Глава 10, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 10Глава 10
-Това трябва да е.-рече Лука задъхано. Светлината в края на тунела започна да го огрява и той продължи да върви към нея. Най-накрая стигна до мястото и то беше доста подобно като предната станция. Бързо скочи от релсите и стъпи на земята. Застана на едно място и започна да се оглежда и ослушва. Чуваха се гласове, но от доста далече. Лука реши да ги последва и тръгна по единия от коридорите. Колкото повече се доближаваше, толкова повече осъзнаваше, че това не са разговори, а песни. "Кой би пял в такава ситуация?", замисли се Лукас.
Стигна той до източника на звука и тайно гледаше през една от колоните. Имаше група възрастни мъже, които пееха и танцуваха. Нямаше музика и всички звучаха доста фалшиво. Момчето забеляза, че всеки от тях държи бутилка с алкохол и му стана ясно в какво състояние са.
Около тях имаше и седнали жени, заедно с децата си, които изглеждаха, че се радват. Бяха около 20-30 човека и въпреки че изглеждаха пребити и уморени, те продължаваха да се веселят.
Лука реши, че няма защо да се крие и пристъпи напред. Всички веднага го забелязаха и веднага спряха песента си. Жените загледаха уплажено, а мъжете гледаха, готови за бой. Момчето осъзна грешката, която направи и си вдигна ръцете.
-Спокойно, не съм дошъл с лоши намерения.-рече той. Единия от мъжете пристъпа напред. Имаше побеляла коса, но изглеждаше корав. Той огледа Лука и проговори.
-Какво прави младо момче като теб сам?
-Аз съм част от временен лагер. Името ми е Лукас. Минавахме през града, за да търсим убежище и провизии.
-Казвам се Кайден. Значи вие сте отговорни за предните трусове?
-Сградите сами си паднаха!
-Хаха, може да се каже. Но се боя, че това място не е безопасно за живеене. Едвам ние оцеляваме.
-Да, това бързо се осъзна.
-А защо си сам?
-Идвам от предната станция. Там са мои приятели в момента, обаче дочух, че тук се продават оръжия.
-Аха, разбирам те. Да имаме, но не мисля, че ще са ти по джоб. Вече оръжията за много по-скъпо се продават.
-Аз не желая нещо много скъпо или унищожително. Ще може ли да видя какво имате?
-Разбира се.
Кайден се обърна и тръгна по един от коридорите. Лукас веднага го последва и стоеше до него. Скоро стигнаха в една, не толкова светла стая, обаче мъжът я огря с фенера си. Той освети няколко дървени кутии и се доближи до тях, отвори ги и вътре беше пълно до горе с всякакви видове пистолети и огнестрелни оръжия. Отвори и съседната, но в нея имаше всякакви видове ножове и остриета.
-Кое би искал?-запита Кайден.
-Ъм, имате ли други?
-Какво търсиш?
-Аз не мога да използвам нито пистолети, нито остриета. Бия се с юмруци.
Мъжът го изгледа изумено от отговора. Мълчеше, но се насочи към друга кутия.
-Биеш се с мъртъвци без оръжие? Ти си луд.-изсмя се леко.
-Силата не ми е достатъчна и търсих нещо с което да се подобря.
-Ти си първият, който чувам да се бие по такъв начин. Имам нещо за теб.
Отвори още една кутия и от нея излезе прах. Вътре беше пълно с най-разнообразни неща. Джобни ножчета, счупени пистолети и други.
-Не съм си и мислел, че някой ще иска нещо подобно.-рече си възрастния. Поразрови се навътре и накрая изкара нещо. Лука загледа учудено.
-Бокс?-запита момчето.
-Така няма да те болят ръцете и ще удряш с повече сила. Не е ли това, което искаш?
Лука още се замисли. Махна кожените си ръкавици от ръцете. Взе го от мъжа и си го сложи на пръстите. Отлеждаше го от всички страни.
-Можеш да го пробваш, ако искаш.-отвърна мъжът.
Момчето се огледа и забеляза компютри и монитори в края на стаята. Изглеждаха вече повредени, за това си доближи до тях. Стисна здраво бокса и удари в средата на големия екран. Парчета стъкло хвърчаха навсякъде. Отдръпна се и отново се засили, удряйки масата, където беше техниката. И нея я разби без проблем. Кайден гледаше учудено и не казваше нищо. Лукас загледа ръката си и тя беше в кръв. Парчетата стъкло бяха прерязали кожата му, но той не отпускаше хватката си.
-Доста по-силен си от колкото изглеждаш.-рече мъжът.
-Имаш ли втори такъв?
-Да.
-Колко ще ми струват?
-Никой вече не ги купува и не ми трябват. Взимай ги без цена.
-Наистина? Няма нужда, мога да платя.
-Не. За пръв път виждам някой да те бие по такъв начин. Не желая да взимам пари от луди хора.
-Щом настояваш.
Момчето се доближи и взе втори бокс от кутията. Пъхна ги в раницата си и извади марля от нея. Превърза си ръката и излезе от стаята заедно с мъжът.
-Искам да те питам нещо.
-Какво?
-Защо танцувахте и пеехте? Времето в което живеем не е много забавно и особено този град.
-Ако трябваше да плачем за всяка трагедия, до сега да сме пукнали от тъга. Истина е, че живота ни не е добър, но се опитваме да се насладим максимално на всичко. Аз като бях на твоята възраст за купони и пиене мислех само. Колко тъжно, че си нямал възможноста за нормален живот на тази възраст.
-Не усещам, че съм загубил толкова много. Вече съм свикнал с този живот.
-Това е хубаво.
***
-Къде е Лукас?-запита ядосано Дъглас, гледайки раздразнено Марк и Мишел.
-Вчера тръгна към следващата станция.-отвърна момчето.
-Съвсем сам?
-Да...
-Изрично казах, да не се разделяте.
-И аз това му казах, но той не ме слушаше.
-Отивам да разпитам хората тук и директно тръгваме. Пригответе се.
Водачът тръгна към другите хора, а двамата започнаха да си събират багажа.
-Той ще го пребие.-рече Мишел.
-И нищо няма да остави от него...-довърши Марк.
След половин час двамата бяха готови за тръгване, а Дъглас се върна от лагера. Изглеждаше замислен и тръгна обратно към релсите. Марк и Мишел разбраха намека и го последваха.
-На коя станция е той?-запита водача.
-До кметството.-отвърна Марк.
-Отиваме да го вземем. След това излизаме и даваме сигнал да се съберат всички. Нямаме причина да стоим повече тук.
Тримата вървяха с бърза крачка, за да настигнат Лука.
През това време, той беше седнал и с нож режеше кожените си ръкавици. Кайден го гледаше странно, но не казваше нищо. Момчето забеляза погледа му и реши да обясни.
-Кожените ръкавици са здрави, но с тях трудно се движа. Да това реша гънките на пръстите, за да ми е по-удобно.
-Така няма ли да се заразиш?
-Не, аз режа колкото да се движат по-лесно ръцете ми. Така и по-здраво ще мога да захващам бокса.
-Разбирам. Сега ще се връщаш при групата си?
-Да, не искам да ги тревожа. Благодаря ти, Кайден.
-Ела пак, ако наминаваш.
-Непременно.
Лука им помаха за сбогуване и тръгна обратно към релсите. Протегна се уморено и въздъхна тежко.
-Сега трябва да се върна при останалите. Дано Дъглас още не е дошъл при тях. Сигурно ще ми създаде проб-
Силен звук се чу зад него. Спря да говори и веднага се обърна. Нищо нямаше зад него. Само тъмнина. Светна фенера си и се доближи. "Какво по дяволите беше това?", запита се наум. Звучеше като човешки глас, изпитващ болка. Въпреки, че не му хареса, той искаше да знае. Бавно се приближаваше, въпреки че не звучеше все едно е близо.
-Защо изобщо отивам натам?-запита се той.
Стигна той до разклонение на пътя. Чудеше се по кой от двата коридора да тръгне. Застана на едно място и се заслуша. Все още си чуваха звуци и реши да тръгне към левия път.
Колкото повече вървеше толкова по-подтискащо се чувстваше. Гласът се чуваше по-силно и все повече премисляше решението си.
Светлината най-накрая огря син влак, спрял по средата на релсите. Той блокираше пътя и Лука не можеше да мине повече напред. Забеляза, че звуците идваха отвътре.
Една част от него искаше да се върна назад, но другата искаше да знае. Любопитството надделя и се качи на задната стълба на влака. Надигна си леко главата през прозореца и освети с фенера.
Лука се шокира от видяното и настръхна. Беше пълно с мъртви хора и на повечето от тях им липсваха крайници. От края на вагона си чуваха виковете. Момчето огря още повече с фенера и забеляза човек с черно-лилава кожа, който се беше сгушил. Изглеждаше все едно е в болки и за това крещеше. Лука бързо осъзна ситуацията.
Обаче погледите им се срещнаха и звуците спряха. Лукас също спря да мисли. Тъмната фигура стана и бавно започна да ходи, забързвайки все повече. Момчето се отдръпна и падна на релсите, изпускайки си фенера. Той не виждаше нищо, но чуваше удари от блъскане.
-Мамка му! Защо има мъртвец тук!?-рече стреснато Лука.
