Глава 5ЕДНА СИЛНА ЖЕНА

И тогава се събудих...

*3:00 часа през ноща*

*Дан се събужда изпотен и стреснат от съня си.*

- Дан, добре ли си? Да не сънува кошмар? - каза, седящата до мен, Наоми.

- Наоми... Да, нищо ми няма... - отговорих ѝ аз.

- Сигурен ли си? Искаш ли да отидем до сестрата? - питаше ме притеснено тя.

- Добре съм! Спокойно! - казах, обръщайки се и заспивайки отново. 

Разбира се, не бях заспал веднага. Но чух как Наоми измърмори нещо от сорта на "Не разбираш ли, че се притеснявам за теб!". А след това добави "Може да нямам много приятели, но за теб, Дан, винаги ще ме е грижа.". Това ме зарадва толкова, че ме държеше буден около един час. Както и да е. Заспах отново...

(Продължението на съня на Дан)

*Отново в двора на имението*

- Здравейте отново, млади господарю Дан Блек! Готов ли сте да разберете остатъка от истината? - попита ме икономът.

- Да, покажи ми останалото! - отговорих аз. 

- Да, господарю!

*Стая 2: Наръганият с нож Джон лежеше на земята, а върху него го притискаше маскираният.*

- Робърт, отивай при Роуз! - извика Джон.

- Но, господарю, не мога да Ви оставя… - отговори му икономът.

- Робърт, не го казвам като твой господар. Казвам го като той приятел. Моля те, тичай и спаси семейството ми! Кажи им, че ги обичам!  - каза му той.

*Щом Робърт чу тези думи от устата на умиращия му господар, той се втурна към вратата, водеща към мазето.*

*Докато тичаше, той чу звука от нож, пробиващ плът, кратък вик и накрая - мъртвешка тишина. Изплашеният до смърт иконом разбра, че е изгубил обичания си господар.*

- Господарю… Благодаря Ви за всичко… Почивай в мир, приятелю! - каза през сълзи Робърт и добави - Ще ги защитя на всяка цена! 

*Стая 3: Съпругата на Джон - Роуз, и двете им деца се крият в тайното помещение в мазето на имението.*

*Икономът пристига при тях.*

- Господарке, аз съм, Робърт. Отворете. - казва той.

*Тя отключва вратата.*

- Робърт…? Изгасихте ли пожара? Какво стана? - попита го тя.

- Госпожо… за жалост, трябва да Ви съобщя една лоша новина… - започна да разказва той - Нападнати сме от маскирани наемни убийци. Явно са се внедрили в персонала…

*Майката се шокира.*

- А Джон...? - попита с тъжен и притеснен поглед тя.

*Икономът привежда глава.*

- Изгубихме господаря… - отговори още по-натъжен той.

*Роуз, вече изгубила съпруга си, проля няколко сълзи, но така че Дан и сестра му Анна да не разберат. След което повдигна глава и прегърна иконома.*

- Робърт, благодаря ти за всичко! Знам, че си изпълнил последното му искане - да дойдеш при нас, въпреки че си искал да останеш при него и да го защитиш. - искрено му каза тя.

- Господарке... Не, не съм направил нищо, за което да ми благодарите! - отговори ѝ той, добавяйки - Не знаем, все още колко са, но трябва бързо да се евакуирате през тунела.

- Какво? Тунелът под имението? Няма ли да е опасно да минаваме оттам, все пак не е поглеждан от 30 години, или поне Джон така ми е казвал.

- Спокойно, ще преминем… налага се.

*В този момент, те чуха как двама мъже слизаха по стълбите към тях.*

- Шефът каза, че жената и децата трябва да са се скрили тук някъде, нали… - каза единият.

- Да побързаме, ако ние ги убием, ще получим повече пари и жени, дори и от Ед. - отговори му другият.

- Съмнявам се, все пак той уби главата на семейство Блек, със сигурност ще получи много повече от нас.

- Но нали се сещаш, че сега, след като Джон е мъртъв, синът му е главата на Блек. Ако го убием, ще получим…

*След като Робърт и Роуз чуха този разговор, те заключиха вратата и се затичаха, заедно с децата, към тунела.*

- Чу ли това?! - попита единият мъж.

- Да, някой току-що заключи вратата долу. - отговори другият.

*Двамата се затичват по тъмното стълбище, а през това време, Роуз, Робърт, и децата бяха вече в тунела*

*Мъжете разбиват за секунди вратата и намират входа за тунела.*

*Стая 4: Тунелът под имението Блек:*

- Мамо, къде е татко? - малкото ми аз попита майка ми. 

- Дан, миличък, нямаме време да говорим… - чудеше се какво да ми каже тя, за да не ме разтрои - Трябва да побързаме и да избягаме, така ще направим татко много щастлив! 

- Добре, мамо, ще тичам по-бързо и ще направя татко още по-щастлив!

*Роуз обичаше толкова много съпруга си. Той винаги я е изслушвал внимателно, винаги се е опитвал да ѝ помогне. Бяха специални един за друг. Бяха точно от тези хора, за които се казва, че са създадени един за друг. Малко хора могат да се радват на такава силна и неразрушима връзка с половинката си. А в този ден, смъртта ги раздели… И все пак, тя се държеше. Роуз беше силна жена. Както съпруга си, тя също беше готова да даде живота си, за децата им. Тя знаеше, че трябва да бъде силна, заради тях. Докато тичаха в тунела, тя си каза на ум "Скъпи, ти винаги ми даваше от своя кураж и сила, сега е мой ред, нали… сега аз трябва да давам от своите сила и кураж на децата ни. Те трябва да оцелеят и да продължат живота си. Имат да вкусват още толкова много от него - ще се сприятелят; ще бъдат разочаровани; ще се провалят; ще успяват; ще се влюбят, ще си имат и свои деца… ще им се случи толкова много, а ти ще бдиш от небето и ще им се радваш."*

*Двамата мъже ги настигат.*

*Анна се спъва в камък и пада.*

- Мамо-о-о! - изкрещява, плачейки, момичето - Кракът ми… Не мога да го движа…

*Роуз вижда, задаващите се отзад, мъже. Тя хваща Дан, вдига го и го подава на Робърт.*

- Робърт, това е последната заповед от господарката ти: Тичай напред и опази Дан! Аз се връщам за Анна.

- Господарке, недейте, моля Ви, Аз ще отида…

- Робърт, това е задължението ми като майка, няма да се жертваш за моето дете! - каза тя, затичвайки се към Анна.

*Робърт продължава напред, а Роуз стига до дъщеря си.*

- Анна, миличка, добре ли си? - пита я притеснено тя.

- Мисля, че кракът ми е счупен. - отговори сестра ми, с измъчено гласче.

*Роуз качи Анна на гърба си и тръгна напред.*

*В този момент, единият от мъжете ги настига и ги бута на земята.*

*Робърт продължава да тича с Дан на гръб. Изведнъж чува писъка на Анна и отново тази пуста, мъртвешка тишина. Тогава той разбра, че носи на гърба си единствения останал член на семейство Блек. Той си каза: "Не успях… Не успях да ги предпазя… Не успях да им кажа, че ги обичаш… Съжалявам, приятелю! Поне едно нещо успях да спася… Синът ти е жив! Явно, вече той е главата на фамилията Блек… И не се притеснявай, някой ден ще се запознае с дъщерята на Уайт. А кой знае… може и предсказанието да се сбъдне."*

- Робърт, какво става? Къде са татко, мама и кака? - попита малкото ми аз иконома.

*Робърт се чудеше какво да отговори на детето пред него. Съжаляваше го. За една нощ изгуби всичко - семейството си, домът си, всичко… За една нощ, се превърна в сирак*

•  •  •

*Отново на двора пред имението*

- Така, значи… - казах аз - И после, какво? Завел си ме в сиропиталище, като си им казал да не ми казват нищо?! 

- Млади господарю, това беше единственият начин да живеете една идея по-нормален живот. Бях млад и глупав, не можех да Ви отгледам. Предпочетох да Ви оставя сред деца и да изживеете едно нормално детство.

- Повярвай ми, детството в сиропиталище, далеч не е нормално. -  заявих му аз - Но, не те упреквам или обвинявам. Напротив, благодарен съм ти, че ми показа миналото.

- Благодаря Ви за разбирането, млади господарю, сега ще се събудите, а в следващия сън ще разберете за бъдещето си.

• 

• 

•

Следва продължение…