Глава 8ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТА НА ВЛЮБЕНИТЕ

*В тоалетната на влака.*

- Ох... - отдъва си Дан. - Успях да избягам навреме, преди да го види.

Още с влизането в тоалетната изхвърлих презерватива, който неадекватният кондуктор пъхна в джоба на ризата ми. Не ми се мисли колко червено щеше да бъде лицето на Наоми, ако го беше видяла.

*Дан излиза от тоалетната и тръгва по коридорчето във вагона към тяхното купе.*

Докато вървях се разминах с някаква жена, която ми хвърли меко казано свиреп поглед. Беше възрастна жена, със светлосини очи и почти побеляла коса, висока около метър и петдесет. Беше облечена от горе до долу в черно. Имаше само един червен шал около врата си. От малък успявам да запаметявам детайли само от един поглед.

Тази жена ме изгледа ужасно. Сякаш ми е дала шоколада си, за да си гризна веднъж, но аз съм го изял целият пред очите ѝ. С ето такъв, смразяващ кръвта, поглед ме изгледа. Сигурен съм, че всеки мъж би се уплашил от такъв поглед. Поне малко.

- До нови срещи. - измърмори жената толкова тихо, че едва долових думите ѝ. След това тя пусна шала си на земята. Обърнах се, за да я попитам дали говореше на мен, но нея вече я нямаше. В краката ми беше единствено кърваво червеният ѝ шал. Наведох се и го взех. Пообиколих вагона, за да я потърся и да ѝ върна шала, но не я откривах никъде. Накрая се отказах и се върнах при Наоми.

- Дан, защо се забави толкова? - попита ме Наоми. - Вече бях започнала да се притеснявам, че си паднал в тоалетната. Бях готова дори да вляза в мъжката...

Тогава Наоми гледаше през прозореца и не погледна към мен. Просто знаеше, че съм аз. 

- Хаха, ти си имала чувство за хумор. - засмях се аз, сядайки срещу нея.

*Наоми поглежда Дан и вижда червеният шал. Тя го разпознава на момента. Беше виждала този шал и преди и имаше ужасяващи спомени с него.*

- Дан, дай ми това! - изкрещя тя, взимайки шала от ръцете ми. - Откъде го взе?

*Тя го разгледа доста внимателно и видя черен етикет надписан само с "Wendy's paradise for lonely kids"*

- Раят на Уенди за самотни деца... - преведе го Наоми, с шокирано, от предмета в ръцете си, лице. 

*Тя не очакваше да се сблъска с това име отново. Страхът, който я обземаше, само като си спомнеше за миналото свързано с този шал, ѝ причиняваше онази така позната "болка" в корема. Тя бе изпитвала това чувство много пъти в миналото и се беше научила да го контролира. Наоми дори не можеше да определи това чувство като болка. Това е както, когато видиш човека, когото харесваш и получиш пеперуди в стомаха само че в лош момент и не са пеперуди, а разгневени майски бръмбари. И винаги, когато Наоми получеше това чувство, тя знаеше, че нещо лошо ще се случи.*

- Това е лошо, много лошо! - повтаряше си тя, докато събираше багажа от купето в куфара. 

- Кое е лошо? Наоми, ще ми обясниш ли какво става и защо си се паникьосала? - не спирах да ѝ задавам въпроси. 

*Тя го хваща за ръката и, тичайки, го извежда от купето до вратата на влака. Дан усети, че тя едвам го държеше. Трепереше цялата. Личеше си, че я е страх от нещо, но не го показваше.*

- Защо слизаме, има още три спирки до града на брат ти...?! - продължавах да питам аз.

- Налага се... - отговори тя, докато не спираше да се оглежда за някого. 

*Двамата слизат от влака.*

- Дан, от кого взе този шал? Искам да ми отговориш направо, без никакви въпроси! - каза ми тя.

- Беше една възрастна жена - започнах да отговарям аз, - имаше светлосини очи и кестенява коса. Беше облечена в черно и носеше само този шал.

- Ниска ли беше? - попита тя.

- Да, около метър и петдесет...

Веднага усетих, че я познаваше. И явно тази жена беше причината за страха и притеснението в Наоми. 

- Виждаш ли я някъде наоколо? - попита ме тя.

- Ами... - започнах да се оглеждам. - Не, не я виждам.

-Добре... - отдъна си тя. - Но не вярвам са сме се отървали от Маман толкова лесно.

- Маман...? 

- Ще ти обясня всичко, в хотелската стая. Но първо ни трябва телефон! Ще се наложи да отсъстваме още малко. - отвърна ми я.

*Те тръгват да търсят телефон в гарата, но там удрят на камък, защото са само служебни. След това проверяват в селцето. По едно време Наоми вижда един, добре изглеждащ, пътен телефон и се затичва към него.*

- Е, Дан, ще сме още малко време само двамата, не се ли радваш? - каза ми тя, набирайки телефона на сиропиталището.

- Не знам да се смея ли, да плача ли. А и ти не ми казваш нищо. - отговарям аз.

- Оф, нали ти казах, че ще ти разкажа всичко, когато отидем в някой хоте...

*Някой вдига телефона.*

- Сиропиталище "Кейн", какво желаете? - говори секретарката Бенет. 

- О, госпожице Бенет, Вие ли сте? - пита я Наоми.

- Кой се обажда? - отговаря ѝ тя.

- Аз съм, Наоми Уайт, от сиропиталището. Аз и Дан в момента използваме трите си отсъствателени дни от сиропиталището. Но влакът ни се повреди и ни спряха в едно селце, на три спирки от града, към който сме се запътили.

- Добре ли сте, имате ли достатъчно пари? - попита секретарката.

- Добре сме и имаме пари, но ще се наложи да останем тук още поне пет дни, защото ми казаха, че нямат достатъчно влакове. Можете ли да уведомите директора?

- Да, разбира се! Не се притеснявайте няма проблем за отсъствието. Ако се случи нещо, звъннете веднага! - отговори ѝ тя.

-Разбира се, госпожице Бенет. Приятен ден и до чуване! - каза ѝ Наоми, след което затвори телефона. 

- Ама ти си била и голяма актриса! - казах ѝ аз, след като видях, че е затворила. - Само не разбирам, защо каза, че имаме достатъчно пари за пет дена. 

- Дан, каква е фамилията ти? - пита го тя? 

- Блек...?! 

- Точно така! Трябва да се възползваш повече от това.

- Да се възползвам повече от кое? - не схващам аз. 

- Ще разбереш. 

*Те тръгват да търсят някой хотел.*

- Боже... Болят ме картата, вървим от часове, защо никъде няма поне един хо... 

*Дан хваща брадичката ѝ и я повдига нагоре така че тя да види сградата пред тях.*

- Бог чу молитвите ни...! Но как е възможно?! - казва тя, гледайки към големият пет-звезден хотел пред тях. 

- Явно това село е известно с лечебната си вода. - отбелязвам аз, четейки от една информационна табела. 

- Дан, ще ми подадеш ли белите слънчеви очила от куфара ти? 

- Какво правят в моя куфар? - попитах я, търсейки ги вече вътре. - А, ето ги. 

*Наоми слага белите очила, на които отстрани е написано "White".*

- Е, да влизаме! - каза уверено Наоми.

*Двамата влизат в фоайето на хотела и отиват на рецепцията.*

- Добър ден! Искам двойна стая за една нощ. - казва Наоми.

- Извинете, но не мога да дам стая на дете. - отговори ѝ рецепционистът. 

- Извинете ме, мисля, че не се изказах правилно. Исках да кажа: "Добър ден! Аз съм Наоми Уайт. Искам двойна стая за една нощ!". Сега разбрахте ли ме? - отвърна му тя.

*"О, Наоми Уайт?!", "Наистина ли е тя?!", "Вижте очилата, наистина са на рода Уайт!", "Самата наследница на един от двата най-велики рода в света е тук!", "Та това наистина е самата Наоми Уайт!" - около нея настава суматоха.*

*Тя помахва на многото си фена.*

- Да запиша на семейната Ви сметка, нали така, госпожице Уайт? - веднага се усети той.

- Да, моля! - каза му тя.

*Дан стоеше потресен през целия разговор.*

- Заповядайте, това са ключовете за стаята Ви. Имате ли някакъв багаж? - попита я внимателно той.

- Не, ще се справим, благодаря Ви! - отговаря тя. 

*Тя хваща непомръдващия Дан за ръка и тръгва към стаята.*

- А, и още нещо... - Никой не трябва да разбира, че Наоми Уайт и Дан Блек са отседнали в хотела Ви! Ако някой попита за нас, ще кажете, че тези хора не са идвали, ясна ли съм?! - поглежда го заплашитешно тя.

- Както кажете! - отговаря стресното той.

- Много благодаря! - усмихва се тя. 

*Дан и Наоми пристигат в стаята си и виждат едно огромно червено легло във формата на сърце. Около и на него имаше листенца от червена роза, на нощното шкавче стоеше ботилка с вино и две чаши, а в банята имаше джакузи за двама. На стената имаше надпис "Добре дошли в света на влюбените!".*

•

•

•

Следва продължение...