Глава 14МАМАН: ВТОРА ЧАСТ

- Наоми, ще доразкажеш ли за Маман? - попитах я аз.

- Да, тъкмо започвах... Последно ти разказвах за лабораторията, на която попаднах като се прибрахме от двора, нали? - попита тя. 

- Да, можеш да продължиш от там. 

- Добре. След като прочетох "Лаборатория 1-4г.", се усетих, че ако им правят експерименти или нещо подобно, то ще се случва зад тези врати. Надникнах през ключалката и видях как едно момиченце лежеше на легло. Около него имаше 6-ма възрастни в зелени престилки. Явно бяха доктори. Разбрах, че вече са приключили, каквото и да са правили. Момичето лежеше с отворени очи, но не помръдваше, нито пищеше вече. Дочух единия от докторите да казва "Тя няма много. Сигурно ще умре при следващата операция.". Веднага отворих вратите и вязох при тях. Огледах се и видях, че инструментите им са в непосредствена близост до мен. Взех някакво малко, но доста остро ножче и го забих в гърба на единия. Когато видя това, друг от тях натисна някъв бутон на стената. През това време, аз вече се бях справила с половината. В очите на този, който натисна бутона си личеше, че го е страх от мен. По погледа му се разбираше, че не му се умираше, затова се възползвах. Когато всички бяха изпопадали и оставаше само той, затворих вратата и му казах да анулира сигнала, ако му беше мил живота. Той, разбира се, го направи. Треперене целият. Скочих върху него, упрях ножа в гърлото му и му казах: "Ще ми съдействаш или ще умреш тук и сега? Видя какво стана с колегите ти, нали?!". Е, не бяха мъртви, но трябваше да го заплашва някак. Той се уплаши още повече, и ми каза, че ще направи всичко, само да не посягам на живота му, защото имал жена и чакал дете. Отговаряше бързо на всеки един въпрос, и ми обясни всичко. Това било място, на което се правели експерименти с деца. Очаквах да чуя този отговор и не бях изненадана, докато не чух всичко друго. Всяко дете под 17 години произвеждало вещество, жизненоважно за Маман. Това вещество, тя наричала "лонел". Едно дете прави едва 20 мл лонел за една година от живота си. На рождените дни на децата се правело "изцеждане". Това представлява операция на мозъка на детето, чрез която се извлича лолелът. Когато го попитах защо ѝ е Маман, той ми каза, че не знае, но подозира, че го продава незаконно. Бях склонна да му вярвам. После ми обясни, че децата са все усмихнати и неадекватни, заради липсата на това вещество в главите им. То позволява да изпитват всички други емоции освен радост. Но, когато го няма... Тогава се чуха звуци на стъпки и тих говор на хора. Той ми каза да се скрия в един от шкафовете. Вътре влязоха двама мъже от охраната и го попитаха, какво е станало. Той ги излъга, че са припаднали от вълните, излъчващо някакво устройство, което той е включил без да иска. Каза им, че всичко е наред и, че скоро ще се събудят. Те си отидоха, а той продължи да разказва. Ще ти спестя всички гнусни детайли от операциите и ще отида направо при най-важното. Попитах го дали има измъкване оттук. А той се обърна и ми каза, че единствения изход от тук, е да се направиш на умрял след последната операция и да те изведат като труп. Но всички трупове се извеждат натрупани в един камион, дори не ги слагали в чували, и няма начин да дишаш там. Аз го попитах за него: как се прибира от работа, къде е изхода за работниците. Той се натъжи и ми разказа, че никога не е искал да работи толкова мръсна и жестока работа. Оженил се и жена му забременяла, след това спряла да работи, заради бебето и така парите им не стигали, защото живеели на квартира и работел само той. Затова той намерил тази работа от някакъв вестник. Кандидатствал и го приели като хирург в някаква болница. На първия ден го чакал бус, който щял да го кара и връща от работа всеки ден, но това така и не се случило. В буса имало още четирима мъже, всичките - хирурзи. И те, като него, не знаели какво се случвало. Завели ги в двора, където играхме, и Маман им обяснила, че са били имамени. Трябвало да работят за нея и да ѝ се подчиняват. Тя знаела адресите и семействата, приятелите и близките на всички и ако посмеели да противоречат или да бягат - щели да пострадат те. Затова нямали избор и правели операциите за нея, а тя не закачала семействата им. Маман им осигурявала големи заплати и безплатна храна, но не и да отсъстват. Той каза, че всеки месец пращал на жена си цялата заплата, защото на него не му трябвало нищо освен храна там, но не я е виждал от три месеца и сега ѝ предстояло раждане. 

- Колко жестока жена! - изцъках аз. 

- Така е, а като ти кажа за какво използва лолела...

- За какво? 

- След като е изцеден от главите на децата, лонелът бива продаван незаконно на богати хора за много пари. Бил изкупуван като топъл хляб, защото одължавал живота. 

- Какво??! - не можех да повярвам. 

- Тя го продавала в малки шишенца - по 20мл всяко. И при изпиване на едно такова шишенце, живота ти се одължава с една година. 

Бях в шок след тези думи. Какъв човек трябва да си за да сториш нещо такова на деца?!

- Дан, добре ли си? - попита ме Наоми. 

- Да, продължавай!

- Добре. Казах му, че трябва да измъкна мен и брат ми оттук. Той ме попита на колко е брат ми, и аз му казах, че е на пет. Той ми обясни, че ако съм само аз, може да успеем, но с двама ни - не. Предложих му да го направим на два пъти. Първо да изведе брат ми, а после мен. Той се съгласи, но каза, че ще не наложи да изчакам шест месеца, след брат ми. Попитах го какво ще правим с хирурзите, а той ми каза, че ще ги включим в плана. Разменихме си имената, той се казваше Брайън, и се разбрахме да действаме, когато вкарват храната за деца. Та ето и как се измъкнахме... 

Една седмица след тази случка, задействахме плана. Докато се разминавахме в коридора, с Брайън си разменяхме бележки, за това как ще процедираме. Трябваше да приспя трима от охраната през нощта, докато всички спят, и то безшумно. 

Станах от леглото си и отидох тихо до вратата. Първите двама реших да са тези, пред нея, защото вече се бях справяла с тях веднъж. Те си говореха много спокойно и не ме заподозряха. Отворих тихо, за мое щастие, нескърцащата врата. Единия го ригнах в тила, но другия успя да се предпази и хвана десния ми крак. Изви го, което ми причини ужасна болка. Усещах как костите на крака ми се чупеха, дори го чувах, но не можех да си позволя да издам нито звук. Мушнах се между краката му и се обърнах към гърба му. Тогава му направих онази хватка, която направих на агентката вчера. Той също припадна. Десният ми крак беше напълно обездвижен. Стъпалото ми се беше обърнало назад. Беше кошмарна нощ, но за доброто на мен и брат ми, трябваше да пренебрегна болката. Изкуцах до неговата стая. Там имаше още двама, а аз нямаше как да успея да се справя. Върнах се и извлачих единия от тези, пред моята стая, отново до там. Сложих го да се подава от коридора, и изтропах, за да чуят. Така и стана. След като чуха звука и видяха лежащия пазач, се разбраха единият да провери, а другият да стои при вратата. Когато дойде да провери, аз се хвърлих на врата му и го фраснах в главата. Другият видя това и се затича към мен. Успя да ме хване, но му се измъкнах и го приспах. След това събрах дрехите им и заключих пазачите в склада, за който Брайън ми каза. Влязох при брат ми и го събудих. Прегърнах го, а той се изплаши, когато видя крака ми, но успях да го излъжа, че е просто трик. Кракът ми ме болеше толкова, че накрая изтръпна и не го усещах, съответно - и болката. Тръгнахме към мястото, за което се бяхме разбрали. Там ни чакаха всички хирурзи, включително Брайън. Извиних им се, че ги нараних преди седмица, но те не ми бяха обидени, даже казаха, че си го заслужават. Бяха се разбрали трима да заминат с Итън и след шест месеца - трима с мен. Исках Брайън да замине с брат ми, защото не можех да се доверя на другите, а и шест месеца трябваше някой да се грижи за него. Затова го помолих да го вземе при семейството си. Казах му, че е тихо дете и няма да създава проблеми. Той се усмихна и ми отговори, потупвайки ме по главата: "Ти ще ми подариш свобода, как да откажа?!". Радвах се, че щеше да се види със семейството си. Очевидно и той. Някак си, имах чувството, че мога да имам доверие на този човек. Тогава той видя крака ми. Заръча на двама хирурзи, незабавно след като тръгне, да го оперират. Каза, че нямаме много време за губене. Попита ме за униформите, а аз му казах, че са четири, защото взех една за всеки случай. Той помисли малко и реши, двама да останат за следващия път и четирима да тръгнат сега. Очаквахме камиона с храна да пристигне всеки момент. Брайън и още трима облякоха униформите и стояха да чакат. Планът беше да скрият Итън и един от хирургите в два от кашоните, които бяха за връщане към фирмата за храна. Когато видяхме камиона още от далече, разбрахме, че е време за сбогуване. Казах на брат ми да е тих като мушичка и, че ако го направи ще се измъкне от тук. Итън ме попита за мен, а аз му казах, че ще дойда след шест месеца. 

• 

•

•

Следва продължение...