Глава 7С ЕДИН ПОВЕЧЕ

*Докторът се разхожда в двора на сиропиталището и вижда Наоми, седнала на една пейка.*

- Какво правите тук, млада госпожице? - попита я той, сядайки до нея.

- Чакам Дан. - отговори тя.

- Пак ли този идиот...

- Докторе, мога ли да Ви задам един въпрос? - пита го тя, поглеждайки в застарелите му очи.

- Явно е нещо важно, щом стана толкова сериозна. Да, разбира се, питай! - отговори ѝ той.

- Днес сутринта, когато станахте от Дан... - започва тя - Спомням си, че го нарекохте "сине".

- Аа, това ли?! Често го наричам така. Не е мой биологичен син, но ми е като такъв. Познавам го откакто дойде при нас. Като дете боледуване често и винаги тежко. Особено зимата... Веднъж се беше разболял толкова, че не знаех какво да го правя. Заведох го в болница, лежа цели 3 седмици, имаше опасност за живота му... Но той беше много смело, силно и борбено дете. Не се остави на един грип да вземе живота му. Сигурно тогава съм видял нещо повече в него. Аз обичам всички деца в сиропиталището. Но точно Дан ми е като роден син. - разказа ѝ Доктора.

* След разказа на Доктора, Наоми си мислеше "Ето какво дете си бил, Дан. Как го каза... Смел, силен и борбен, а?! Доколкото съм успяла да те опозная, сега си такъв мързел, че не ми се говори..."*

- Това отговори ли на въпроса ти? - попита я той.

- Да, Докторе, напълно, благодаря Ви!

- Само че... - каза той, без да продължи изречението си.

*Наоми го поглежда учудено.*

- Може би си забелязала, че в момента, 16-годишният Дан далеч не е така борбен. - добави той. 

- В тийнейджърските си години е нормално да е по-мързелив. - отговори му тя.

- Не, не ти говоря за мързел... Той се отказва от нещо ново, само защото по пътя има препятствия или му се стори трудно. Не се старае или бори за целите си... Но пък мисля, че има един човек, който ще успее да го промени. - каза той, поглеждайки Наоми.

- Аз ли?! 

- Да, точно ти! - отговори той, усмихвайки се.

*Чуват се колела на куфар.*

*Дан пристига при тях.*

- Наоми, готов съм, тръгваме ли? - попитах я аз, хващайки и нейния куфар.

*Докторът намигна на Наоми и стана от пейката.*

- Тръгвайте, иначе ще изпуснете влака. - каза ни той, вече отдалечавайки се.

...

- Е, за какво си говорихте? - попитах я аз.

- Нищо важно. Да тръгваме, иначе наистина ще изпуснем влака! - отговори ми тя, ставайки от пейката.

*Двамата тръгват към гарата.*

.

.

.

*Междувременно:*

*Жена в черен костюм, около 28-годишна, се подава от ъгъла на гарата, гледайки към Наоми и Дан през едно бинокълче.*

*Тя започва да говори през малкото устройство за комуникация(наречено рибка), закачено на яката ѝ.*

- Тук е 007. Открих обекта.

- Сигурна ли си, че е тя? - отговаря мъжки глас.

- Бих ли ти звъннала ако не съм сигурна?! Обедна съм, че това момиче е тя. Дълга до кръста руса коса и, доста открояващи се, красиви зелени очи. Много нисичка. Това със сигурност е тя. Най-сетне открих дъщерята на Уайт. Сега ще получа най-високото възнаграждение от всички!

- Не бързай толкова. Първо я проследи и виж къде отива. След като слезе от влака, се обади и ни дай местоположението си. Ще изпратим трима агента да я заловят.

- Трима агента за едно момиче?! - учудва се тя. - Погледни я, дори аз мога да се справя с нея. 

- Не я подценявай! Тя е Уайт. До 10-годишна възраст е била обучавана при най-добрите учители по бойни изкуства. Преди също сме пускали по един агент да я залови, но единственото, което получихме беше един агент по-малко. - каза ѝ мъжа.

- Убила го е??!

- Не го уби, но го преби до такава степен, че повече не можеше да ходи, съответно - и да върши работата си. А сега продължавай с мисията! И не влизай в контакт с нея! - отговори той.

- Разбрано!

*Влакът на Дан и Наоми пристига и те се качват в него.*

- Раздвижихте се, а, госпожице Уайт?! - каза си агентката, влизайки в същия влак. 

*Агентката сяда в купето до тях.*

.

.

.

*При Дан и Наоми:*

- Дан, гладен ли си? - попита ме Наоми.

- Да, пропуснах закуска така че...

- Добре~ Да видим какво имаме тук...

- И храна ли си приготвила?! Кога успя...? - учудих се аз. 

*Наоми се усмихна, подавайки му един добре изглеждащ сандвич.*

- В него има масло, шунка, айсберг, чедър, кашкавал, домат, а ето ти и пържените картофки. - каза тя, продавайки ми кутийка с пържени картофки.

- Наоми, ти си велика! - извиках аз с пълни бузи, вече започнал да ям от сандвича.

- Напомняш ми за брат ми... Правех такива сандвичи и за него. - каза тя, гледайки с тъжен поглед през прозореца. 

... 

- Ще ми разкажеш ли за брат ти? - попитах я аз, вече приключил със сандвича.

- Брат ми се казва Итън и обожава да чете книги. Сега е на 9, но тази година ще навърши 10. С него сме били винаги неразделни. Много го обичам. А и си имам само него.

- Ами, родителите ви? 

- Те почнаха когато бях на 10. - отговори тя - Беше тежко и за мен и за него, но го прежиряхме - все пак, оттогава минаха 5 години. След тяхната смърт му се наложи да отрасне само с мен. А преди около месец се разболя от рак.

- Съжалявам, не исках да те разстройвам. Ако не ти се говори за това, можеш да спреш. - казах ѝ аз.

- Спокойно, добре съм. Веднъж, - продължи да разказва тя - докато седях до него в болницата, той ми каза, че е чел в някоя книга, че четирилистните детелини са голяма рядкост, но ако намериш някоя, ще ти донесе късмет. След това, каза "Може би, ако имах четирилистна детелина, щеше да ми даде късмет и да се излекувам.". Когато чух това, не можех просто да стоя и да не правя нищо. Затова станах, целунах го по челото и му обещах, че ще се излекува. Знаех, че ракът не се лекува току-така. И, че ако изгубя и него, оставам напълно сама. След това се случиха някои неща и се озовах във твоето градче, търсейки четирилистна детелина за болното ми братче.

- Какви неща са се случили, че си отишла толкова далеч от него? - попита я той.

*Наоми се чудеше какво да го излъже.*

- Ами... Ей виж това - извика тя, сочейки една сграда отвън. - Там съм била. Полицейска школа по стрелба номер 347. Там ни водеха нашите да стреляме с истински пистолети, когато бяхме малки. Всъщност, стрелях само аз, Итън беше твърде малък. - набързо смени темата тя. 

*Кондукторът почуква на врата на купето им. *

- Добър ден! Билети за проверка, моля! - каза той.

- Добър ден! - отговорих аз, ровейки в джоба на куфара си. - Заповядайте!

*Кондукторът проверява и чекира билетите.*

- На почивка с гаджето, а? - казва той, гледайки към мен.

- Не сме гаджета! - отричам изчервен аз.

- Да не сте брат и сестра? 

- Не, не сме. - отговаря Наоми. 

- Някакви роднини? 

- Не. - отговори пак тя. 

*Кондукторът се засмива.*

- Приятно пътуване! - пожела ни ухилен той. 

*Кондукторът се запътва към вратата, но внезапно се обръща и отива до Дан.*

- И умната! Изглеждате на по 16, е, поне ти, да не се върнете с един повече. - каза ми кондукторът, тихо на ухо, така че Наоми да не чуе и пъхна един презерватив в предния джоб на ризата ми. 

*Кондукторът излиза.*

*Дан се изчервява още повече.*

Този не беше наред! Защо носеше цяла кутия с презервативи на работа?! Щяли сме да се върнем с един повече, да ама не. Сигурно е бил пиян или напушен. Сякаш бих направил нещо такова на Наоми. Трябва да го изхвърля. Но тоя го пъхна точно в предния джоб на ризата ми. Със сигурност, тя ще го види, ако се опитам да го изхвърля.

- Какво ти каза? - попита ме Наоми.

- Не можах да го чуя, не знам. - излъгах я аз. 

- Дан, нещо синьо прозира от джоба на ризата ти, какво си сложил? Да не си скрил някой шоколад от мен?! - попита ме тя, приближавайки се.

- Ааа~ това ли... Това е... Ами... Знаеш ли, отивам до тоалетната. Ей-сега се връщам! - казах ѝ аз и изхвърчах навън, преди да види презерватива. 

•

•

•

Следва продължение...