Глава 15МАМАН: ТРЕТА ЧАСТ

- А на вас с брат ти не са ли ви правили операция за лонел през цялото това време? - попитах я аз. 

- Да, направиха на брат ми, но Брайън ми каза, че от една операция няма да стане неадекватен като другите. - отговори Наоми. 

- Ами, на теб?

- Да, опитаха се и с мен, даже няколко пъти, но аз не им позволявах. Накрая явно са се отказали. Даваха ми да пия успокоителни всяка вечер, но аз се преструвах, че ги пия. Продупчих матрака на леглото от долната страна и събирах хапчетата там.

И така, продължавам от там, до където стигнах. Брайън, брат ми и другите хирурзи успяха да тръгнат безпроблемно. Веднага щом камионът тръгна, двамата останали хирурзи ме заведоха тайно в една от лабораториите, за да ми оперират крака. Бяха двама - мъж и жена. Жената беше много мила с мен, а мъжът също ми беше благодарен, че ще се измъкне, но не го показваше толкова. Двамата ми казаха, че трябва да побързаме, ако не искам да ми ампутират крака. Легнах на леглото в лабораторията, след това ми биха силно приспивателно. И така, операцията започнала.

Събудих се на легло в някаква малка стаичка от леката, но неприятна, болка в крака ми. Стъпалото ми гледаше напред като другото, но го чувствах някак... нереално. Когато се опитах да стъпя на него, усетих ужасно остра, неописуема болка. Изведнъж се потропа на вратата. Станах, изкуцах с единия крак до вратата и казах: "Кой е?". След това чух женски глас да прошепва: "Тифани е. От вчера." Тогава си спомних, че двамата останали хирурзи, с които щях да се измъкна след шест месеца, ми казаха имената си преди операцията. Казваха се Марк и Тифани. После чух пазачите да я питат какво говори и защо не влиза. Осетих се и се върнах в леглото си преди да влезе. След това, вратата се отвори и с Тифани влязоха още трима пазачи. Тя клекна пред леглото ми, извади един тефтер и започна да ме пита как съм, дали ме боли, къде ме боли, колко ме боли и тн. А аз ѝ отговарях. Точно сякаш ще ме изписват от болница след операция. Забелязах бележка в ръкава ѝ. Тя я изхвърли изпод леглото ми и след това добави: "Явно тук всичко е наред. Почивай си и ако ти трябва нещо помоли охраната да ме извикат." Аз кимнах с глава и се усмихнах. Тогава всички излезнаха и останах сама. Наведох се и взех бележката под леглото. На нея пишеше: "Кракът ти беше за ампутиране, но с Марк направихме друго - сложихме скоба на всяка една счупена кост. За да заздравее напълно, трябва да минат поне шест месеца, но дори след това, не се знае дали ще можеш да ходиш. Маман разбра, че си пребила четирима от охраната ѝ. Нареди пред твоята стая да стоят десет от най-яките и силни пазачи. Разбра и за брат ти, Брайън и другите. Не знам, дали не е пратила някого след тях, но се надявам да са добре. Следващата вноска храна ще бъде декември месец и ще се проведе пред Маман. Тя няма да позволи да избягаме. Трябва да се предадеш.". 

- Но, разбира се, ти не се предаваш каквото и да стане. - казах аз. 

- Разбира се. "Ако съм успяла да изиграя Маман веднъж, ще го направя и втори път!", това си помислих, след като прочетох бележката. Мислих няколко часа, след което реших да действам - накарах един от пазачите да извика Тифани. Когато тя дойде ѝ казах: "Имам женски проблем, а ти си единствената жена наоколо. Ще ме заведеш ли до тоалетната?". Тримата пазачи, които влязоха с нея, се спогледаха. Тя ги попита, дали ще ни оставят насаме, но те отказаха, защото Маман им казала да ни държат изкъсо. След това погледнах единия от пазачите и го попитах: "Ако сте против да поговоря по женски с Тифани, защо вие не ми разясните нещата?!". 

- Хаха, притисната си ги жестоко! - изсмях се аз. 

- Но проработи! Този, когото погледнах, започна да се притеснява и каза на другите да ни изпратят само до тоалетната. Така и направиха. Когато с Тифани останахме насаме, аз започнах да ѝ обяснявам новия план. Бях го измислила до съвършенство. Тя го одобри и започнахме да действаме. Каза, че ще го обясни и на Марк и след това излязохме. Когато ходихме в коридора забелязах малки дупчици по тавана - противопожарната система. След това имаше врата на която пишеше "Оръжейна". Но планът ми беше вече изготвен, за това нямаше нужда да ползваме оръжията от тази стая. 

- Добре, и какъв е този перфектен и безупречен план? - чудех се аз. 

- Сега ще разбереш. 

И така, минаха шест месеца. Нощта, в която всичко щеше да свърши настъпи. Бяхме подкупили единия от десетте пазача пред моята стая, с цели две заплати за хирург - една от Тифани и една от Марк. Тъй като пазачите взимали двойно по-малко от хирурзите, подкупът беше лесно приет. От операцията бяха минали шест месеца и аз можех да ходя, но бойните ми умения бяха паднали доста. Не можех да скачам, затова не можех да използвам краката си. Това беше голям минус за мен, защото при бой разчитах главно на тях - ръцете ми бяха твърде слаби тогава. Но през тези шест месеца правех по петдесет лицеви опори всеки ден, защото знаех, че ще се наложи да се бия само с ръцете си. Марк дойде да ме види през този период само веднъж, за да ми даде ръчен часовник, който трябваше да крия внимателно. 

И така планът беше в действие. Точно в 3:00ч. през нощта вързах косата си, станах от леглото и почуках на врата на стаята три пъти - това беше сигнала за подкупения пазач. Той започна да се бие с другите пазачи, а аз му помогнах доколкото можах. След около пет минути, вече се бяхме справили с всички. Парите за подкупа бяха в мен и аз му платих. Тогава се разделихме. Тръгнах към тоалетните, където разказах плана за пръв път на Тифани, защото там щеше да ме чака тя. Срещнахме се точно в 3:10ч. Тогава Марк спря тока в цялата сграда. Беше тъмно и не се виждаше нищо, но така и трябваше. По едно време, Тифани извади едно фенерче и започна да свети. Веднага го взех и го счупих, казвайки ѝ: "Ти глупава ли си?! Да не искаш да ни хванат?! Най-безопасното място е в тъмното, защото никой не може да те види и навреди.". След това продължиме. Маман и другите пазачи бяха на двора при камиона. Марк беше дал на Тифани кибритени клечки и туба с бензин. Знаех, че не можем да подпалим цялата сграда, заради децата в нея, но имаше помещение, около което нямаше спящи деца. Това беше столовата на първия етаж. С Тифани отидохме дотам, разляхме тубата с бензин и хвърлихме няколко запалени клечки, след което, незабавно избягахме. Марк и още няколко хирурзи трябваше да изтичат до двора по пижами и да се разкрещят, че сградата гори. И тъй като нямаше прозорци, димът щеше да се разпространи из всичките три етажи за няма и тридесет минути. Маман трябваше да евакуира цялата си "стока", защото иначе щеше да загуби доста пари. Но двора беше твърде малък, за да събере всички деца. И така Маман нямаше друг избор - трябваше да отвори главната порта, откъдето влизаше камионът. Тогава аз и Тифани преминахме портата с цялата тълпа от деца. Аз бях ниска, но на нея и се налагаше да кляка, за да се смеси с другите. Извън портата беше пусто. Нямаше абсолютно нищо освен един път, по който идваха камионите с храна. Когато всички деца бяха евакуирани, Маман застана отпред и започна да ги успокоява. Е, поне тези, на които още не им беше правено операция и по-малките, другите си бяха все така усмихнати. Изведнъж ме хвана един от пазачите, а когато погледнах към Тифани, тя също беше хваната. Маман дойде при мен, хвана ме за бузата и ми каза: "Този път няма да ти се получи.". А аз ѝ отвърнах "Дали?", виждайки Марк да кара камиона към нас. Тогава скочих и ритнах с левия си крак пазача, който ме държеше. Тифани настъпа другият по крака и тръгнахме да тичаме към камиона. Качихме се, потеглихме, а аз махнах на Маман за довиждане. И така се спасихме. 

- А как намерихте другите?

- Брайън беше оставил телефонен номер, на който да се обадим, когато пристигнем в най-близкия град. Говорихме с него, даде ни адреса си и ни разказа, че брат ми си играл с шест месечната му дъщеричка. Тогава, за пръв път от шест месеца, чух гласа на брат ми. Липсваше ми много. Казах му, че ще се видим скоро. И така след два дни пристигнахме в тяхната къща. Брайън беше започнал по-доходоносна работа, съпругата му Рейчъл - също. 

Итън се зарадва като ме видя. Съпругата на Брайън ми благодари, за това, че съм освободила мъжа ѝ от онова място. Предложиха ни да останем у тях колкото пожелаем. Но аз отказах, защото знаех, че не бива да се задържаме на едно място дълго. А и ако онзи мъж, чийто хора убиха родителите ни, ни намери, щяхме да причиним проблеми и на семейството на Брайън. Затова, още рано на следващата сутрин, взех брат ми и си тръгнахме. Отново обикаляхме хотелите около месец и стигнахме тук в Лонфел. 

•

•

•

Следва продължение...