Глава 9, Помни ме
- heyitshanabi
- 09/07/20г.
- Приключенски
- 19 Глави
- 264 Прочита
- 1 Ком.
Глава 9МИНАЛОТО НА НАОМИ
*В "Стаята на влюбените"*
- Е, и преди сме спали в едно легло... - каза Наоми.
- Дори не се опитвай... Няма начин да останем тук! - отговорих аз, взимайки ключовете от ръцете ѝ.
- Знаех си, че е твърде хубаво, за да е истина... - въздъхна тя, излизайки от стаята.
*Отново при рецепциониста*
- Господине, мисля, че сте объркали ключовете за стаята ни, резервирахме стая за двама! Нали се сещате, две легла... - обяснявам аз.
- Сега ще проверя... - започна да пише той в компютъра. - В разгара на летния сезон сме, а тогава сме много препълнени. Това е единствената свободна стая за двама, която имаме.
- Ясно... - казах.
- Тогава да си вземем ли отделни стаи...? - обърнах се аз към Наоми.
- Дан, ти не чу ли какво каза човекът?! - ядоса се тя.
- Съжелявам, че Ви безпокоихме отново, ще си останем в тази стая. - каза тя на рецепциониста.
*Двамата тръгват отново към стаята.*
- Дан, с това твое мрънкане никога няма да си хванеш гадже. Всяко друго момче на твоята възраст би се зарадвало да е в такава стая с момиче. Не те разбирам... - каза ми Наоми, докато бяхме в асансьора.
"Няма и как да ме разбереш... След като не знаеш как се чувствам. За мен, ти не просто едно момиче...", рзбира се, не ѝ казах това. Твърде ме беше срам. А и не мислех, че тя изпитва същото към мен.
*Отново в стаята*
- Сега вече сме тук... Обеща, че ще ми разкажеш всичко. - седнах аз на масата.
- Добре, започвам... Но за да стигна до Маман, ще трябва да ти разкажа накратко за живота ми преди с теб да се запознаем. - започна да разказва тя. - Моите родители много са искали да имат дете, но дълго време са нямали. И след 4 години неуспешен опит, майка ми най-накрая заченала с първото си дете. Това съм била аз. Родила съм се едва килограм и деветстотин грама. Докторите мислели, че няма да оживея, но родителите ми вярвали, че ще се справя. Така и станало. Растяла съм винаги малка. А на всичкото отгоре и до 8-годишна съм била голям злояд. Отказвала съм да ям почти всичко. Затова и сега съм толкова кльощава.
- И ниска... - добавих аз.
- Моля?!! - погледна заплашително тя.
- А, не, нищо, нищо... Продължавай... - подхилвах се аз.
- Когато съм била на пет се родил и брат ми. Той пък, за разлика от мен, се родил доста едър - четири килограма и сто грама. Но пък като малък беше доста болнав. Спомням си, че веднъж боледуваше цяла зима. Тогава ни и разделиха за доста време. Но, след като се пооправи, веднага започнахме да си наваксваме изгубеното време. За разлика от неговата, моята имунна система беше бетон. В целия си живот съм се разболявала 2-3 пъти. Имах страхотно детство до десет годишна. Живяхме в огромно имение, имаше пазачи и помощници на всеки ъгъл. Ако ми потрябваше нещо, дори не ми се налагаше да ставам от леглото си - можех просто да повикам някого от персонала. Дори бяхме тренирани от най-добрите учители по бойни изкуства в света! Не мога да се оплача. Но родителите ми никога не са приемали богатството като даденост. Никога не са нарекли персоналът слуги или прислужници. Така възпитаваха и нас с брат ми. Те бяха невероятно добри хора. Винаги мислеха за другите около тях. Фамилията ни беше част от много фондации, за помагане на хора в беда. Дори на семейните ни почивки, ако баща ми видеше някъде по улицата бездомен човек, той му купуваше храна и дрехи от близките магазини. След това се връщаше и му ги даваше, като му пожелаваше здраве. С това бе позната фамилията Уайт. Наистина невероятни хора. Имах двама любящи родители. Когато Итън не беше болен, майка ми събираше цялото семейство, след вечеря точно в осем часа, за да ни прочете приказка за лека нощ. Забавното беше, че баща ни винаги заспиваше преди нас. Казваше на майка ми, че гаса ѝ беше толкова нежен и тих, че след дъдъг работен ден, единственото, което му трябваше, за да заспи, е една единствена думичка от устата на майка ми. Любимото ми занимание с баща ми беше да стреляме с пушката му и да яздим коне. Чувствах се прекрасно. Когато бях с татко, сякаш всяко зло изчезваше. Около него цереше мир и спокойствие. Сега разбирам, в какво се е влюбила майка ми. Както и да е... Всичко всърши една вечер, когато бях на десет. Докато вечеряхме, в имението нахлуха дозина мъже. Всичките мускулести и облечени в черно. Бяха агенти на третата най-велика фамилия, след нашата и Блек. Главата на тази фамилия беше мъж, завиждащ на баща ми. Когато били по-млади, баща ми и този мъж били най-добри приятели. Но и двамата харесвали една и съща жена - майка ми. Тя, обаче, не се изтересувала от богатство и пари, избрала да се омъжи за човекът, когото наистина обичала - баща ми. Това породило злоба и завист в онзи мъж. Затова, той избрал да прекара целия си живот в опити да развали щастието им. Разбира се, повечето били неуспешни, особено след моето раждане, когато били най-щастливи. Тогава, той разбрал, че каквото и да им направи, няма да ги раздели. И решил друго - да ги убие.
*Дан внимателно слушаше разказа на Наоми през цялото време.*
- Затова е изпратил агенти да убият родителите ти... Колко подъл нещастник! - тропнах аз по масата.
- Да, какво ли си е мислел, "Ако аз няма да я имам, никой няма да я има"... - отвърня тя. - Е, продължавам. След като влязоха мъжете, баща ми и охраната в трапезарията започнаха да се бият с тях. Майка ми изведе мен и брат ми. Тичахме много бързо. Тя беше гушнала брат ми и хванала мен за ръка. Накрая се спряхме до една река. Бяхме заобиколени от високи храсталаци. А под нас имаше малка кръгла вратичка, която майка ми отвори. Под нея имаше стълби, водещи към подземно обежище. Слезнахме по стълбите и чакахме там. Стояхме цяла нощ и цял ден. На следващата нощ майка ми излезе и ни остави. Каза ми да пазя брат ми и, за нищо на света, да не отварям вратата. И, че ще се върне с татко. Чакахме я много дълго. По едно време заспахме. След като се събудих, тях още ги нямаше. Реших да отворя вратата. Но оставих брат ми вътре и я залостих отвън така че да не излезе. Върнах се по същия път към имението. Спомням си, че труповете на персонала ме чакаха още на двора. Когато влезнах, не беше по-различно. Спомних си, че последно видях баща ми в трапезарията. Изтичах за секунди там. Гледката беше ужасна... Майка ми беше обърната с гръб и плачеше. Когато се приближих, видях, че държеше баща ми в ръцете си. Но той вече беше мъртъв. Бях на десет тогава. Нямах време дори да плача. Бях толкова шокирана. Не можех да помръдна или пък да кажа нещо. Тогава майка ми ме видя. Набързо избърса сълзите си и се изправи. Обърна се към мен, доближи се и ме прегърна, казвайки ми "Казах ти да не излизаш за нищо на света!". Явно знаеше, че баща ми щеше да умре и не искаше с Итън да ставаме свидетели на това.
*Тя замълча за момент. Докато разказваше, Наоми се опитваше да не си припомня какво е видяла. Но последните ѝ думи веднага ѝ напомниха за гледката и тя се сети за всичко, с най-малките детаили.*
- Добре ли си? - попитах я.
- Да, просто... - отговори тя. - Става ли да си взема един дуж и след това да продължа...?
- Разбира се! Ще поръчам вечеря, докато се оправиш. Какво ти се яде? - опитвах се да я разведря аз.
- Хмм... Какво ще кажеш за китайско? - попита тя.
- Става. - отговорих, хващайки телефона на хотела.
•
•
•
Следва продължение...
Коментари за глава 9
Май Дан не е единствения с тъжно детсво... Браво, много, много ми хареса как си го измислила💓