Глава 15, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 15Глава 15
-Отдавна не съм се возила във влак.-рече Мишел, качвайки си се във вагона.
-Късмет е, че намерихме работещ.-отвърна зад нея Марк.
Двамата влязоха и започнаха да се настаняват. Вътре имаше всичко нужно-легла на два етажа, компютър, бюро, хладилник и генератор за зареждане.
-Леглата са 4. Ще има място и за Лука и Димитри.-отбеляза момичето.
-Би трябвало скоро да дойдат. Рей ги накара да помагат с последно търсене на провизии.
-Доста е прашно тук. Малко ще разчистя.
Момичето се захвана да чисти. Марк седна на бюрото и разглобяваше оръжията си, почиствайки ги.
Не след дълго се качиха Лука и Дими.
-Влака тръгва след 20 минути. Всичко ли сте прибрали?-запита Лукас.
-Всичко е тук. Тъкмо почистих, настанявайте се.
Двамата приеха заканата и се отпуснаха. Според водачът, влакът няма да се спира до нашата дестинация. Би трябвало да стигнат до Пекин-центъра на Китайската част. Въпреки това Дъглас се надява влакът да може да продължи към друга посока, тъй като този град не е един от най-безопасните.
-Колко ще пътуваме?-запита Марк.
-Влакът е в добро състояние, за това сигурно 2 дена.-отвърна момичето.
-Ще ми стигне времето да почистя оръжията си изцяло.
-Толкова ли време отнема?-запита Димитри.
-Да. Трябва да ги поддържам, за да стрелят добре.
-Чакай, ти колко пистолета имаш?
Марк все раницата си и от нея изпаднаха оръжия. След това изкара още и от дрехите си. Дими гледаше учудено.
-Общо са 13.
-ЗАЩО ТИ СА ТОЛКОВА МНОГО?
-Всичките са различни. Едни са близко или далечно разстояние, други са мощни или безшумни. Аз съм снайперист. Трябва да съм подготвен за всякакъв вид битка.
-Не ти ли тежат?
-Свикнал съм.
-Може ли да ги видя?
-Да, но внимавай с тях.
Димитри отиде до Марк и заедно гледаха оръжията. Лука се отпусна на леглото, щастлив, че най-накрая ще спи на нормален матрак. Въпреки, че беше около 12 по обед, момчето усещаше умора и без да се осъзнае заспа.
***
Момчето бавно отвори очи и се опита да осъзнае кой го буди. Светлината от лампите го заслепяваше и покри лицето си. Скоро осъзна, че брат му е този, който го събуди.
-Хммм?-измрънка полузаспалият.
-Влака спря, но все още не сме пристигнали.
-Тогава защо ме будиш?
-Нещо може да е станало. За всеки случай бъди подготвен.
Лука бавно стана и търкаше очи. Погледна през прозореца и вече се беше стъмнило. Усещаше, че го болеше доста корема. Осъзна, че това е от глад, но толкова много ли е огладнял за около 5-6 часа?
-Къде са Мишел и Дими?
-Те слязоха, за да проверят какво става отпред. Нека и ние отидем.
По-малкият го послуша и отново сложи екипировката си. Братята излязоха от вагона и се насочиха към контролния вагон. Стигнаха най-отпред и влязоха. Там бяха Мишел с Дими, а пред големият екран стояха Лена и Дъглас. Всички изглеждаха притеснени, а водача беше ядосан.
-Какво стана? Защо спряхме?-запита Марк.
Дъглас удари масата яростно и седна. Изглеждаше все едно се опитва да се успокои.
-До тук сме.-изрече водачът.
-Защо?
-Релсите по-нататък са повредени. Ако искаме отново да пътуваме с влак, трябва да минем покрай Пекин.
-Мислех, че релсите стигаха до Пекин. Доста кратко пътувахме.
-Какво говориш? Почти сме до града.-отвърна Лена. Лукас гледаше озъдачено.
-Почти сме там за около 6 часа? Не знаех, че е толкова бърз влака.
Всички гледаха момчето зачудено, а Дъглас изглеждаше, че още повече се изнервя.
-Само до глупаци не ми е в момента.-рече раздразнено той.
-Какво?
-Разтревожих се, че така внезапно спря влака, че не ти казах.-каза Марк.
-Какво да ми кажеш?
-Лука, ти спа ден и половина.
-Какво!? Как така!?
-Няколко дни подред караше нощти смени. Трябваше да си почиваш повече.
-Ден и половина? Ето защо съм толкова гладен...
-Нямаме време да обсъждаме такива глупости. Трябва да сменим маршрута си.
-Или просто да продължим.-чу се глас от вратата. Всички се обърнаха и забелязаха Рей.
-Мозък имаш ли? Знаеш каква е ситуацията там.
-Помисли Дъглас. Тихо и незабелязано минаваме и стигаме до гарата. Сигурен съм, че от Пекин на юг релсите ще са в добро състояние.
-Ако толкова имаш желание да се самоубиваш, отивай сам. Няма да допусна групата да отиде там.
-Не, той има право Дъглас.-рече Лена отстрани.-Може да отидем на гарата, на която би трябвало да спре влака. От нея релсите са добре.
-Тихо и незабелязано да минем? Ние сме много хора, това няма как да е възможно.
-Но има метро, нали?-запита Марк.
-Вероятността да е пълно със заразени е голяма. Заразяемостта е 45%.
-Трябва да поемем риска, Дъглас. Не всички в тази стая са страхливци.-дразнеше го Рей. Дъглас стискаше юмруци и се опитваше да запази самообладание.
-Механичке. Прати съобщение до всички "За сега стоим във влака. Утре сутринта ще се определи дестинацията ни."
-Ясно.
-Всички вие се връщайте обратно във вагоните си. Не излизате без да съм ви казал.
Всички се съгласиха и изпълниха нарежданията му. По пътя Лука звучеше раздразнен.
-Сега като спах толкова време съм пълен с енергия! Не ми се стои на едно място.
-Просто слушай и изпълнявай. Достатъчно проблеми си навлече, като си правиш каквото искаш.
-Доста е различно в този лагер.-рече Димитри.
-Какво е било в миналият ти?-запита Лука.
-Водачът там беше много по-мил. Всички го харесваха и се разбираха.
-Трудно ми е да си представя Дъглас мил.-рече иронично Марк.
-Хаха, и аз така мисля. Но тук има повече ред. Виждам, че всички имат респект към него.
Четиримата се прибраха обратно във вагона и почиваха.
9:15 сутринта. Тогава всички бяха излезли от влака и чакаха водача. Не след дълго се появи той, заедно с Рей.
-Всички вече сте наясно със ситуацията в която се намираме, за това давам по същество.-рече мъжът и всички слушаха внимателно.-Стигнахме до заключението, че нямаме много избори за маршрут. Трябва преминем през Пекин. В момента сме в западния край на града, а гарата е в най-южната част. Ще вървим по възможно най-забиколните пътища, за да избегнем внимание. Ако стигнем до там без проблеми, там има сигнал за функциониращ влак. Някакви възражения?
Доста хора бяха притеснени от този план. Въпреки това никой не желаеше да се противи на думата на водача.
-Тогава тръгваме. Ще бъде най-добре, ако бъдете по-дискретни.
Дъглас се обърна и тръгна. Всички веднага си грабнаха багажа и го последваха. Рей се доближи доволно до мъжът.
-Видя ли? Всички са съгласни.-рече той.
-Никой не е съгласен с това. Видях го в погледите им. Просто ги е страх да спорят с мен.
-Точно и заради това си идеален водач.-рече русият, потупвайки събеседника си по рамото. Дъглас се издразни и веднага го бутна от себе си. Отдалечи се от него и продължи най-отпред, сам.
Пътят се оказа по-дълъг от колкото очакваха всички. Тъй като водачът ги води по заобиколни пътища, времето им за път се увеличи. Всички бяха и много изморени, поради стръмните пътеки. Часът беше около 17 и много от групата се чудеха кога ще пристигнат.
-Не е ли време да се спрем? Много от групата са уморени.-рече отново Рей.
-Трябва да стигнем до гарата преди да се стъмни или ще бъде още по-трудно. Няма да рискувам да спим на открито.
-В гората сме в момента. Никой няма да ни нападне...
Водачът се спря и хвана русия за яката му. Стегна хватката си и го доближи към себе си.
-Опитваш се да ни убиеш ли? Твоя беше идеята да минем от тук. Позволих това въпреки високият процент заразяемост. Но не си мисли, че ще ти се водя по свирката. Аз решавам кога ще спираме и кога не.
-Добре, успокой се, полковник.
-Не ме наричай така.
-Защо? Припомням миналото?
-Забранявам.
-Ясно, ясно.
Дъглас го пусна и отново продължи напред. Рей се усмихна самодоволно и го последва.
-Леле, доста е гаден пътя!-рече Лукас. Той и другарите му бяха най-отзад, за да наблюдават.
-Би трябвало до 2 часа да сме там.-отвърна Мишел.
За момент Лука се спря. Имаше някакво странно усещане. Беше август и за това беше толкова топло и слънчево, въпреки че наближаваше вечерта. Сянката на дърветата го пазеше от напичане.
Въпреки това той настръхваше. Започна да се оглежда. Чуваше шумолене на храсти от дясната си страна, а от лявата чупене на клонки. Момчето не знаеше как да опише това, но усещаше, че някой го наблюдава. Не. Че е заобиколен. Заобиколен от един човек. Но в същото време не можеше да определи дали 2 или 20 очи го наблюдават. Или по скоро един човек със силата на 10 такива. Имаше чувството, че няма на къде да бяга, дори и да иска.
-Изоставаш Лука.-рече брат му.
-Не говори.-отвърна момчето.
Марк се учуди от този отговор. Той също се спря и забеляза поведението на Лукас. Погледна към радара на часовника си.
-Радара не засича нищо. Пароноичен си, заради умората.
Момчето се учуди. И той погледна часовника си и осъзна, че не го лъжеше брат му.
-Има някой, сигурен съм.
-Лука, ще изгубим групата. Да се връщаме.
Той реши да се съгласи с брат си и се върна обратно.
30 минути минаха от както се спря и въпреки това през цялото време не спираше да гледа радара си. Това чувство не го оставяше на мира. Времето започна да минава много по-бавно. Това нещо ги следеше. Но защо радара не го отчита? Андроид? Но дори и да беше, щеше да излъчва сигнал. Ако е животно, пак щеше да се покаже на радара. Същото и със заразен или човек. Тогава какво е?
-Аз ще отида до тоалетна, няма да се бавя-каза Лука към приятелите си.
-Окей, бъди бърз-отвърна Марк.
По-малкият брат веднага затича настрани към шумоленето на листата. Не можеше повече да търпи това безспокойство и за това реши да провери. Стигна към въпросното място, но нямаше следа от никой. Зад себе си чуваше стъпки. Отново затича към звуците, но никакъв резултат. Затича в още една посока, но нищо. Това се повтори още няколко пъти, докато на момчето вече не му писна.
-ЗНАМ, ЧЕ ИМА НЯКОЙ. ИЗЛЕЗ!-изкрещя изнервено. Можеше да чуе ехото си в гората, но не и отговор. Единствено шумоленето на листата продължаваше.
Той стискаше юмруци, опитвайки се да разбере какво е. Имаше чувството вече, че някой просто си играе с него.
-Да не съм шизофреник вече?-запита се той сериозно.
Въздъхна тежко и реши, че е време да се връща. Отново чуваше звуци, но този път беше над него. Погледна нагоре и видя как един от клоните падаше към него. Лука веднага скочи на страни и се претъркули в храстите. Клона падна на по-малко от метър от него.
Момчето гледаше шокирано, но веднага забеляза нещо, което го озъдачи още повече. Ако клонът падаше по естествен начин, то щеше да е стар и счупен в края. Но вместо това беше зелен и отрязан. Беше твърде перфектно отрязан. Все едно с един замах. Но клонът беше голям с дебела кора. Как изобщо е възможно?
-Значи не съм луд. Трябва да се върна.
Той веднага стана от земята и тичаше обратно. Бързо настигна останалите.
-Марк!-рече момчето задъхано.
-Какво е станало?-запита притеснено брат му.
-Прав съм! Това нещо е много бързо! Трябва да кажем на оста-
-Лука, успокой се. Нищо няма.
-КАК ДА НЯМА НИЩО!?-изкрещя момчето.
-Нормално е това, което изпитваш.
Лукас замълча за момент и се зачуди от казаното.
-Как така "нормално"?
-Това е първият ти път в такъв лагер. Преживяхме много неща, а дори сигурно не сме близо до целта си. Познавам тази параноя и аз съм я изпитвал. Имаш усещането, че постоянно си наблюдаван. Да, знам какво е. Ще отмине до няколко дена.
-Но-
-Ако наистина има някой, аз ще те защитя.
Лукас обмисли казаното. Може би наистина безсънните нощи, постоянното ходене и нападения му се отразяват. Няма как да има нещо, което не се отчита на радара. Това е техника, не може да греши. Сигурно си е въобразил звуците и че клона е срязан.
-Прав си. Последните дни съм много уморен, въпреки дългият ми сън от вчера. Трябва във влака отново да си почина.
