Глава 17И СТЕНИТЕ ИМАТ УШИ

- Маман се върна! - извика Наоми. 

След като чуха тези думи, всички възрастни започнаха да се паникьосват. Момо и Ноно се хванаха за главите, а Моли и баща ѝ гледаха с недоумение. Зачудих се, толкова ли е страшна тази ниска бабичка? 

- Нами?! Какво говориш?! Сигурна ли си?! - започна да я разпитва притеснено татко Мину. 

- Ако не бях сигурна, нямаше да вдигам такава аларма. А и ето! Доказателство! - Наоми му даде червения шал, който намерих във влака, след като видях Маман. 

Татко Мину започна да разглежда обстойно целия шал и, когато прочете надписа от металния етикет, се шокира и сухите му ръце започнаха да треперят. Толкова страх имаше в сърцата им...

- Не си забравил за "Раят на Уенди за самотни деца", нали?! - попита го Наоми. - Тя е оставила този шал на Дан. Слещнали са се във влака на идване. Със сигурност го е набелязала. 

- Дан ли? Аз си мислех, че е набелязала теб. - зачуди се татко Мину. 

- Може и да е така, но не вярвам да ѝ се занимава с мен след всичко, което ѝ причиних. Знаеш - пожарът, две измъкнати деца и шестима хирурзи. 

- В такъв случай ще трябва да пазим корабите на смени. Имаш ли още нещо за казване или да започвам аз?

- Да, има още нещо, което искам да кажа. - отвърна Наоми.

- Давай, тогава!

- Всички, успокойте се!

*Всички поглеждат към Наоми.*

- Този път няма да позволим да се повтори миналото отпреди три години. Тогава не знаехме, с кого си имахме работа, подценихме я. Аз я подцених... Но не и този път! Със сигурност ще се защитим! Няма да допуснем да ни докосне и с пръст! ТАКА ЛИ Е?!! - извика тя.

- ХАЙ-ХАЙ!!! - крещяха разведрени всички.

"Еха, Наоми си я бива с тълпите!" мислех си.

- И още нещо. Всички помните брат ми, Итит. След като си тръгнахме от Лонфел преди година, той се разболя от рак на белите дробове. Не съм го виждала от почти две седмици и сега с Дан сме се отправили към него. Утре  рано сутринта ще тръгнем от Лонфел, за да видя Итит. Надявам се да е по-добре. Всички знаете, че ракът е коварна болест и не се лекува лесно...

Както и да е, ще предам поздрави на Итит от всички вас, когато се видим. А, и... Татко Мину - обърна се тя към него, - трябват ми двама от екипажа ти!

- Кажи кои са и ги имаш! - отвърна той.

- Трябват ми Моли и... Вики. - каза тя.

Татко Мину и Моли се погледнаха, след това, той, с приведена глава и тъжно изражение каза:

- Вики вече не е част от екипажа...

Наоми стоеше и гледаше все едно ѝ беше казал, че е мъртъв. Беше толкова шокирана, че в първия момент не знаеше как да отговори.

- Как така не е в екипажа?! Защо?! - питаше Наоми.

- Нека ти разкажа по-късно. След пира ела в каютата ми.

Преди татко Мину дори да довърши изречението си, Наоми вече беше хукнала нанякъде.

Аз скочих и тръгнах да бягам след нея.

- Наоми, почакай! - крещях аз.

- Дан, върни се при другите, аз ще дойда, след като намеря Вики. 

- Не, идвам с теб!

- Дан! - извика тя. - Казах ти да се върнеш при другите!

За пръв път Наоми ми крещеше ядосано. Почувствах се, все едно съм някакъв тежък куфар, който ѝ се налага да мъкне навсякъде с нея против волята ѝ. Но тя сама ми предложи да дойда с нея "за компания".

- Хубаво! - извиках аз, обърнах се и се върнах.

*"Съжалявам, Дан, но така е по-добре за теб. Не гарантирам, че ще се сдържам пред Вики и не искам да станеш свидетел на това, което ще се наложи да му направя, за да му налея акъл в главата.", мислеше си Наоми, докато тичаше към Вики.*

*Дан сяда на пясъка по-близо до брега.*

*Моли го вижда и отива при него.*

- Ще настинеш, ако стоиш тук. - каза ми Моли, сядайки до мен. - Защо мислиш, че палим толкова голям огън?!

- А ти защо седна, да не би да искаш да настинеш и ти?! - отвърнах аз.

- Понякога правилата са, за да се нарушават.

*Моли вади цигара от джоба си.*

- Не знаех, че пушиш. Не си ли колкото Наоми?! - учудих се аз.

- Да, на петнайсет съм... Не пушех, докато не видях една, ужасна за очите ми, гледка...

- Какво си видяла?

*Тя драска една кибритена клечка и пали цигарата, след това прибира кибрита и започва да пуши.*

- Една вечер, след като се прибрах от риболов с моряците, видях Вики, момчето, в което бях влюбена откакто стана част от екипажа ни, да се целува с някакво момиче. Тя беше добре облечена, с прическа, червило, бижута, рокличка... Аз, в сравнение с нея, приличах на клошар. Разбирах, защо Вики предпочита нея пред мен. Не че го виня или нещо, просто... 

*Тя хвърля фаса в морето.*

- Стига толкова за мен, нека се спрем и на теб. Харесваш Нами, нали?! 

- Какво?! Не, разбира се, че... 

- Разбира се, че ДА! Виж се! Целият почервеня! Ха, като домат си! - започна да се смее тя. 

- Ха-ха, много смешно! Добре, хвана ме, харесвам Наоми, доволна ли си?! 

- Е...? 

- Какво "Е"?!

- Защо не ѝ кажеш?!!

- Не мога просто да ѝ кажа... А и тя не чувства същото към мен.

- Сигурен ли си? - засмя се тя отново. - Нами не ми е биологична сестра, но я познавам по-добре от всеки друг. Може да спорим, да се бием и караме, но се обичаме много! И мога да ти кажа, че тя те харесва също.

- От къде знаеш?! - чудех се аз. - Няма как да знаеш какво чувства!

- Вие момчетата май наистина сте много зле в любовта, а? Личи си от километри! Ако едно момиче те харесва, тя ще иска да бъдеш с нея навсякъде. Ти сам ли реши да дойдеш дотук с нея?

- Не... Тя ме накара да... дойда "за компания". Значи тя...

- Добро утро! Как спахме?!

- Моли, благодаря ти! - казах аз и станах да вървя към Наоми.

- Оп, оп, оп! - хвана ме тя за яката. - Къде тръгна?! Мисля, че трябва да ми се отблагодариш подобаващо!

- Моля?! Нали казах "Благодаря"! Какво още искаш?!

- Седни и ще ти кажа!

*Междувременно при Наоми:*

- Къде е този идиот?! - тичаше тя по покривите на къщите. - А, ето го!

*Тя отива при него."

- Вики! Трябва да поговорим!

- Не сега, Нами! - отговори ѝ троснато той.

- Ти... Идваш с мен, иначе...

- Иначе какво?!

*Тя го рита в гърдите и той пада на земята.*

- И сега какво?! Ще ме убиеш ли?! - каза ѝ той. 

- Не, сега ти ще ми разкажеш подробно интригуващата история, за това защо си напуснал екипажа и за тази твоя приятелка! 

- Ха, как ли пък не! Остави ме на мира! 

*Тя го удря в лицето.*

- Ако искаш ме убий, няма да ти кажа нищо! А и не те засяга! 

- Какво значи "не те засяга"?! Аз съм сестра на момичето, което ти харесваш от години! 

- Вече е различно! 

*Тя го удря още веднъж с всичка сила и от носа и устните му започва да тече кръв.*

*"Добре, че Дан не е тук... Знаех си, че това инато магаре няма да ми каже, докато не му пусна кръв от някъде.", мислеше си Наоми.*

- Вики, ако не ми разкажеш, ще стана сериозна, а това никак няма да ти хареса! И, ако не на мен, дължиш го на Моли! Тя сигурно си е изплакала очите, гледайки те с някаква друга! 

*Той извърта виновно поглед.*

- Дори и да отричаш, знам, че нямаш очи за друга, освен Моли. Знам, че я харесваш, откакто се запознахте. И знам, че не си с тази другата по свое собствено желание! 

- Грешиш! - каза ѝ той. 

- И къде по-точно греша?! Кажи, с какво те е заплашила онази змия, че ти се е наложило да тръгнеш с нея?

. 

. 

. 

- Моли също ли ме харесва? - попита я той. 

- Какво говориш?! Тя те обича! - отвърна му тя.

*Той се усмихна доволно и се изправи от земята.*

- Добре, ще ти разкажа, но това няма да промени ситуацията! И не тук. Тук и стените имат уши. 

- Добре, а къде тогава?

- В океана. 

*Те отиват до пристанището и се качват в една малка лодка.*

*Плават около десет минути.*

- Мисля, че сме достатъчно навътре в океана.

- Да, никой няма да ни чуе. Знаеш, че търся от години биологичните ми родители и не мога да ги открия. Един ден просто се събудих в някаква стая с двама мъже и две жени. Едната двойка беше вързана като мен, а другата беше застанала пред нас. Двамата пред нас ми казаха, че искат да тръгна с дъщеря им, а след като навърша осемнадесет, да се оженя за нея. Били богато семейство, щял съм да живея в лукс, никога нямало да изпадна в нужда. Аз, разбира се, отказах. Но тогава разбрах кои са другите двама, завързани и с чували на главите, мъж и жена...

- Кои са те? - попита го притеснена Наоми.

- Бяха истинските ми родители...

•

•

•

Следва продължение...