Глава 12, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 12Глава 12
3 месеца по-рано....
-Трябва да изберем водач за следващият пътуващ лагер. До седмица най-късно трябва да изпратим група да търси по-добро място. Тук започва да става все по-трудно да се живее.
-Въпреки бързането, трябва да изберем някой с достатъчен опит да води хора. Предложения?
-Защо не бъдеш ти, Том?
Всички в залата се обърнаха към мъжът. Присъствието му се усещаше от всякъде. Висок човек, черна дълга коса, силно тяло с неясни символи по ръцете му.
-Съжалявам, но не мисля, че съм подходящ за тази отговорност. Има и по-опитни от мен.-отвърна с усмивка.
-Това не е концерт по желание, момче.-рече друг мъж.
-Мога ли да предложа някой, който е по-добър вариант?
-Кажи.
-Дъглас Хаген.
Всички в залата гледаха учудено. Започнаха взаимно да си шепнат. Хвърляха странен поглед към мъжът. Най-накрая една жена се изкашля силно, за да привлече вниманието на хората. Всички веднага млъкнаха и я загледаха.
-Може ли да обосновиш избора си?-рече тя.
-Разбира се. Той е човек, с по-дълга военна служба от моята. Множество пъти е показвал силата си на бойното поле и всички знаем какви прозвища е печелил.
Мъжът от по-рано стана рязко и удари яростно масата. Гледаше злобно към Том и започна да крещи.
-Колкото и прозвища и награди да е печелил, той е страхливец! Въпреки високата си позиция, той избяга от войната! Доказа, че е нищо повече от човек искащ власт!
Том скръсти ръце и се облегна на стола. Усмивката му изчезна, а погледа му се изпълни с раздразнение.
-Вие господине имате най-малко правото да казвате тези думи. Хора като Вас единствено седят на бюрото си и заповядват кой да ходи на смърт. Знаете ли какво е на бойното поле, че да го наричате страхливец?
Мъжът замълча и седна обратно на мястото си. Том загледа отново жената и стана от мястото си.
-И желая Дъглас Хаген да заеме мястото ми в този съвет. Не само заради опита и уменията му, а и защото не желая повече да бъда в стая с хора наричащи се "смели военно началници и генерали". Отвращавам се.
-Разбрах думите ти Том. Ще приема молбата ти.
Всички загледаха шокирано жената. Недоволството беше навсякъде.
-Но госпожо, Дъглас е-
-Без "но". Имам доверие на Том. И щом той казва, че Дъглас е подходящ, ще му повярвам. И ако желанието ти е той да те замества в Главния съвет, то тогава нямам възражения.
-И групата ще тръгне след 2 месеца, не седмица. Това е последното ми искане.-рече дългокосият, гледайки жената.
-Така да е. Отпускаме срещата!
П.О.В Лукас
Отново дълъг път. Дълго време стоене на едно място. Усещам как ме боли седалището от толкова седене. Но едно нещо ме притеснява повече...
ЗАЩО СЪМ ОТНОВО В ЕДНА КОЛА С ДЪГЛАС!?
Откакто сме тръгнали не е и казал дума. Всъщност от вчера не сме си казали нищо. Той дори не си направи труда да ми говори, за да разбера, че съм с него. Просто ми взе нещата и ги сложи в колата си.
Истина е, че е пълно мълчание, но по-добре така. Още ми е неловко от вчера. Как можах да кажа такова нещо!? Да бъда водач? Имам много време до тогава.
Обаче той дали ми е ядосан? Дори и да е защо иска пак да съм с него? Изобщо не мога да го разбера. Да го питам ли? Сигурно няма да ми отговори. Но все пак...
-Защо отново пътуваме заедно?
Дъглас спря да чете на таблета си и ме загледа.
-Нещо против мен ли имаш?
-Не, не е така. Просто си зачудих, тъй като ти винаги пътуваш сам.
Въздъхна тежко и запали цигара. По никакъв начин не можех да разбера какво си мисли. Облегна се на волана и ме загледа право в очите.
-Искам да гледам отблизо в какво ще се превърне келеме като теб. Дали ще умреш? Или както каза вчера-станеш водач?
По някакъв начин усещах, че ми се подиграва с нещата, който казах вчера. Беше дразнещо, но нямах с какво да затвърдя думите си. Имаше право да ми се присмива.
Не желаех да говоря повече по тази тема и за това реших да я сменя.
-Кой е следващият ни град?
-Улан Уде.
-За пръв път чувам за такъв град.
-Градът е малък, но е важен възел на голяма мрежа железопътни линии.
-Колко е зараемостта?
-Около 4%. Ще сме там до 4 дена.
-И през ноща ли ще пътуваме?
-Само втората вечер ще починем. Останалите пътуваме.
-Аз трябва ли да карам?
-Сякъш бих ти дал. Ще спреш ли да питаш въпроси?
-Спирам.
Усетих, че вече се дразни от мен и най-добре беше да млъкна.
Улан Уде. Само 4% заразяемост. Ще е добро ли мястото за постоянен лагер? Надявам се. Искам да намерим безопасно място, но същото време ми се пътува още. Имам чувството, че не знам много неща. Голяма част от историята зад вируса се покрива от държавите. Сигурно ще намерим информация в някой от градовете. Някой път имам чувството, че и Дъглас знае, но мълчи. Знам, че е работил в армията и е възможно той да знае нещо.
П.О.В Никой, 4 дена по-късно
-СТИГА СИ ТИЧАЛ! ИДВАЙ ТУК!-крещеше Дъглас.
-НЯКОЙ ТАМ ВИКАШЕ ЗА ПОМОЩ!-отвърна Лукас.
-Знаеш ли колко ми дреме!? ИДВАЙ ТУК ПРЕДИ ДА ТИ ПРЕЧУПЯ КРАКАТА!
Лука се спря и загледа Дъглас. Чудеше се дали да го послуша или да продължи. Отново се чу глас от една от сградите. Момчето започна повече да се притеснява.
-Аз ще отида с него.-рече някой зад Дъглас. Мъжът се обърна и видя Марк. Стоеше замислен за кратко, но скоро въздъхна.
-Имате 30 минути. Тръгвайте.
Марк разбра заповедта и веднага тръгна с Лукас. Двамата тичаха към не толкова високата сграда. Още от далеч се виждаше в какво лошо състояние е.
-Мишел, ела тук.-рече водача и момичето бързо дойде при него.
-Имаш нужда от мен?
-Картата на града я имаш на устройството си. Отиди към железопътната станция и провери дали влаковете са подходящи за превоз.
-Сама да отида?
-Заразяемостта е ниска тук, така че не мисля, че ще имаш проблем.
-Ясно.
-Да си се върнала до 2 часа.
-Имаш думата ми!
Мишел затича в противоположната посока на братята. Дъглас седна на капака на колата и вече се чувстваше уморен.
-Ще смажа нечий крака по-късно.-говореше си той.
Атмосферата тук беше по-различна от Оквар. Днес беше слънчево и по-топло. Нямаше усещане за пустота или миризма на смърт. Сякъш тук не е стигнала заразата, а просто са избягали всички. Какво ли ги е подтикнало да направят това?
През това време, двамата братя тичаха бързо. Сградата имаше счупени прозорци и лесно влязоха вътре. Мястото изглеждаше като жилищен блок. Стените бяха пропукани и някои врати на апартаменти липсваха. Започнаха бавно да се движат и услушват. По-големият извади пистолет и беше подготвен да стреля. Изкачваха се внимателно по стълбите, внимавайки да не предизвикат някакво срутване.
-Защо винаги тръгваш така внезапно?-запита Марк.
-Какво са правя? Да оставя хора да умрат, въпреки че съм можел да направя нещо ли?
-Не, естествено. Но трябва поне малко да помислиш. Ако е капан? Или заразен?
-Тогава аз ще поема отговорност за грешката ми. Нямаше нужда и ти да идваш.
-Иначе Дъглас нямаше да те пусне. А и напоследък постоянно пътуваш с него. Притеснява ме това.
-Защо?
-Защото той-ЧАКАЙ!
Марк веднага хвана по-малкото си братче и го избута към себе си. Насочи пистолета си напред и започна да се оглежда навсякъде.
-Какво става?-запита момчето.
-На термалната си камера засякох нещо.
-Логично. Тук трябва да има някого.
Момчето свали очилата си и им направи няколко настройки.
-Това не е изцяло човек.-рече отново той, слагайки си ги.
-Какво е?
-Трябва да го проверим.
Двамата продължиха напред и стигнаха до апартамент с вече разбита врата. Влязоха вътре и оглеждаха мястото. В една от стаите се чуваха звуци от удряне. Братята решиха да се насочат към тази стая. За нея също нямаше врата и отново всички стени бяха полу-разрушени. Забелязаха момче на земята със заклещени крака под един огромен гардероб. Лявата му ръка също не можеше да я движи, тъй като беше промушена с метален прът. С другата си ръка удряше гардероба, въздържайки си плача. Скоро момчето ги забеляза и си вдигна главата.
-Боже мой
-рече в шок Марк.
-М-моля ви помогнете ми! Боли ме всичко. Не си усещам ръката.
-Сега ще те измъкнем. Не мърдай.
Лукас първи затича напред и захвана средата на гардероба. Бавно започна да го вдига и момчето вече не беше под натиск. Марк го издърпа, а Лука пусна отново мебела. По-големият рязко издърпа металният прът от ръката на ранения и той изкрещя от болка.
Лука загледа момчето и осъзна какво имаше предвид брат му като каза, че раненият не е изцяло човек.
-Съжалявам, че рязко издърпах пръта, но това беше най-безболезнения начин.
-Няма проблем. Не знам как да ви се отблагодаря.
-Стой и лежи. Сега ще превържа раните ти.
-Ти си киборг?-запита Лука. Раненият го изгледа и погледът му беше тъжен.
-Да, краката ми и някои от органите ми не са естествени. Но заради силния удар от гардероба са се счупили някои части и не мисля, че мога да ходя.
Лукас го огледа отново. Марк му почисти кръвта от лицето и вече се виждаше по-ясно. Изглеждаше млад и краката му имаха протези.
-Повикай Лена-рече Марк.
-Защо пък нея?
-Тя е механик. Ще поправи счупените части.
-Няма нужда да правите това. Само, че ме измъкнахте от там е достатъчно.
-Дори и да сме те измъкнали, то ти пак ще умреш, ако те оставим. Просто ни остави да си свършим работата,...ъм?
-Димитри. Казвам се Димитри.
-Добре Димитри, стой и мълчи.-отвърна Марк и продължи да го превързва.
Лукас тръгна обратно по стълбите. Тичаше бързо и скоро се върна обратно. Рей го забеляза пръв и го загледа учудено.
-Леле, доста бързо се отказа.-рече той.
-Трябва ми Лена. Къде е тя?
-Лена? Не знам мястото на всеки един. Потърси я, като толкова ти трябва.
Момчето продължи да тича напред и се буташе във всички. Оглеждаше се навсякъде и накрая забеляза момичето, което търсеше.
-Лена! Трябва ми помощта ти!-изкрещя Лука.
Той се запъти към тъмнокожа жена с бухнала къдрева коса, която го гледаше с гневен поглед.
-Няма се занимавам с твойте глупости. Изчезвай.-рече тя. Момчето се доближи повече и се спря да си поеме въздух.
-Има момче...киборг...счупени крака.
-Моля? Защо ми е да помагам на случаен човек?
-Моля те.
Тя въздъхна тежко и взе раницата си.
-Води ме.
