Глава 16БОЛЕСТТА НА ИТЪН

Значи така сте пристигнали тук... - казах аз.

- Да, а след като си тръгнахме и от Лонфел, защото разбрахме, че имаме далечни роднини, при които можем да отидем, брат ми се разболя от рак. - отговори Наоми. 

- А, сега къде е? - попитах я. 

- Сега е при семейството на Брайън. Тъй като, "роднините", за които бяхме разбрали, не съществуваха, се наложи да се върнем отново в Лонфел. Но по пътя, брат ми се почувства много зле, почти не можеше да ходи... Тогава разбрах, че е нещо сериозно и, че ни трябваше помощ. Бях запазила номера на Брайън от бележката, която ни остави, когато се измъквахме от Маман. Намерих пътен телефон и му звъннах, казах му за Итън, а той каза, че в неговия град имало голяма болница. Първо останахме да преспим у Брайън, а на следващата сутрин, всички отидохме в болницата. Наложи се да кажем, че сме деца на Брайън, защото ни издирваха и щяха да разберат, че сме в този град. Лекарите прегледаха Итън и ни съобщиха, че е болен от рак на белите дробове. Настаниха го, а аз останах при Брайън и семейството му, защото не ми позволиха да нощувам в болницата. Ставах рано, за да ходя при Итън и седях до късно - прибирах се само, за да нощувам. Рейчъл, съпругата на Браян, се притесняваше за мен, но не можеше да ме утеши, самата тя още се учеше да бъде майка. Дъщеричката им беше пораснала - ходеше, тичаше, говореше. В болницата останахме почти година, вече бях на петнайсет. И тогава, един ден Итън ми каза за четирилистните детелини. Пред болницата имаше красиви цветя, а около тях - трева. Реших, че ще потърся малко в тревата, защото можеше да има някъде четирилистна детелина. Докато се бях навела в тревата, изведнъж усетих един силен удар в дясната част на тила ми. След това се събудих в някакво помещение. Не знам дали бяха хората на Маман, или тези на мъжа, убил родителите ми. Само знаех, че бях отвлечена. Помещението се оказа мазе, с почти никаква светлина, освен тази, идваща от малкото прозорче на едната стена. Не бях вързана, нито имах рани или синини, което ме учудваше. Бях облечена в бяла рокля, подобна на нощница. Освен прозореца, имаше и една врата, но тя беше заключена. Опитът ми за бягство през прозореца беше неуспешен, защото бях твърде ниска и не го стигах. Няма да изпадам в подробности, да кажем, че се измъкнах, когато ми носеха храна. 

- А след това...? - казвах аз с нетърпение да науча. 

- Когато излязох навън, разбрах, че това не е градът, в който живяха Брайън. Беше Кейн...

И нататък знаеш, запознахме се, след това пак се видяхме в сиропиталището и така нататък... - каза тя. 

- Ясно, а какво му беше на крака ти, когато се би с агентката? 

- А, това ли?! - погледна глезена си тя. - Когато някой стисне глезена на десния ми крак, получавам остра болка и се обездвижва за 120 секунди. За това, по принцип ползвам десния си крак само като упора - ходя, тичам, скачам, но не атакувам. Агентката, 007, го разбра и успя да го обездвижи, но в същия момент аз започнах да броя до 120, и затова разбрах, кога ще мога да се движа отново. Затова те спрях, когато искаше да ми помогнеш, просто знаех, че ще успея сама. А и тя не беше най-силната, срещу която съм се била. 

- И все пак, трябва да внимаваш повече с крака! - казах ѝ аз. 

- Да, да, не се притеснявай. - отговори тя. - Хайде сега да тръгваме към пристанището. 

Бяхме седнали на една пейка в някакъв парк. Стояхме около един час, докато ми обясни и разкаже всичко. 

*На пристанището:*

- Значи, ако не съм аз, няма да хванете никаква риба, така ли?! - караше се Моли на моряците, върнали се с празни ръце. 

- Моли, какво ги хокаш пак? - попита я Наоми. 

-Три часа са били в океана и се връщат само с един кош риба. Ако бях с тях, щях да съм хванала поне десет коша. - крещеше тя. 

- Но, госпожице Моли, просто рибата е намаляла... - извиняваше се единият моряк. 

- Ще видим, утре идвам с вас! 

*След няколко часа*

- Добре, време е да ходим на плажа и да палим огъня за пира! - извика татко Мину. 

*Всички тръгват към плажа.*

Бяхме голяма групичка и се забелязахме, защото всички моряци, включително Наоми, пяха песни, докато ходеха. 

*Пристигат на плажа*

Когато пристигнахме, видях голям кръг от камъни, с диаметър около два метра. Явно там щяха да палят огъня. 

- Хайде моряци, събирате дърва! - викаше им пак татко Мину.

- Хай, хай! - отговаряха мъжете. 

Всеки започна да търси пръчки в гората, която беше след плажа. После ги сложихме в кръга от камъни и татко Мину ги запали. Всички се събрахме в кръг около огъня. Започнаха да пеят някаква весела песничка, която аз не знаех. След като песента свърши, кръга, в който се бяхме събрали, се разпусна и се превърна в две редици от мъже, които седяха и слушаха внимателно татко Мину.

- Както ви казах по-рано днес, нашата Нами се завърна и има да ни разказва много. Дъще, заповядай. - каза той и седна при другите мъже. След това, Наоми се изправи и застана в средата, точно пред огъня.

- Първо, много се радвам да видя всеки от вас след тези три години. - усмихна се Наоми. - Искам да ви кажа толкова много, но се опасявам, че нямаме време за сладки приказки. Започвам накратко само с едно изречение, от което вероятно ще настръхнете.

*Всички се споглеждат.*

- Маман се върна! - извика тя.

•

•

•

Следва продължение...