Глава 2СТРАХ МЕ Е...

*На сутринта в сиропиталището на Дан*

Събудих се от, необичайно създалата се, оживена обстановка в цялата сграда. Тримата идиота, с които живях 12 години в една стая, говореха на доста висок глас:

*Браян, руса коса, сини очи, 17 годишен, баскетболист, атлетичен, известен сред момичета:*

- Рей, това момиче не изглеждаше добре. 

*Рей, кестенява коса, светлокафяви очи, 16 годишен, подреден, обича чистотата, отличникът на випуска, очилатко:*

- Съдейки по действията и думите ѝ, не е и добре с главата.

*Том, черна коса, тъмни очи, 17 годишен, любовчия, избягван от момичетата:*

- Абе, не знам как е, обаче беше много сладка, а и с тези очи. Дано я оставят тук, ще се пробвам с нея, може и да потръгнат нещата.

Въпреки че се правех на заспал, слушах разговора им. Доколкото разбрах, някакво момиче е било преместено в сиропиталището. И все пак реших да спра де се преструвам.

*Дан става и се обръща към тях.*

- За какво говорите толкова рано и на такъв висок глас?! - изръмжах им аз.

- Добро утро, Дан! Къде са ти обноските? Не е рано, 11 часа е, след 2 часа ще имаме обяд, а ти още не си закусил. Това, че си станал накриво, не е наш проблем! - отговори ми Браян.

- Остави го, Браян, след вчерашното конско, явно не е на кеф. - каза Рей.

Да, вчера се прибрах след вечерния час, заради онова момиче с детелината. Надзирателката ми се караше доста, а след това трябваше да изчистя цялата столова сам. Не помня в колко часа точно си легнах, но през цялото време мислех за нея… По едно време даже бях леко ядосан - това беше първото момиче, с което прекарвам толкова време насаме и говорихме доста, а аз дори не ѝ знаех името!

- Дан, братле, няма да повярваш на какъв диамант попаднах! - каза ми, с весел тон, Том.

- Том, пак ли си се разгонил?! Не си ли се замислял поне веднъж в живота си да направиш нещо, различно от това да гониш момичетата? - отговорих му аз.

- Какво? Че то в моя живот, единственото хубаво нещо са момичетата. Както и да е, само да я видиш и ще останеш с отворена уста. Кажи му, Браян! Ти я видя.

- Ами, вярно е, че беше доста привлекателна. - откровено отговори Браян.

- И какво стана, къде е сега? - питах ги аз.

- Когато я видяхме, беше цялата в бодли и носеше една мръсна бяла рокля. Водеха я двете сестри от медицинския кабинет, но тя се дърпаше и крещеше, все едно щяха да я убиват. Заведоха я при Доктора. Изглеждаше като взета от гората. - отговори ми Рей.

Веднага щом чух описанието на Рей, скочих от леглото, още по пижама, и тръгнах към медицинския кабинет. 

- Дан, чакай, къде тръгна? - опита се да ме спре Браян.

- Познава ли я?! - зачуди се Рей.

За пръв път в живота си тичам толкова бързо за някого. Наранена, цялата в бодли, изцапана бяла рокля… Сигурно е паднала някъде, докато е търсела четирилистна детелина. Не разбивам само какво прави тук… И тя ли е сирак?! Не, няма как, сигурно просто някой от сиропиталището я е намерил и се е обадил на сестрите тук за помощ.

*Дан, със светлинна скорост, връхлита в кабинета на сестрите. *

В момента, в който влезнах, видях празният кабинет, но щом се обърнах в ляво, пред мен лежеше, безпомощно в леглото, момичето от вчера. Да, същото сладко момиче с необикновените зелени очи. Упоритото момиче, което не се отказваше от търсенето на една четирилистна детелина, докато слънцето не залезеше. 

Веднага щом я видях, изпитах облекчение, но и в същото време, чувство за вина. Мислех си "Добре, тя е тук, този път ще имам възможността да я попитам поне за името ѝ!", но и също така "Как можах да оставя такова крехко цвете в градушката…". 

*Една от сестрите влиза в кабинета.*

- Добро утро, Дан! Познаваш ли я? - пита ме тя.

- Добро утро, Госпожице Смит. Не я познавам. Браян, Рей и Том ми казаха за нея. Какво ѝ е?

Излъгах, но също така и казах истината. Да, вчера я срещнах, търсихме една четирилистна детелина няколко часа, но не знам нито как се казва, нито на колко е, нито абсолютно нищо за нея.

- Намерили са я в една полянка близо до сиропиталището, и са я довели тук. Явно е паднала няма счупвания или сериозни наранявания, но е била в безсъзнание. Още не знаем коя е, не можем и да се свържем с родителите ѝ, но в момента търсим информация. - отговаря ми сестрата.

- Ясно… - казвам аз.

*Докторът влиза също.*

- Охо, имаме си и първият посетител, а? - закачливо казва той.

- Добро утро, Докторе! - отвърнах мазно аз.

- Какво добро утро, бе момче? 11 часа е! - засмива се Докторът.

- Така де, добър ден, тогава…

- Би трябвало всеки момент да се събуди. Много е дива, едва ѝ бихме приспивателно. Да не ти е гадже?

- НЕ! Какво Ви накара да мислите така?! - притеснено отговарям аз.

- Фактът, че си тук. 

*Междувременно момичето се буди.*

- Здравей, как се чувстваш?

*Докторът вади един инструмент, и се доближава към нея, за да я прегледа.*

*Момичето, ужасено от Доктора и инструмента, изпищява, скача и се хвърля в Дан.*

- Чакай, какво правиш? - попитах я аз.

*Тя плахо и нежно прошепва в ухото му.*

- Страх ме е… 

Тези думи… Не мога да повярвам какво ми се случва… Как е възможно да си едновременно толкова силен, че да стоиш и да търсиш с часове една четирилистна детелина, и толкова слаб, че да се страхуваш от нещо такова… И все пак, тези нежни, крехки думи ме накараха да искам да я защитавам.

- Госпожице Смит, защо не излезем за малко, докато се успокои. Дан, ти остани с нея. - каза Докторът.

*Докторът и сестрата излизат.*

• • •

- Ще слезеш ли от гърба ми? - питах я аз.

- Да, съжалявам. - тихо отговори тя.

*Тя слиза от него и сяда на леглото.*

- Как си? - попитах я.

- Малко ме боли главата, иначе съм добре. 

- Кажи ми честно! Ръцете и краката ти са целите издрани, сигурно те боли толкова, че ти се плаче. - скарах ѝ се малко.

• • •

- Боли ме… - плахо отговори тя.

- Помниш ли какво ти се случи? - питах аз.

- Не, не си спомням нищо от вчера, освен, че след като си тръгна, търсех още малко и…

*Момичето се вцепенява ужасено от изплувалия спомен.*

Тогава усетих, че тя си спомни нещо от голяма важност. Отидох до нея, хванах я за раменете, и се опитах да я накарам да ми каже.

- Какво стана след това? 

- Аз… аз… станах да си ходя, тъй като беше тъмно, но… - започна да обяснява тя.

- Но…?

*Тя започва да плаче.*

- Имаше… двама мъже… единият носеше въже, а другият… чувал…

- Те ли ти причиниха това?!

*Започва да плаче още повече.*

- Опитаха се да ме вкарат в чувала… но аз избягах… скрих се в стъблото на едно дърво…

- В стъблото на дърво?

*Тя кимва.*

- Дървото имаше дупка, а отвътре беше кухо, затова не ме намериха и се спасих.

- Значи оттам са раните…

*Кимва отново.*

- После? - питах я аз.

- Те си отидоха и аз излязох. След това се върнах до поляната… и повече не помня. 

Предполагам, че след всички часове прекарани в търсене на четирилистна детелина, и след целия стрес след това, тялото ѝ не е издържало и е припаднала след като се е върнала до поляната. Това момиче…

Цялата е в рани, боли я, преживяла е толкова много за една нощ, а когато я попиташ как е, ти казва с усмивка "Добре съм". Кара ме да се замислям как е възможно да съществуват на земята толкова силни хора. Но колкото и да си силен, винаги имаш нужда от подкрепа, от нечия определена подкрепа. Тя е силна, но и в същото време крехка и чувствителна. Това ме кара да искам да пазя и закрилям. Да не допускам някой да ѝ направи нещо. Да бъда до нея. 

*Дан се доближава до нея и я прегръща.*

- Не се притеснявай, аз съм тук! Повече няма да ти се случи нищо лошо! Повярвай ми. Аз съм тук…

*Тя не знаеше какво да каже, това беше първата ѝ прегръдка от години. Тя избягваше хората. Мразеше ги. Искаше да бъде с брат си докрая на живота си. Това си бяха обещали. Но не всички обещания се спазват. Това момче беше първият човек в живота ѝ, който я изпълваше със сигурност. Тя усети топлината, излъчваща тялото му. Разбра, че той няма да ѝ навреди. За пръв път в живота си, тя усети любовта.*

- Между другото, вчера забравих да те попитам, затова ще го направя сега. Как се казваш? - най-сетне попитах аз.

- Казвам се…

*В стаята настъпва тишина за момент.*

- Наоми.

•

•

•

Следва продължение…