в по-добро състояние от по-рано и реши да не го пита повече за това. Сигурно Лука щеше да се издразни, ако продължаваше да се притеснява за него.

Лагера излезе от града и отново минага покрай мястото, на което се биха. Телата на техните другари са започнали да почерняват, заради вируса в тях. Гредите все още стояха забити в заразените. Точно и заради това Дъглас се доближи до дългокосото момче.

-Надявам се да не си забравил, че си откъртил част от релсите, които ни трябват, за да продължим пътя си.

Лукас съвсем беше забравил тази подробност и нервно се усмихна към водачът.

-Как да забравя? Щ-ще ги поправя.
-Това исках да чуя. До утре да са готови.-рече той и се върна обратно отпред.
-Дими, ще помогнеш, нали?
-Сам ще ти е трудно. А и аз участвах също, така че да започваме.
-Ако трябва и аз ще помогна.-каза Марк и зад него Мишел беше на същото мнение.
-Не, това ние го направихме. Не ни хрумна по-добра идея с която да помогнем.-отвърна брат му.
-Добре се справи. Беше от голяма помощ. И все още не мога да проумея как успяваше да ги вдигаш.
-Хахаха, адреналин сигурно. Хайде Дими да се захващаме. Вие вървете.

Двамата се отделиха от групата и се върнаха към мястото с гредите.

-Трябва да кажеш на брат си за това.
-Още не.
-Но това не е полезно Лука. Видя какво стана с тялото ти. Дъглас със сигурност не повярва на тази глупава лъжа.
-За сега не е създал проблем, така че сме наред. Съжалявам, че заради мен трябва да лъжеш.
-Няма проблем, но просто те съветвам да си честен.

Двамата отидоха и започнаха да вдигат гредите и да ги връщат обратно на местата им. Работата беше тежка и трудна в сравнение с изстрелването им. Отне им няколко часа докато свършат и вече се беше стъмнило. След дългият труд, най-накрая двамата легнаха уморено на земята.

-Мамка му, трябваше нещо друго да измислим.-отвърна Димитри.
-Това първо ми хрумна.
-Първото нещо, което ти хрумва е да хвърляш греди по опонентите си? Радвам се, че като се бихме бяхме на чист терен.
-Пхахаха, само срещу мъртъвци използвам тази тактика. Теб просто ще те налагам с юмруци.
-Каква радост.-отвърна саркастично.

Двамата лежаха на земята и гледаха тъмното празно небе. Нямаше нито луна нито звезди. Умората още тежеше на мускулите им и за това още дълго щяха да си почиват. Въпреки това техните разговори не спираха и смехът им озвучаваше пустото поле.

-Благодаря ти Дими.

-За какво?
-Ти си ми първият приятел от толкова време. Забравих какво е чувството.
-Мишел и Дъглас не са ли ти приятели?
-Мишел е най-добра приятелка на брат ми. За нея съм просто по-малкото братче на Марк, а Дъглас...с него не мисля, че ще се разбираме някога. Той ме мисли за неопитен глупак.
-Принципно нямаш приятели? Ти си доста дружелюбен човек защо така?
-Имах приятели. Едни ги застигна вируса, а други...да кажем, че съдбата си знае работата.
-Разбирам те. Аз съм киборг. Преди мразех това, тъй като всички ме избягваха, но от както съм с вас, аз самият се виждам в друга светлина. Преди стоях само встрани, а сега искате да ви помагам.
-Изглежда, че взаимно си помагаме. Нека продължим така.
Лука си вдигна ръката във въздуха и очакваше същото от Дими. Той го направи и заедно си дадоха пет.
-Нека си помагаме!

***

-Няма ли да ставате най-накрая?-чу се глас отстрани. Лука леко си отвори очите и светлината от слънцето веднага го заслепи. След като си оправи зрението видя забеляза тъмна фигура над него.
-Ох, добро утро Мишел.
-Спали сте тук цяла нощ? Защо не се прибрахте?
-Не се усетих кога заспах.

Момчето се обърна и забеляза приятеля си, който също тепърва ставаше. По-надалеч забеляза Марк, проверявайки релсите. Дими бавно започна да става и подаде ръка на Лука.

-Тръгваме ли?-запита Димитри.
-Да, преди малко ни доставиха храната. Ако сте гладни отивате във вагона.
-Най-накрая!
-Релсите са добре. Отивам да кажа на Дъглас и тръгваме.-рече Марк.

Лагера беше тук само за ден, но всички искаха да ти тръгнат. Мисълта, че дори не можеха да погребат бившите си другари ги натъжаваше и не желаеха повече да са тук. Не след дълго влака потегли отново.
Лука изглеждаше развълнуван, тъй като Назика е бил един от най-елитните градове. За нормални граждани е било много трудно да се влезе там. От снимки е виждал изящните сгради, статуи и хора. Въпреки, че сигурно града е опустошен, той винаги е искал да го види. Точно и заради това тези 2 дена минаха изключително бавно. Постоянно се чудеше кога ще пристигнат и пред половината време тренираше, за да мине времето.

След тези 2 дълги дена, най-накрая се виждаше града.

-Ето го! До 10 минути сигурно ще сме там!-рече момчето, гледайки развълнувано през прозореца. Обаче колкото повече се доближаваха, толкова повече се забелязваш гъстата мъгла над града.

Дъглас наблюдаваше през предното стъкло и не му харесваше гледката. Отиде пред контролното табло и набираше бутони.

-Какво правиш?-запита Рей.
-Това не ми прилича на мъгла.
-Тогава какво е?

Водачът не отговори, а продължаваше да гледа екрана, чакайки да идентифицира мястото пред тях. На машината й отне минута и представи информацията за мъглата пред тях

-Мамка му! Затвори вентилацията на влака, веднага!-рече Дъглас, обръщайки се рязко към помощник-водача. Рей без да се замисля, изпълни заповедта му и даде гласова команда на електронният асистент на влака.

Всички вентилации се затвориха. Скоро и влака спря рязко. Всички от лагера се зачудиха от внезапното действие.

-Какво стана?-запита учуден Лука.
-Проблем ли имаме?-загледа прозореца Мишел.
-Всички да ме слушат.-чу се силен глас от говорителя на влака. Всички замълчаха и гледаха толклоната в ъгъла на вагона.-Ако сте гледали през прозореца сте забелязали мъглата, която е в града. За наше съжаление това е зарин. Рисковано е да влизаме, тъй като това вещество моментално парализира тялото и след 1-2 минути дишане от него, човек умира. Явно е бил използван във войната преди години, за да убият политиците в този град и изглежда, че още не се е изчистил.

-Стига де!-рече раздразнено Лука.
-За сега ще стоим тук, докато измисля решение. Изрично забранявам излизането, тъй като вече сме в обсега на газта.

Говорителят се изключи и Лукас яростно ритна леглото. След това се успокои и седна на него.

-Много исках да видя града. Той винаги ми е бил една от целите за пътуване.-каза той тъжно.
-Нали не очакваше да изглежда по същият начин, по който изглеждаше преди войната?-запита го Марк.
-Не естествено. Но и останките исках да видя. Ако не там, то къде ще отидем?
-Чакаме Дъглас да вземе решение.

***

-Колко време ще отнеме да се актуализира системата за филтриране?-запита водачът.
-Около час и половина.-отвърна Лена, гледайки екрана.
-Кислорода във вагоните би трябвало да стигне за 3 часа. Но за всеки случай забързай процеса.
-Няма как това да стане...
-Това е имал в предвид Вълков под "няма жив човек там".
-Но тогава защо идва сигнал от града?-запита Рей. Водачът се зачуди от отговора му и погледна таблета на помощник-водача. Можеха да се отчетат вълни за радио сигнал. Сякъш някой се опитваше да се свърже.
-Да се пробваме да говорим с човека, който издава сигнала?
-Ако можеш се опитай.

Рей започна да се свързва с източника на сигнала, но връзката беше доста лоша. Той постоянно сменяше честотите докато успее да се свърже. Накрая започна да се чува неясен човешки глас.

-S...

-Долових нещо.

-S...O...S...S...O...S...

-SOS? Искат помощ?-запита момичето.
-Сигурно са хора, които са решили да бъдат смели и да се пробват да влязат, но явно са в задънена улица.-рече Рей.
-Да им помогнем ли?
-Не мисля, че си струва.
-Дори и да не искаме да влизаме в града няма как. Влакът минава през града. За сега ще изчакаме да се актуализира системата и ще продължим. За всеки случай предупреди всички да си сложат маските, когато тръгнем.-рече водачът.
-А за хората в града? Ще им помогнем ли?
-За сега няма да поемаме излишни рискове.

Предишна

Глава 19

Глава

Следваща

Глава 21

Глава 20, Пропуснати от смъртта

Глава 20Глава 20

Коментари за глава 20