Пропуснати от смъртта

poli:)
11/07/22г.
Научна фантастика
32 Глави
400 Прочита
6 Ком.

[ЗАВЪРШЕНА]Надявам се да ви хареса тази история. Извинявам се предварително за правописни и всякакви грешки😅 Не ми стига мястото за кратко описание, за това ще го напиша в 1 глава:)

Глава 1

Годината е 2155. Технологиите са се развили до толкова, че започнали войни, изчезване на държави и създаването на нови такива. Омразата се е стигнала до там, че Номания(нова държава обхващаща цяла Азия)създала вирус, който унищожава човешкото тяло. Той излиза извън контрол и милиони хора измират. Глада, омразата и смъртта не спират да се увеличават, а групи хора се опитват да намерят решение и спасение.

Силен дъжд валеше над града. Навсякъде имаше разрушени сгради, израснала растителност и трупове. Кал и мръсотия имаше по всичко. Миризмата на смърт беше навсякъде. В далечината се виждаха двама човека, които тичаха с големи раници на гърбовете си. Носеха скъсани дрехи и имаха лепенки и марли по телата си. Изглеждаха уморени и задъхани, но не спираха.

-ТОООМ! ТООМ! КЪДЕ СИ!? ОТГОВОРИ МИ, МОЛЯ ТЕ!-крещеше едното момче.

-Успокой се Лука! Нямаме време да го търсим. Трябва да тръгваме.-рече мъжът до него.

-Не! Трябва да намерим Том! Той е важен за мен. Моля те, само 5 минути.

-Тц, добре.-въздъхна тежко той.

Момчето побърза и видя купчина камъни пред него. Качи се по тях и започна да изравя. Най-накрая видя нечия ръка да се подава. Имаше татуировки с различни символи.

-Том! Това си ти! Сега ще те изровя. Моля те бъди добре! Марк намерих го!

Другият мъж дойде до момчето и му помогна да маха камъните. Скоро се показа цялото тяло. Беше мъж с много рани и кръв.

-Боже мой! Целия си в рани. Сега ще те заведем до пункта да те превържат.-рече притеснено Лука.
Като посегна да го вдигне, другото момче веднага му хвана ръката.

-Не го докосвай. Виж му другата ръка.

Момчето погледна и изпадна в шок. Цялата му ръка беше напълно черно-лилава с изпъкнали вени. Имаше пораснали и заострени нокти. Тъмните вени продължаваха да се разпростират в тялото му.

-Н-не...няма начин. Марк трябва да-

-Късно е за него. Да тръгваме преди да ни е нападнал.

-НЕ! Не мога да го оставя. Не веднъж е спасявал живота и на двама ни!

-Нищо не можем да направим! Тръгваме.

Марк го хвана за краката и го вдигна. Почна да слиза надолу, отдалечавайки се от камъните.

-Пусни ме! Пусни ме ти казах! Трябва да го спася. Ако отрежем ръката му, може да го спасим навреме!-рече удряйки Марк по гърба.
-Късно е! Сигурно е стигнало до мозъка му.

Изведнъж се чу звук зад тях. Той се обърна и видя как от купчината паднаха камъни. На върха беше изправен Том. Лицето му беше наполовина почерняло и едното му око беше без зеница и ирис. Целият трепереше и едвам се държеше на крака.

-М...аа...рк....-рече тъмната фигура. Двамата замълчаха и се бяха вгледали уплашено. Момчето застана в отбранителна позиция.

-Н-не мога да се сдържам повече. М...оля те....грижи се за Лука. Не изоставяй е-единственото си с-семейство.

Марк се отпусна и се поклони в знак на уважение.

-Надявам се да умреш без болка Том. Благодаря ти за всичко което си направил за нас.-рече с тъжен глас.

След тези негови думи се обърна и започна да тича с момчето в ръце. Скоро започнаха зад тях да се чуват викове пълни с агония и болка. Лука не можа да сдържа сълзите си и заплака.

Вече се бяха отдалечили и за това Марк спря да тича и пусна момчето.

-Добре ли си?-попита го той.

-Аз...трябваше да му помогна. Писна ми да умират хора.-рече подсмърчайки той.

-Знаеш, че не можеше да му помогнеш. Да се връщаме към пункта, че ще тръгнат без нас.

Марк сложи ръката си зад раменете му и го успокояваше.

П.О.В Лука

Това е нашето ежедневие. Всеки ден гледаме как умират хора и нищо не можем да направим. Защо ли? Еми дълга история е...

Годината е 2155. Технологията вече се е развила до толкова, че станаха войни за надмощие. Доста държави изчезнаха, но и доста бяха създадени. Една от тях е Номания. Държава покриваща цяла Азия-континентална държава. Войната се стигна до там, че тази държава създаде унищожаващ вирус. За жалост излезе извън контрол и се разпространи навсякъде по света. От тогава са минали 6 години.

Какъв е вируса ли? Нарича се "Черна зараза". Той не се пренася по въздух или поглъщане, а чрез допир. Дори и за малко да си бил във физически контакт със заразен и ти ще го последваш. Принципно симптомите са потъмняла кожа, разрушаване на тъкани, нечовешка сила и много други. Веднъж стигне ли до мозъка ти-мъртъв си. Полудяваш и можеш да убиеш останалите около теб. А с времето и тялото ти умира в брутални болки. Ужасяващ начин да умреш. Милиони хора са загинали по такъв начин.

Дали има лечение? За 6 години все още няма лекарство. Принципно, ако навреме отрежеш заразената част, можеш да оцелееш.

Като цяло всеки ден се борим за оцеляването си. Много мои близки и приятели са умрели пред очите ми. Дори и днес-човека, който ме научи да оцелея в този свят загина пред мен. Той ми беше като баща, въпреки че мойте родители загинаха във войната. Исках много да му помогна, вътрешно знаех, че няма как.

Скоро пристигнахме в лагера. Имаше около 40-50 човека и те си опаковаха нещата за тръгване.

-Побързайте! Тръгваме след 10 минути!-рече един човек към всички. Заради това всички се бяха разбързали.

-Хайде, да си вземем останалия багаж от палатката ни.-рече Марк. Съгласих се с него и тръгнахме. Скоро стигнахме до палатката ни, но тя беше празна.

-Къде са останалите ни раници?-запитах.

-Сигурен съм, че бяха тук.-отвърна брат ми.

-Хееей!-чухме глас зад нас.

Обърнахме се и в далечината ни махаше някой. Забелязахме дългата черна коса, бледата кожа и превръзката на дясното око с дългият белег. Носеше черни дрехи и по тялото й, имаше много калъфки за оръжия. Радвах се отново да я видя.

-Здрасти Мишел.-рекох.

-Аз ви ги взех, за да ги пазя-рече тя с усмивка.

-Благодаря ти.-отвърнах.

-Марк очилата ти са счупени. Защо не ги смениш?

-Добре са си. Още виждам.

-Да, но чипът ти сигурно не работи вече. Вземи тези.

Тя му подаде кутийка и той я отвори. Вътре имаше големи кръгли очила. Марк ги сложи и го включи. Малко екранче се появи отстрани с данни и информация.

Марк е по-големият ми брат. Той е на 22 и имаме 3 години разлика. На външен вид доста си приличаме. Той е доста добър в стрелбата и винаги убива перфектно. Обаче той е доста загрижен за мен и не ме допуска често в битки. За жалост ние двамата сме единствените живи от нашето семейство.

-Благодаря ти. Скоро тръгваме, да се приготвим.-отвърна той.

Тримата се запътихме към тълпата. Всички се бяха заобиколили около един голям камък, а на него стоеше човек.

-Слушайте! Вече сме определили следващата ни дестинация. За това е време е да се запътим към източната част на Номания. Не се знае дали там е добро положението, но за сега нямаме много опции.

Също така скоро излизаме от тази зона, което значи, че пътищата ще са по-добри. От там ще тръгнем с превозни средства.-рече мъжът. Всички го послушахме и скоро тръгнахме.

В момента трябва да прекосим тази зона пеша, което сигурно би ни отнело ден. Тази част пътищата са разрушени, поради минали войни. Сигурно в края й ще има станция и от там ще си намерим превоз.
В момента се намирахме в Централна Номания. Ако продължавам с тази скорост ще сме стигнали до дестинацията си до 4-5 дена.

-Ох, още пътуване.-рече отекчено Мишел.

-Няма как.-отвърнах.

Цялата група вървя дълго време. Всички си говореха взаимно, но имаше и хора, които наблюдаваха за опасност. Колкото и мирно да е, все нещо може да преобърне нещата.

~Авторова бележка~

Това за сега е първа глава. Надявам се тази история да събере малко внимание, защото мисля, че ще е най-добрата ми. Можете да напишете как за сега ви се струва<3