poli:)
11/07/22г.
Научна фантастика
32 Глави
401 Прочита
1 Ком.

Глава 2Глава 2

П.О.В Никой

Мина един ден от пътя. Всички се бяха спряли за обедна почивка. Едни ядоха, а други охраняваха. Лука, Марк и Мишел седяха заедно и обядваха.

-Кой град ни беше дестинацията?-запита момичето.

-Оквар.-отвърна Марк.

-Там ли? Оквар не беше ли един от градовете с най-голяма заразяемост?

-От няколко месеца нещата там са оттихнали. За сега се смята за безопасно.

-Сигурен?

-Сигурен или не не ние решаваме дестинацията ни, а Дъглас.-отвърна Марк.

Времето за обяд свърши и всички станаха. Лука обаче продължаваше да седи и гледаше замислен в една точка.

-Лука?-запита брат му.

-А? Да?-осъзна се момчето.

-Хайде, тръгваме.

-А, идвам

Присъединиха се към групата и продължиха вървенето. Пътят беше доста по-неравен от преди и вече ставаше вечер.

-Забавихме се доста повече от очакваното.-рече една жена.

-Така е би трябвало вече поне да сме разполовили пътя. Защо така?-отвърна Марк.

-Защо не попиташ Дъглас?

-Сякъш той би ми казал.

-Недей така. Той е опитен човек. Сигурно има причина.-успокои го тя.

-Добре ще опитам.

-Ще говориш с Дъглас?-запита Лука.

-Да. Стой тук.

Марк отиде по-напред в редицата, предреждайки хората. Стигна най-отпред, където имаше висок мъж с лека брада и кафеви дрехи. Наблюдаваше радара и картата на устройството си.

-Дъглас!-рече Марк и човека се обърна.

-Не трябваше ли вече да сме разполовили? Защо се бавим? Хората се чудят отзад.-рече момчето.

-Ти ли си водача, че да определяш пътя и времето?-отвърна раздразнено мъжът.

-Точно защото ти си водача, трябва да знаеш, че нямаме много време. Поне причината кажи за забавянето.

-Ако имаше поне малко мозък щеше да се сетиш, че някои от хората ни са ранени от последното нападение и за това забавям темпото.

-Защо продължаваме с ранени хора? Не може ли да починем преди да пътуваме?

-Аз така съм решил. Сега изчезвай.

Марк го послуша и се върна назад. Отиде при приятелката му и обясни ситуацията.

-Ясно. Трябваше и аз да се сетя. Съжалявам, че трябваше да ходиш при него.

-Всичко е наред. Поне причината да знаем е важно.

П.О.В Лука

Щом сме се забавили толкова значи има много ранени. Тръгнахме 67 човека, а сега сме 48. Принципно ли е така? За пръв път съм далеч от постоянният лагер и се чудя дали е нормално да се загубят толкова хора.
Дали е нормално толкова силен човек като Том да умре? След смъртта на родителите ми, той беше човека, който се грижеше за мен и брат ми. Не знам защо, но чувствам някаква вина за смъртта му. Ако бях дошъл по-рано, бих ли могъл да го спася?

Но дори и да бях, какво щях да направя? От този лагер, може би аз съм най-безполезния. Нямам добър мерник като брат ми или умения с остриета като Мишел. Тук съм, защото поисках. Но изобщо с нещо мога ли да помогна? Не искам да бъда тежест, но какво мога да направя?

Брат ми казва, че всеки намира таланта си по различно време. Той мисли, че и аз съм добър в нещо, просто трябва да го намеря.

Поне да можех да се защитавам сам, а не другите да ме спасяват. Чувствам се като глупак и слабак. Дойдох тук, за да бъда от помощ, но михана 3 седмици и нищо не съм постигнал. Май щеше да е най-добре, ако не бях идвал. Заради безполезността ми умират хора.

-ВРЕМЕ ЗА СЪН!-изкрещя един от хората и всички се спряха. Вече беше 22 и трябваше да спим. Ставаме в 7 и продължаваме пътя, но не всички спят. Все пак трябва някои да наблюдават вечерта и да се сменят.

-Добре вие лягайте, а аз ще наблюдавам-рече брат ми.

-Ти трябва да си почиваш. Аз ще наблюдавам. Поне това да правя.-отвърнах.

-Спокойно Лука не ми е проблем. Трябва да спиш повече.-усмихна се и ме потупа по главата. Защо по дяволите той още ме приема като дете? На 19 съм, не на 5!

-Казваш, че не мога да наблюдавам ли?

-Не просто-

-Искам поне нещо да правя. Няма да бъда безполезен. Ти си най-добрият стрелец тук и за това трябва да си почиваш. Ако стане нещо ще те събудя.

Той въздъхна и изкара малка кутийка. Натисна бутона върху нея и веднага се разтвори малък дюшек.

-Добре, но ако се измориш, можеш да ме събудиш да се сменим.

-Почивай си. Лека.

-Не се претоварвай.-рече Мишел загрижено.

-Спокойно и ти заспивай.-рекох.

Най-накрая всички заспаха. От 48 само 8 останаха да наблюдават. Едни бяха отпред други отзад. Аз бях от задните наблюдатели, защото принципно вървим в края. Някои четяха на таблетите си, други чистеха оръжията си.

Аз принципно винаги искам да охранявам вечерта. Някак си по-спокойно е. Рядко се случва да ни нападнат през нощта. Аз като всяка вечер просто тренирам. Не мога да го правя през деня, за това вечерта. Искам поне да стана силен, че да помагам физически. А и това ми помага да остана буден.

"Полагай труд и все нещо ще се получи."

Тези думи си ги повтарям често. Вярвам, че са истина.

Съблякох си горнището, за да не ми пречи и си вързах косата. Не беше много дълга, но пак ми пречеше. Легнах и започнах да правя лицеви опори. Естествено аз и наблюдавах да не идва нещо. Въпреки, че беше пълна тъмнина, можеше да се чуе добре. Все пак терена на който се намирахме беше пуст и просторен. Беше като голяма поляна и всичко можеше да се усети. От време на време проверявах и радара, дали е засякъл нещо да приближава.

-Искам да вляза в лагера!

-Не може. Още си слаб. Ще умреш.

-Писна ми да седя на едно място! Ти отиде на първият си временен лагер на 19. Защо не и аз, Марк?

-Притеснявам се за теб. Ти си ми единственият брат. Не знам какво ще правя, ако те загубя.

-И аз те умолявам.

-Не мога да-

-Искаш да дойдеш? Тогава се приготвяй бързо.

-Не може да го пуснеш Том! Знаеш колко е опасно!

-Спокойно, аз ще съм там. Грижил съм се толкова дълго за вас, каква е разликата на пътя?

-Благодаря ти Том!

-Ох добре, само защото Том ще е там.

Защо си спомням за това? Мразя така да си припомням неща. Щом намерим безопасно място, обещавам, че те ти направя подобаващ гроб.

Седнах на земята и загледах се към небето. Беше доста тъмно без и една звезда. Единствената светлина беше от светещите лампи. Замислих се за доста неща. На Марк не му ли е тъжно за смъртта на Том? Той е от типа хора, които прикриват тъгата си. Защо и Дъглас не реагира, като споменаха за смъртта? Мислех си, че бяха приятели. Аз ли съм единственият, на който му пука?

Станах, за да пия вода. Отидох до раницата си, но забелязах, че радарът примигва в червено. Веднага го грабнах и устройството е засякло голяма група неясни същества насочващи се към нас.

-Мамка му.-рекох.