Глава 4БАЩА МИ Е БИЛ СМЕЛ ЧОВЕК!

*Още в дирекцията*

- Но… как така в една стая?! Това не е ли против правилата на сиропиталището…? - казвам учудено аз.

- При вас е различно. Ако на твое място беше Том, аз нямаше да го допусна, разбира се. Но на теб ти имам доверие, Дан. А и щом се сприятели с повече от 5 човека, ще можеш да се върнеш в стаята с Браян, Рей и Том. До края на деня, трябва да сте се нанесли в стая 209. - отговаря Директорът, подавайки ми ключовете за стаята. 

*Дан хваща ключовете и двамата с Наоми тръгват да излизат.*

- И умната! - допълни Директорът, хвърляйки ми един страшен поглед.

- Да, сър! - отговарям стреснато аз.

*Двамата излизат*

- Какво мислите, Госпожице Бенет? - обръща се към своята секретарка Директорът.

- Това момиче… В продължение на една седмица търсим информация за нея и намерихме само смъртен акт. Може да не ни казва истинското си име. - отговаря му секретарката.

- Но момичето на снимката на смъртния акт беше тя, нали? - пита той.

- Да, но защо ще я обявяват за мъртва, щом не е…

- Наоми Уайт… Едно момиче пълно със загадки. Засега ще ѝ повярваме, а и според Докторът, тя не лъже. - казва той.

*В коридора пред дирекцията*

- Йей! Сега ще сме още повече време заедно. Не се ли радваш, Дан?

- Не, разбира се! Защо това те радва? - отговарям ѝ намусено аз.

- О, стига, де! Такъв си песимист! Защо винаги гледаш на всичко от лошата страна?

- Не искам да чувам това от човек, който мрази обществото… 

- Виж сега…! Аз си имам причини! - казва тъжно тя, като свива юмрук.

- Е, и аз си имам причини! Но както и да е… Сега си тук, в сиропиталище пълно с хора, ще ти се наложи, дори и да не искаш, да се приобщиш с всички. 

- Ха! Да видим! - изсмя се тя.

- Наоми! Ох… Както и да е, просто побързай и направи 5 приятелства, и да се приключва с това. - казва ѝ той.

Не бях се замислял за миналото ѝ… Как е живяла… Дали са се грижели добре за нея… Какво е станало, че е започнала да мрази хората…

Но не смеех и да я питам. Не всеки обича да говори за миналото си. Включително и аз… Всъщност, не че аз имам какво толкова да разкажа, все пак, не знам кой знае колко. Но не съм разказвал на никого за спомена отпреди идването ми тук. Дори Браян, Рей и Том не знаят. Може би и аз не съм сигурен дали е истински спомен или сън… Просто с всяка изминала година избледнява малко по малко.

*21:30 вечерта на същия ден*

- Ох, най-сетне сме готови. - изпъшква Дан, оставяйки последния кашон в стаята, в която бяха преместени.

- Благодаря за помощта, Дан. - каза Наоми, лягайки на леглото си.

- Каква помощ? Ти не си мръдна пръста! Аз пренесох от долния етаж и твойте кашони! Направо ти свърших работата, не ти помогнах! - отвърнах ядосано аз.

- Е, сега, и аз помогнах - окуражавах те! - засмя се тя. 

*Една от надзирателките почуква на вратата.*

- Да? - казах аз.

- Виждам, че сте готови… - каза тя, влизайки вътре - Сега си лягайте, утре ще си подредите нещата. 

- Добре. - отговарям аз.

Легнахме си и веднага щом затворих очи заспах. Започнах и да сънувам…

(Сънят на Дан)

*Той се намира в едно голямо имение.*

*Започва да се разхожда вътре.*

- Къде съм…? Ехо…? Има ли няко-о-ой? 

*Една врата се отваря.*

*Дан се доближава до вратата и вижда, че тя води към мазето.*

- Ха! Вързах се, ама друг път! Гледал съм страшни филми, всеки, който отива в мазето умира, затова аз ще си стоя тук! - казвам си аз.

*Дан се обръща и тръгва да се отдалечава от вратата.*

- Ако искаш да научиш за миналото си; ако искаш да научиш за бъдещето си; ако искаш да разбереш кой си… - говори някакъв дебел глас идващ от вратата - Влез, Дан Блек! 

*Дан, вече заинтересуван, се приближи отново до вратата.*

*Той влезе през вратата и тръгна надолу по едно тъмно стълбище.*

*След като слезе по всички стълби, той видя още една врата.*

- Трябва да я отворя, нали…? - питах се аз.

- Приготви се, не го прави преди да си сигурен, че си готов да научиш цялата истина! - отговори ми гласът.

*Дан, без да се замисли, отвори вратата и се озова в двора пред имението. *

- Дан Блек, сега ще видиш какво се случи преди 12 години тук. Готов ли си? - попита ме гласът.

- Да, готов съм! - отговорих аз.

- Сега ще се озовеш в няколко различни стаи и ще можеш да чуваш и виждаш какво се случва, но няма да можеш да докосваш или да говориш с никого.

*Стая 1: В трапезарията на имението Блек, 4 годишният Дан, 12 годишната му сестра, майка му и баща му вечерят.*

- Това аз ли съм…? Тоест, аз и семейството ми? - попитах го.

- Да. Ти, сестра ти - Анна, майка ти - Роуз и баща ти - Джон. Това е споменът ми от последният ти ден със семейството ти.

*Тогава Дан се обръща и вижда как един иконом стои до него.*

- Ти ли ми говореше? - попитах учудено.

- Да, аз съм икономът на семейство Блек. Вече само Вашият иконом, млади господарю Дан Блек. - отговори ми той.

- Ясно... Значи все пак, всички са мъртви…

- Млади господарю, гледайте внимателно.

*В стаята влиза същият иконом, само че отпреди 12 години.*

- Господарю, искрено се извинявам, че Ви притеснявам по време на вечеря…- каза икономът на баща ми.

- Няма проблем, Робърт. Какво има? - отговори той.

- Пристигна дългоочакваното писмо за потвърждение от семейство Уайт. - каза икономът, оставяйки писмото на масата при татко. 

*Джон, бащата на Дан, прочита набързо писмото, след което поглежда сина си, усмихва се, става и отива до него.*

- Тя е! Вече е сигурно, сине! Предсказанието отпреди 5 години, в крайна сметка, се оказа вярно! - каза ми с благ тон баща ми, потупвайки четири-годишното ми аз лекичко по главата.

- Джон, още е рано, да говорим. Докато те двамата наистина не се съберат и не обединят двете фамилии, не можем да сме сигурни в предсказанието. - каза с лек, нежен глас майка ми, Роуз.

- Права си, скъпа. Но досега, всичко от предсказанието се сбъдна. Вече почти нямам съмнения. - отговори ѝ съпругът ѝ.

*Две жени от кухненския персонал влизат задъхани.*

- Господарю Джон… Имението гори! - казва едната.

- В имението има пожар! Идва от гаражите, а димът се е разнесъл чак до кухнята! - допълва другата - Ако не направим нещо…

- Роуз, вземи децата и излезте през мазето. Робърт, ти ела с мен. Вие двете, кажете на целия персонал да излезе на двора, а мъжете да изкарат маркучите за поливане на градината и да ги сложат в чешмите. - каза баща ми.

*Жените се затичаха да изпълнят разпоредбите на Джон.*

*Преди да тръгне да гаси пожара, той прегърна децата и жена си, казвайки им "Спокойно, щом изгаси пожара, татко ще се върне, а дотогава се скрийте".*

- Еха, баща ми е бил много смел човек! - каза аз, виждайки действията му.

- Той винаги ме е вдъхновявал! - добави икономът Робърт.

*Стая 2: Джон и икономът му вече бяха стигнали до фоайето, когато един маскиран човек нападна Джон в гръб и го намушка с нож.*

*Дан се затичва към баща си.*

- Татко-о-о! Не-е-е! - извиках аз, опитвайки се да го докосна, но ръцете ми бяха прозрачни. Почувствах една тежка болка в гърдите. 

*Тогава той си спомни, че това бяха само спомените на иконома.*

Тогава се събудих…

•

•

•

Следва продължение…