Глава 6БЛИЗОСТ

Щом отворих очи, навън вече беше светло. Наоми я нямаше. Взех си дрехи и започнах да се преобличм... 

*Дан чува как Наоми крещи.*

- Казвам ви, опитвах се за го събудя по всякакви начини - крещях в ухото му, бутах го, дори му бих шамари накрая, но нищо не помогна. Уплаших се и отидох да ви извикам. - обясняваше на Доктора и сестрата тя.

- Е, не вярвам да е умрял, а по-скоро да се е преструвал. 

- Докторе... - каза доста заплашително Наоми. 

- Не се притеснявай, Наоми, аз все пак ще го прегледам... - отвърна той, подплашен от сериозния ѝ поглед.

*Тримата отиват до стаята.*

*Наоми отваря вратата.*

*Те виждат, преобличащия се, Дан.*

За щастие, бях по боксерки, затова не се видя много. И все пак... КАК ТАКА, ОТ ВСИЧКИ ХОРА НА ЗЕМЯТА, ЩЕ СЕ ИЗЛОЖА ТОЧНО ПРЕД НАОМИ?!! 

- А-а-а-а-а-а-а-а! - изкрещява Наоми, затваряйки вратата.

- Наоми-и-и! Защо не чукаш, по дяволите?! - извиках през затворената врата.

- Но, Дан... мислех, че спиш... - отговори ми тя.

*"Леле... Сърцето ми ще изскочи... Видях Дан почти гол... Не, не, не, не, не, не, не си спомняй! Забрави го! Забрави го! Забрави го! Но всъщност... Дан е добре, а това е най-важното", мислеше си Наоми.*

- Можете да влезете. - казах аз.

*Наоми отваря плахо, с притворени очи вратата.*

*Когато отвори очи, тя видя, че е облечен.*

- Докторе...? И госпожице Смит...? - казах учудено аз. - Какво правите тук?

- Гаджето ти се притесняваше, че не си се събуждал и ни извика.

*Наоми се изчервява.*

*Докторът отива при Дан, бута го на земята и му прави бойна хватка, от която не може да помръдне.*

- Ауч... Не! Пусни ме! А... Ох! Боли-и! Престани! 

- Да не си посмял да притесниш това сладко момиче повече, чу ли?! Ако го направиш, тази хватка ще ти се стори като ухапване от комар, в сравнение с това, което ще ти направя. Ясен ли съм...?! - заплаши ме Докторът.

- Да, сър! - извиках мигновено аз. 

- Радвам се, че се разбрахме, синко. Сега, ако ни извиниш, със госпожица Смит имаме и други задължения. - отговори той, ставайки от мен.

*Двамата излизат от стаята.*

*Дан стои на земята, а Наоми е привела глава от срам и не може да го погледне.*

*Тя все пак събира кураж - вдига главата си, затичва се леко и скача към него, прегръщайки го.*

*Двамата падат на земята един върху друг.*

- Толкова се притесних... Радвам се че си добре, Дан! - прошепна тя, ронейки сълзи.

Дългата ѝ руса коса беше навсякъде около мен. Бяхме на сантиметри един от друг. Чувствах едно спокойствие, а същевременно сърцето ми беше лудо и не можеше да спре. Усещах дишането ѝ. Усещях пулса ѝ. Усещах я. Наистина ли се е притеснила толкова... А и кога се е случило това?! Аз нямам никакъв спомен въобще да са ме будили... Както и да е. Тези думи стоплиха душата ми! В момента, в който я чух да плаче за мен, може би точно тогава тя се превърна в най-важният човек в живота ми. Наоми беше първият човек, който се интересуваше толкова от мен. Едно нормално момче би го отблъснало такава близост. Но за мен не беше така. Напротив! Това ме караше да искам да съм по-близо до нея. Да споделяме емоции - да се смеем, да плачем, да говорим, да мълчим, да правим всичко ЗАЕДНО! 

*Дан я притисна повече към себе си.*

- Спокойно, няма ми нищо. Обещавам ти, няма да те тревожа повече така! - отговорих ѝ аз, докато я потупвах по главата.

- Обещаваш ли... - вдигна главата си тя. 

- Обещавам. - отговорих аз с усмивка и избърсах сълзите ѝ.

*Наоми става от него.*

- А... и извинявай за преди малко... - каза изчервена Наоми.

- За кое? - попитах аз, преди да се усетя - А-а-а, за преди малко... Да... Няма нищо... Все пак, не бях чисто гол... 

*Наоми се изчерви още повече.*

- Не... Наоми... Не исках да кажа това... 

- Дан. Исках да те питам нещо. - стана сериозна тя - Днес, утре и други ден ще отсъствам от сиропиталището. Искаш ли да дойдеш с мен?

- Къде ще ходиш? - попитах я.

- Спомняш ли си как се запознахме...? 

- Да, разбира се! Ти ме помоли да ти намеря четирилистна детелина... - започнах да разказвам аз.

- А помниш ли за кого беше четирилистната детелина? 

*Дан не се сеща веднага, но след няколко секунди си спомни.*

- За брат ти...? 

- Точно така! - отговори тя - Липсва ми, сигурно и аз на него. Затова реших да отида да го видя. 

- А, аз защо съм ти? 

- За компания! 

- Еех... мисля, че нямам право на избор, затова ще дойда с теб. 

- Супе-е-ер! Благодаря ти, Дан! - изпълни се с радост тя. 

- Е, къде е брат ти? - попитах я аз.

- Ами... Той е в град в северната част на страната. 

- Ще успеем ли за 3 дни? 

- Да, аз знам как да стигнем за по-малко от 5 часа, така че да, ще успеем! - отговори тя - А сега, приготви си багажа. Ще те чакам отвън на пейките. 

- Ами твоят багаж?

*Тя изважда изпод леглото си един куфар.*

- Аз съм готова! - каза доволно тя.

- Докато спях ли го приготви?! - попитах я зачудено аз.

*Тя се засмя и тръгна към вратата.*

- Побързай. - каза ми тя, преди да излезе.

•

•

•

Следва продължение...