Глава 3ДВАМАТА В ЕДНА СТАЯ?!

*След една седмица*

*Наоми се събужда преди Дан, затова отива да го събуди.*

*Тя почуква на вратата.*

- Да? Кой е? - пита Браян.

- Наоми е. - отговаря тя - Дан буден ли е?

- О, Наоми, ти ли си? Влез, няма проблем.

*Тя отваря леко вратата и веднага щом влиза вижда спящия Дан и Браян в стаята*

- Много си привързана към него, а? - казва ѝ Браян.

*Наоми се изчервява и извръща поглед.* 

- Както и да е, Рей и Том вече слязоха за закуска, отивам и аз. Ти го събуди. - заръчва ѝ той.

*Тя кимва.*

*Браян излиза от стаята*

*Наоми само и това чака - тя се шмугва в леглото на Дан и ляга до него.*

Спах си най-спокойно, докато не усетих как завивките ми се повдигнаха и после пак ме завиха. Това движение, разбира се, ме събуди. Отварям очи и какво - Наоми, спящата красавица, хваната от гората, се намърдала в леглото ми и спи. Ако на мое място беше Том, той щеше да се примири с факта, че момиче спи до него, даже щеше да се зарадва и да се постарае да не я буди, колкото се може. И все пак, аз не съм Том, имам някакъв останал морал…

*Дан става стреснато от леглото.*

- Наоми! Ей, Наоми! Ей! Знам, че не спиш, спри да се преструваш! Ехо! Наоми!

- Не можеш ли да не вдигаш врява за няма нищо, поне веднъж?! - мърмори си тя.

- Това не е "няма нищо", не можеш просто да се намърдаш в леглото на един мъж. Разбери, че не е нормално. Ние не сме женени. Когато се омъжиш, ще можеш, но сега - НЕ!

- Но защо? - попита зачудено тя.

- Току-що ти обясних… Както и да е, просто не го прави повече. Колко е часът?

*Дан поглежда стенния часовник в стаята*

- Какво? Закъсняваме за закуска! Защо не ме събуди?! Предпочиташ да спиш до мен, пред това да закусиш ли?

- Да-а-а! - изкрещя тя с усмивка и ме прегърна.

- Наоми… - измърморих, вече изчервен, аз. - И все пак, трябва да закусиш. Аз ще се преоблека, излез за малко.

*Той я избутва до вратата и заключва.*

*Набързо се облича и излиза.*

*Двамата тръгват към столовата.*

- Свикна ли вече тук? - попитах я аз. 

- Да! Вече знам всичко къде е, няма начин да се изгубя. 

- Не… Не по този начин… Имах предвид дали се запозна с някой, дали си създала приятели? - поясних ѝ. 

- Не… Но нали си имам теб, Дан! Не ми трябват други! - отговори ми тя.

- Наоми! Ти си момиче, сприятеляването е важна част от развитието ти. Колко приятели имаш?

- Да видим… - започва да брои на пръсти, говорейки си тихичко под носа. - Братята и сестрите броят ли се?

- Не!

- Тогава имам един приятел и това си ти! - отговори щастливо тя.

- Това не трябва да те радва…

*В главата на Дан се ражда идея.*

- Сетих се! - казах въодушевено аз, хващайки ръката ѝ и започвайки да тичам по стълбите надолу към столовата.

- Дан! Нямам проблем да сме хванати за ръце, но за къде бързаме толкова?

*Те пристигат в столовата, измиват си ръцете, взимат си по една табла и отиват за закуска.*

- Добро утро, Дан! Пак си с новото момиче под ръка, а? От сутрин до вечер сте заедно. - казва весело главната готвачка.

- Добро утро, госпожо Томпсън! Ще хапна от палачинките с шоколад. - избягвам въпроса ѝ аз. 

- О, добър избор! - казва тя, слагайки повече шоколад на палачинката ми - А ти, мила? Как се казваше… Нанами, Нанами беше, нали? Какво хубаво име! 

- Казвам се Наоми… Искам същото, като Дан. - тихо отговаря тя.

- О, да, вярно, Наоми беше… Заповядай, мила! - казва готвачката, слагайки още повече шоколад на нейните палачинки.

- Благодаря… - отвръща плахо Наоми.

*Дан тръгва към масата, на която седят Браян, Рей и Том.*

*Наоми, забелязва отдалечаващия се Дан и бърза да го настигне.*

*Двамата сядат при тях.*

- Ехе, Дан се събудил, а? - каза Браян.

- И, разбира се, както всяка сутрин идва с Наоми под ръчичка. - завистливо, но с лек тъжен тон, допълни Том.

- Този път не си закъснял с много, само с 34 минути… - изтъкна Рей.

- Я да млъквате! - казах им аз - Между другото, знам, че в това сиропиталище почти няма момичета, но… нека се опитаме да намерим приятелка на Наоми.

- Момичета? Има, но са малко… - каза ми Браян.

- 167 момчета и 16 момичета сме. - изчисли набързо Рей.

- Ясно… Явно ще е трудно, но ще намерим.

Откакто се запознахме мина една седмица. Тя беше неотлъчно до мен. Щом се събудеше, идваше при мен. От една страна е добре, че има с кой да си говори, но трябва да ѝ намеря още приятели. През изминалата седмица научих доста за нея. Попитах я за каквото се сетих, а тя ми отговори на всичко. Цветът на очите ѝ е наследство от дядо ѝ, който е имал същите. Русият цвят на косата ѝ  е естествен, пак наследство от дядо ѝ. На 15 години е. Родена е на 1 май. Има по-малък брат. Любимият ѝ цвят е синьо. Обича да яде сладки неща и мрази солени (за разлика от мен). Винаги е искала да има куче. Когато порасне иска да стане ветеринар. Висока е… Или трябва да кажа, ниска е 1.55м. Всъщност, имаше 2-3 въпроса, които премълча. Но това е нормално. Още не ме познава много добре. Е, разбира се, и аз ѝ споделих някои неща за мен. 

Тук е моментът и ти да разбереш още малко за мен. Очите ми са пъстри. Косата ми е тъмна (към кестенява). Вече знаеш, че съм на 16. Роден съм на 7 юли. Имам по-голяма сестра, но не съм я виждал от 12 години. Любимият ми цвят е зелен(една от причините да харесвам очите ѝ) . Висок съм 1.81м. Все още не знам, с какво искам да се занимавам. Едно, обаче, знам със сигурност - искам да се сближа с Наоми.

*И докато се хранеха от говорителя на стената се чу строг мъжки глас, който призова Дан и Наоми да отидат при директора.*

•  •  •

*В дирекцията*

- Е, Директоре, защо ни извикахте? - попитах го аз.

- Така, не успяхме да намерим никаква информация за Наоми, така че тя официално е приета тук. - започна да отговаря той - Предната седмица беше пробен период за нея, за да видим дали тя ще успее да се сприятели с някого. За жалост ти се провали, Наоми… Не се опита да създадеш ново приятелство, освен това с Дан. Но последната ни надежда се таи точно в него. 

- В мен?! - попитах учудено аз.

- Да, в теб! Ако прекарва повече време с теб, ще се убеди в това, че е хубаво да имаш повече приятели. - отговори Директорът -Затова взех решение. 

- Какво решение…? - питах го притеснено аз.

- От утре, двамта ще сте съквартиранти в една стая! - отговори кратко и ясно Директорът.

•

•

•

Следва продължение…