Последствия

АНБУтата доста приличаха на хората от организацията Акатски - бяха много силни нинджи, безпощадни и безкомпромисни, но едно нещо ги различаваше - едните бяха добри, а другите повече от зли. Затова имаха и различни цели. На добрите целта беше да заловят Акацки и да разберат повече за тях, а целта на Акацки - да заловят 9-те опашати звяра и да постигнат световно господство. Затова навсякъде се водеха битки и постоянно умираха още и още хора. Понякога добри, по-рядко зли, а най-вече - невинни. Най-накрая, за успокоение на всички, АНБУтата на Коноха успяха да заловят престъпника Учиха Итачи след ужесточена битка и го вкараха в затвора.

А сега на един млад мъж, капитан на отбор АБУТа, се падаше честта да избере човек, който да надзирава Итачи. Мъжът, познат на всички под името Хидеки, плъзна очи по редицата нинджи, спирайки поглед върху единственото момиче. Тя изглеждаше на около 17-18 години, беше с черна дълга коса, а лицето й беше закрито с маска, наподобяваща котешко лице. Човекът се замисли за малко и каза ледено:

-Момичето с черната коса. Ти отиваш.

-Добре, Хидеки-сама. -промърмори тя и се запъти към вратата, докато зад нея се чуваха недоумяващи възгласи.

Момичето закрачи с възможно най-бавно темпо към затвора на Коноха, заглеждайки се нарочно във всяка витрина на магазините, които подминаваше. Когато все пак стигна до проклетото място, влезе прeдпазливо през масивната метална врата, която изскърца и се затръшна зад нея, и пое по тъмния коридор. Огледа престъпниците във всяка килия - някои дори не бяха нинджи. Момичето най-накрая стигна до последна мизерна стаичка с решетки и надзърна вътре. От тъмнината я наблюдаваха две светещи червени точки. Тя направи още някорко крачки и отключи вратата, заключвайки я веднага след себе си. 

-Tи си Учиха Итачи, нали? -момичето попита, сваляйки маската си. -Здрасти, аз съм Рика. 

-Хн. -Итачи наклони глава. -Ти не си нито нинджа, нито АНБУ, мога да те убия и да избягам без проблем. Защо те изпратиха тук?

-Амииии... Направих се на АНБУ и Хидеки-сама реши, че може да ме прати тук. -заобяснява Рика. -Ти какво правиш тук? Има ли нещо интересно за правене?

-Хн...

-Ще приема това за не. -момичето седна на леглото до лежащия мисинг-нин и започна да разучава чертите на лицето му. Изведнъж забеляза някаква рана в опасна близост до лявото му око. -Какво ти е станало?

-Аз съм мисинг-нин, бия се с добрите понякога и в повечето случаи побеждавам. В този случай, те ме победиха. -въздъхна чернокосият. -Сега лежа тук и скучая. Стана ли ти ясно положението?

-Мхм... -промърмори Рика, продължавайки да разглежда лицето му. -Имаш ли някъде рани, освен на лицето? Изглежда, че нещо те боли.

Итачи отвори очи объркано. Тя виждаше, че го боли, но откъде знаеше? Та той никога не показваше емоции. Как можа тя да разбере само като го погледнa по-отблизо. Може би, все пак беше нинджа и Итачи беше сгрешил. Но тя сама си призна, че не е. 

-Хайде, казвай. -настоя чернокосата, потропвайки нервно с крак. -Ти си мислиш, че имам цялото време на света да те чакам... Ама не! Имам си и свои работи да върша, не само да седя тук и да те зяпам. 

Итачи се прокашля:

-Нали това ти е работата? 

Рика въздъхна. Напълно беше забравила къде се намира, какво прави и в какво се е забъркала. Тя скръсти ръце и погледна престъпника високомерно:

-Отговаряй или ще те заболи още повече. -момичето посегна да го удари, но той я хвана за ръката и я погледна укорително.

-Виж какво, ако беше нинджа и знаеше какво правиш, нямаше да го направиш.

-Идеята е, че нито съм нинджа, нито знам какво правя! -изплези се момичето, опитвайки се да се освободи от хватката на Итачи. -Пусни ме. 

Хватката на Итачи се затегна около ръката й. Явно колкото и да беше в лошо състояние, си имаше достатъчно сила. Рика го погледна накриво и отново направи опит да се измъкне, без успех. 

-ПУСНИ МЕ, ЗА БОГА! -изкрщя момичето вбесено и го фрасна в лицето със свободната си ръка. 

-А ти престани да се държиш така, ако ти е мил живота и си искаш китката здрава. -контраатакува Итачи с монотонния си глас. -Разбрахме ли се вече? Ако те боли, значи има само някоя спукана кост.

Рика с голямо облекчение осъзна, че Итачи се беше отказал от терора на дясната й ръка, която доста я болеше. Май трябваше да отиде в болницата, веднага, щом излезеше от това забутано и пълно с убийци място. Момичето въздъхна с досада:

-Утре няма да дойда. Ще пратя някое друго АНБУ, което ще е далеч по-безпощадно от мен. Сега ме извини, защото имам да пиша домашно по алгебра за утре. 

-Хн.

-Разбирам, разбирам... Не те интересуват чуждите проблеми. -каза Рика, изваждайки една малка тетрадка и подавайки я на Итачи. -Не мога да пиша в момента.

-Хн... -промърмори полу-заспалият престъпник и погледна тетрадката. -Искаш АЗ да ти напиша домашното по математика?

Момичето кимна още по-настойчиво и му подаде един автоматичен молив. Итачи погледна отново задачите, после момичето и после отново задачите.

-Не. -отсече мисинг-нинът.

-Ама...

-Не.

-Ама...

-Не.

-Моля те.

-Не.

-Итачиииии...

-Оххххх. Добре. Само този път и то само защото аз съм виновен за последствията. -Итачи написа набързо отговорите на задачите и подаде тетрадката на Рика. -Никога повече. Сега ти ще ме извиниш, защото искам да се насладя на един хубав сън...

Итачи се просна на възглавницата и след по-малко от минута вече беше заспал. Рика се очуди от това. Никога не беше виждала човек да заспива толкова бързо.

Тя погледна отново Итачи и след това излезе от малката стаичка с решетки. За нейна голяма изненада пред врата я чакаше...