Глава 13ЩЕ ИГРАЯ РИЦАР?!

*Наоми и Моли сядат на масата при другите моряци.*

Масата, на която обядвахме, беше изключително дълга. Беше дървена маса, обхобдаща цялата палуба по дължина - от единия, чак до другия край. Татко Мину седеше на края на масата откъм каютите. Това място се наричаше "главно" и никой, освен Татко Мину, не можеше да сяда там. Местата от двете страни на Татко Мину, също бяха празни, защото те бяха за дъщерите му - Моли и Наоми. Аз седях до мястото на Наоми.

- О, Дан, трябваше да се сетя да ви запозная по-рано. Дан, това е сестра ми Моли. - каза ми Наоми, като показваше Моли.

- И, Моли, това е Дан. - обърна се ѝ към нея.

- Гажета ли сте? - попита Моли, усмихвайки ми се. 

- Не! - отговорихме и двамата. 

Въпреки, че имах чувства към нея, не ги показвах, дори ги отричах. Но смятах, че за сега това беше най-доброто и за двама ни. 

- Добре... - отвърна Моли, със същата странна усмивка. 

Наоми явно забеляза това и попита:

- Моли, как е Вики?  

- О, откъде да знам?! 

- Защо, станало ни е нещо между вас?  - отново я пита тя. 

- Виж, Нами, между мен и Вики никога не е имало нещо... и никога няма да има... 

- Не думай. - каза Наоми. 

Двете говореха толкова тихо и спокойно, но, когато си пред тях и ги слушаш, изглежда все едно спорят. 

- Още ли правите петъчния пир? - попита я Наоми. 

- Да, и още как! Ще останете по дълго, нали? 

- Надявам се да можем. Ще разкажа всичко в петък тогава. 

- Но, Нами... Днес е петък. - каза ѝ Моли. 

- Още по-хубаво! 

След като се нахранихме отидохме в града заедно с Моли, за да ме разведат. 

- Е, има ли нещо ново? За едната година, в която ме нямаше? - пита Наоми Моли. 

- Само едно, но то е достатъчно, за да се изненадаш! 

- Покажи ми! - каза ѝ Наоми. 

Двете сякаш забравиха за мен. Тръгнаха по една ужасно стръмна улица, след това свиха неочаквано, после застанаха пред една огромна сграда. И целия този път - с тичане. А аз - като кученце след тях. 

- Нами, Дан, това е театърът! Започнаха да го стоят малко след като Нами си тръгна и го отвориха наскоро. 

- Еха... За първи път влизам в театър! В малкия град, в който живея, има едно училище и три магазина. Дори библиотека няма, камо ли театър! - казах аз. 

- Аз май съм ходила като малка, но нищо не помня, затова ще ми бъде интересно! - добави Наоми. 

- Е, да влизаме! - каза Моли, хващайки ни за ръка.

Още с влизането бях очарован! Фоайето беше огромно помещение. От дясно бяха касите, а от ляво имаше пейки, на които чакаха хора. Загледах се в стените - красиви стени, облепени в мозайка от миниатюрни камъчета и стъкла. Никога не бях виждал такова нещо! Моли отиде до касата, а ние с Наоми чакахме на една от пейките.

Когато се върна каза:

- Дан, искаш ли да участваш в една от пиесите?

- Какво? - попитах я аз.

- В театъра се правят пиеси, които се изпълняват от актьори. Например: представи си приказките, които са ни разказвали като малки, само че, всички герои са истински хора и разиграват цялата приказка на сцената. Жената на касата те е видяла от далеч и ми каза да те попитам, дали не искаш да участваш. - обясни ми тя. 

- Ами... Не знам...

- Добре, ще ѝ кажа, че ще си помислиш. - отговори тя.

- Попитай я и каква ще е ролята му. - каза ѝ Наоми.

- Добре, ей сега се връщам.

*След като Моли се връща:*

- Искат да играеш рицарят, който спасява принцесата от лошия принц.

- Рицар, а? - зачудих се аз. 

- А, кой ще играе принцесата? - попита Наоми. 

- Някаква актриса сигурно, не знам. - отговори ѝ Моли. 

- Добре, ще се пробвам! - казах вълдушевено аз. 

Наоми отвърна сърдито поглед. Помислих си, че просто не е в настроение, затова не обърнах голямо внимание. 

- Супер, Дан, хайде да те запишем, тогава. - каза ми Моли, хващайки ме за ръка. 

- Наоми, ти идваш ли? - попитах я аз. 

- Не, аз ще чакам отвън! - отговори троснато тя, вече запътвайки се към вратата. 

*Докато Наоми чака Моли и Дан:*

- Ах, Моли, обичам те, но понякога прекаляваш доста! - ядосваше се пред театъра тя. По едно време забелязва висок, русокос младеж, минаващ по улицата. Тя веднага го разпозна и тръгна към него. 

- Чакай! Вики, ти ли си? - изкрещя тя. 

*Младежът се обръща.*

- Нами? - каза ѝ той. 

*Двамата се прегръщат.*

- Вики, не мога да повярвам, че те виждам! - каза му тя. 

- Аз съм по-изненадан! Кога се върна? Колко ще оставаш? Как си? Не знам от къде да започна. - отвърна ѝ той, отдръпвайки се леко. 

- Днес пристигнахме. Не знам колко ще останем. 

- Вие? 

*Моли и Дан излизат от театъра и отиват при тях.*

- Да, Вики, запознай се с Дан. Дан, запознай се с Вики. 

*Те си стискат ръце.*

- Приятно ми е, Вики! - казах му аз. 

- И на мен, Дан! - отговори той. 

- Е, щом и четиримата сме заедно, защо не отидем довечера на пира заедно? - предложи Наоми. 

- Да, щеше да е хубаво, но Вики си има приятелка. Няма ли да излизате довечера... заедно? - каза сърдито Моли. 

- Всъщност, не! Тя е на някакъв остров с тяхните. - отговори още по-сърдито той. 

- Сигурно ти е тъжно без нея, а? - попита го троснато Моли. 

- И още как!!! - отвърна Вики, извръщайки поглед. 

Личеше си от километри, че между тях хвърчат изкри. Само се надявах, да не подпалят и нас с Наоми...

- Е, Нами, радвам се че се видяхме след толкова време. Дано се видим пак. Сега трябва да тръгвам. - каза ѝ той.

- И аз се радвам. Обади се, когато можеш, да се видим пак. - отговори му тя.

- Хай-хай! - извика той, махайки отдалече.

- Моли, ти не трябва ли да тръгваш? - попита я Наоми.

- О, да, трябва да помагам на пристанището... Ще се видим после! - отвърна Моли, започвайки да тича.

*Моли си тръгва.*

- И така, Дан, най-сетне сме насаме. Сигурно имаш много въпроси, затова ще се поразходим и ще ти обясня всичко. 

- Добре. Първо ми кажи, защо всички тук ти викат "Нами"? - казах ѝ аз.

- Хаха, знаех си, че това ще е първото, което ще питаш. Ами, на пристанището има нещо като правило - всеки моряк трябва да има име с не повече от две срички и да се изговаря лесно. И когато аз и брат ми пристигнахме тук, те промениха имената ни. Моето беше с повече от две срички и, според тях, се изговаряше тругно, затова премахнаха о-то от "Наоми" и така стана "Нами". А пък името на брат ми изобще не им хареса, затова го направиха от "Итън" на "Итит", което, в началото ми се стори доста странно, но после свикнах.

- И моето ли ще променят? - попитах я аз.

- Не, твоето си е в правилата - не повече от две срички и се изговаря лесно.

- И слава Богу! - отдъхнах си аз.

- Така, такто Мину ти обясни, защо го наричат така. Знаеш, че с Моли и него нямаме кръвна връзка. 

- Ами майката на Моли? - питах аз. 

- Тя е мъртва. Не знам много, но доколкото Моли ми е разказвала, техните са искали да имат дете много време, но така и не се е получавало. По едно време вече били изгубили надежда, но се разбрало, че майка ѝ е бременна. Тогава били най-веселите месеци от живота на моряците. Всяка вечер се празнувало. Тогава Татко Мину бил на 45, а жена му, майката на Моли, на 40. Сам можеш да се сетиш, че раждане на такава възраст е трудно да мине добре. И все пак, тя успяла да роди напълно здраво момиченце - това била Моли. Но, за жалост, майката починала веднага след раждането. 

- Съжалявам, че попитах... - казах с приведена глава аз. 

- Няма нищо, казвам ти го, защото Моли не се натъжава от този факт. Тя ми разказа тази история с усмивка на лице. Тя е много силна. Баща ѝ също. Никога не е крила за смъртта на майка ѝ при раждането. Тя се гордее, че е дъщеря на толкова смела и силна жена. Ако ми беше казала да го пазя в тайна, щях да првмълча този въпрос, но дори и ти да я попиташ, съм сигурна, че ще ти разкаже с усмивка, както на мен. 

- Добре. Ами кои бяха онези двамата пред кораба? Кой беше този, който ти щипеше бузките? 

- Това са двамата идиота на пристанището. Този, за когото говориш, е Ноно. Той винаги прекъсва другия. И постоянно се карат. 

- Ами, този, който те прегръщаше? 

- Това е Момо. Той пък, винаги се опитва да каже нещо, преди Ноно да го прекъсне. За сега, неуспешно. В най-честите случаи спортът се превръща в бой. Но, според мен, са си най-добри приятели. 

- Ами този от преди малко... Вики? 

- Вики е момчето, което Моли е харесвала винаги. От наблюдения мога да кажа, че ѝ той я харесваше, но винаги, когато питах дали е така, той отричаше или сменяше темата. Не ми казваше, защото съм ѝ сестра и щях да ѝ кажа. Той не е от този град. Техните са го купили от трафиканти на хора. Животът му не е бил цветя и рози, дори и след купуването. Използвали са го и са го карали да работи като животно. Една нощ избягал с лодка. Тогава се научил да плава. И попаднал на нашето пристанище. Започнал да работи за себе си и се запознал с нас. И казва, че, след като е пристигнал тук за пръв път е ял на корем. Преди са му давали някаква средна риба за цяла седмица и каквото намери по кошовете. А, и името му е "Виктор", но се сещаш, че не е в правилата им, затова го променили на "Вики". - разказа тя. 

- А защо са скарани? - попитах аз.

- Тя каза, че си имал приятелка... Не съм сигурна, дали е вярно, но доколкото аз го познавам, той харесва само Моли. 

- Ясно... А, ще доразкажеш ли историята за Маман? 

•

•

•

Следва продължение...