Глава 16, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 16Глава 16
Въпреки дългият и стръмен път, групата най-накрая пристигна. Макар този факт, никой от тях не беше щастлив. Гарата беше опустошена. Скали бяха върху релсите, а половината вагони на единствения функциониращ влак, бяха разрушени. Дъглас изглеждаше ядосан, но и разочарован в същото време.
-Прецакахме се.-рече Лена.
-Колко са вагоните, които стават за превоз?-запита водачът.
-Около 6. Дори и да изчистим релсите, ще могат ли 48 човека да се поберат в тях?
-Нямаме избор. Ще се съберем някак.
Дъглас се обърна към цялата група и привлече вниманието им.
-Слушайте ме. Едната половина разчиства релсите и поправя дефектите по влака, а другата наблюдава от всички страни за мъртъвци. Почти се стъмни и трябва да сме бързи.
Всички се съгласиха с думите му. Организацията стана доста бърза. Лука и Марк наблюдаваха, а Мишел и Димитри разчистваха камъните.
-Мамка му, тежки са!-рече Мишел.
-Разпаднала се е сградата на гарата. Чист късмет е, че не е засегнала локомотива.-отвърна Дими.
-Трябва бързо да ги разкараме. Но са тежки.
-Тогава да ги строшим на по-малки парчета.
-Ако знаеш как.
-Стой и гледай.
Момчето отстъпи назад. Той клекна на и изглеждаше средоточен. Изкуствените му крака засветиха в ярко синьо.
-Отдръпни се.-предупреди той. Мишел го послуша и отиде настрани. Димитри рязко скочи във въздуха. Както при битката му с Лука, той беше на високо. Засили се и удари единия от камъните. Строши се под краката му и стана на малки парчета.
-Невероятно! Не знаех, че имаш толкова сила.
-Нямам. Просто протезите ми са здрави. Единствено трябва да се засиля.
-Въпреки това пак е доста полезно да имаш такава мощ.
-Хаха, благодаря ти.-отвърна момчето леко изчервен.
***
-Нещо виждаш ли?-запита Марк, седейки на покрива на останките от гарата.
-Не. Центъра е изненадващо спокоен.-отвърна брат му до него.
-Това не е на добре.
-Защо? Нищо не ни напада.
-Не е възможно центъра на Китайската част да е толкова спокоен.
-Може би са се избили или умрели.
-Просто не сваляй гарда си.
-Ще сляза долу, за да хвърля по-добро око.
-Няма да те пусна сам там!
-Ще се оправя.
-Все още си в състояние на голяма параноя. Притеснявам се, че нещо ще направиш.
-Всичко е наред. Чувствам се нормално вече. Ако стане нещо ще ти се обадя.
Марк реши да се съгласи и Лукас слезе, скачайки от камък на камък. Стъпвайки отново на земя, го обвзе познато чувство. Нечий очи пак бяха върху него. Въпреки това, той продължи напред, без да обръща особено внимание.
Както предишните градове, ситуацията тук беше същата. Паднали сгради, разрушени пътища, без жива душа. Дори и като се слезе долу не се виждаха мъртъвци. Вече се беше стъмнило и мястото изглеждаше още по-неприятно.
-Доста сме уверени да ходим сами, не сме ли?
Лука се стресна от неочакваният глас. Започна да се оглежда, но не видя нищо. Накрая реши да освети с фенера си, но отново не видя никой.
-Доста бавни реакции имаш.
Отново се чу глас зад него. Обърна се и най-накрая забеляза фигура. Стресна го факта, че тя беше на по-малко от метър разстояние.
"Бърз е." мислеше си Лукас.
-Мина доста време, откакто някой ме е усетил. Но обаче е доста забавно да се шегувам с теб. "Да не съм шизофреник вече?" се питаше, пхахаха!
-Значи ти си този, който отряза клона.
Лука го огледа по-обстойно. На външен вид не можеше да определи дали е жена или мъж, заради дългата си синя плитка и маската на лицето му, която покриваше устата и носа му. Но по гласа му, реши да предположи, че е мъж. Забеляза и необичайното оръжие на таза му.
-22 век сме. Не е ли малко старомодно да се използват мечове?-рече отново момчето.
-Хм? Старомодно казваш.
Мъжът с маската се доближи и бързо намаляваше разстоянието между тях. Лука се изненада от внезапното движение, но си остана на мястото. Забеляза как мъжът си сложи ръката на дръжката на оръжието си.
"Иска да ме убие?" мислеше си Лукас.
Най-накрая извади дългото остие и го размахна на сантиметри от лицето на Лука. Момчето се успокои, че не беше наранен. Да не би в последният момент да размисли? Или просто показва силата си? Но скоро усети как косата му се отпусна.
"Сряза ластика на косата ми!?"
Веднага хвана косата си, да провери дали и нея не я е отрязал.
"Отряза ластика без косъм да падне от главата ми. Как е възможно?"
Мъжът срещу него бавно прибра оръжието си и изгледа самодоволно.
-Първо на първо, това не е меч. Катана е, има разлика между двете. И второ на второ, старомодно или не, този който е по-силен печели.
"Ето как е отрязал клона. Но как не го е засякъл радара?"
-Какво има? Нещо млъкна.
"Това маскирано копеле е силно. Не е човешко това."
-Толкова ли се уплаши?
-Какво искаш от мен?
-Много сериозен стана. Но да, нека спрем с игрите. Просто исках да кажа, да се разкарате от тези територии.
-Защо го казваш на мен, а не на водача ми?
-Знам кой е водачът ти. За това и не искам да се заяждам с него. Доста краен човек е. А и ви следя още от както ви спря влака. Просто ти беше един от последните и реших да се заяждам. Но се изненадах, че ме усети толкова рано. Явно не си толкова отнесен.
-Защо искаш да си тръгваме от тук?
-Твърде много въпроси задаваш. Не ти трябва да знаеш толкова. Мисля, че сам осъзнаваш какво ще направя, ако не ме послушаш.
Лука беше готов да извади боксовете си и да се бие, но той самия се питаше дали има шанс. Той имаше достатъчно сила да среже клон с един замах и е достатъчно прецизен да отреже ластика без косата.
-Боже, гледаш ме с такъв горящ поглед. Все едно искаш да ме убиеш.
-Така или иначе ще тръгнем скоро. За това и ти се разкарай от групата.
-Имаш думата ми.
Мъжът се отдръпна от Лука и вървеше докато светлината на фенера вече не го стигаше. Момчето се успокои, че неизвестният мъж си тръгна и реши да се върне обратно. Много въпроси си беше създал, но нямаше как да им отговори. За сега реши да си мълчи за това. Не искаше да създава проблеми на групата.
-Готови ли сме да тръгваме?-запита Лука към брат си.
-Върна се. Казаха, че до 20 минути тръгваме.
-Не очаквах толкова бързо да успеят.
-Така е. Видя ли някъде мъртъвци?
-Не. Жива душа няма.
-Това е странно.
-За сега да се радваме, вместо да го мислим.
-Прав си. Да докладваме на Дъглас.
Влакът беше в добро състояние. Въпреки по-малкото вагони, можеше да тръгне. Всички се разпределиха по 8 човека във вагон и отново потегли.
Лука седна на леглото и се загледа през прозореца. Беше спокоен, че си тръгва от тук. Мястото беше пусто, но му създаваше неспокойствие. Как е възможно толкова голям град с многобройно население, да няма нито една душа?
Малко преди влака да излезе от гарата, момчето спря погледа си. Отново забеляза мъжът с маската, седнал на едно място, махайки за довиждане. Въпреки, че не се виждаше устата му, можеше да забележи, че се усмихва. Лука беше издразнен, че толкова лесно се даде на този човек, при всичко, което той му стори. Част от него искаше отново да се срещне с този мъж. Искаше отговори от него. И реванш.
Влака все повече и повече се отдалечаваше от града. Мъжът с маската стана от мястото си и сложи слушалки на главата си.
-Не съм давал доклад от 2 дена.-рече той.
-Слушам.-чу се глас от слушалките.
-Имаше временен лагер близо до една от лабораториите, но тъкмо тръгнаха. Явно не са знаели за нея.
-Какво знаеш за групата?
-Водач е бившият полковник Дъглас Хаген.
-Разбра ли той за присъствието ти?
-Не, само един от лагерниците.
-Глупак. Имаш ли си представа какво ще стане, ако той му каже за теб?
-Спокойно. Никой няма да му повярва.
-От тук нататък избягвай групата им. Не трябва Дъглас Хаген да разбира за приготовления. Стигат ни проблемите. Само в краен случай ще се намесваш.
-Ясно. Други нареждания?
-За сега не. Само наблюдавай.
~Авторова бележка~
Просто да кажа, че съжалявам, че рядко публикувам. Пиша ги първо в Wattpad, но забравям да ги пусна тук и за това някой път по 2 глави стават . Надявам се да ви е интересна. Ще се радвам, ако напишете мнение:)
