Глава 12ГОЛЯМО, ЗАДРУЖНО СЕМЕЙСТВО

Наоми беше опряла главата си на студения прозорец и спеше като ангелче. 

Изведнъж изскочи напред задъхана и уплашена, все едно беше видяла призрак. Веднага я попитах:

- Наоми?! Добре ли си? Какво има?

Тя все още беше задъхана, затова не ми отговори веднага, но когато се успокои ми каза:

- Да, добре съм, просто кошмар.

- Ясно... Искаш ли вода? - предложих ѝ аз.

- Не, спокойно, добре съм.

*Наоми поглежда към прозореца и слага голяма усмивка на лицето си.*

- Дан, тук сме! Пристигнахме в Лонфел! 

Когато погледнах през прозореца, видях един голям град. И тъй като още беше тъмно, светлините на града го правеха още по-красив. Когато влакът се доближи повече към града, видях голям фар и осъзнах, че е пристанищен град. 

- Добре, хайде да се подготвяме да слизаме. - каза Наоми. 

*Двамата взимат куфарите и отиват до вратите на влака.*

- Еха... Изненадващо тих е за голям град. - казах аз, минути, след като слязохме от влака. 

- Ха-ха! Чакай да стане вечер и моряците да започнат да се веселят. - отговори Наоми, засмивайки се. 

Хванахме такси и то ни отведе до пристанището. Когато слязохме от таксито, Наоми започна да се оглежда наоколо, сякаш търсеше нещо или някого.

- Наоми, какво търсиш? - попитах я аз.

- Ами... Да видим... Син... Червен... Ха, дори зелен! - говореше си сама. - Аха-а! Ето го! Хайде, Дан!

След това ме хвана за ръката и изтичахме до един огромен жълт дървен кораб, на който пишеше "Смелият моряк".

- Това, Дан... Това е корабът на бащата на сестра ми.

В първия момент си помислих, че там е и бащата на Наоми, защото са сестри, но после се усетих, че баща ѝ е мъртъв. След това се зачудих, дали не са от различни бащи. Но не смеех да я попитам...

Приближихме се до кораба, а на входа имаше двама грамадни, високи, мускулести мъже. Гледаха ни ужасно свирепо, а когато Наоми пристъпи още една крачка по-близо до тях, те извадиха слабите си.

- Наоми! Внимавай! - извиках аз, скачайки пред нея, за да я защитя.

Докато се усетя, мъжете вече бяха зад мен и прегръщаха Наоми.

- Ой, милата Нами, откога не сме те виждали, дребосъче. - казваше с нежничко гласче единият.

- Да, мина една година, а ти, Нами, не си пораснала и с милиметър... Знаех си, че ще си останеш нашата малка, сладка кукличка! - допълни другият, докато ѝ щипеше бузите.

- Наоми... Какво става тук? - посмях да попитам.

- А... Ами този кой е?! О, не ми казвайте, ще позная. - каза с ядосан поглед този, който я прегръщаше.

- Той е гаджето ѝ! - отговори този, който ѝ щипеше бузите, сочейки ме.

- Казах да не ми казвате... - натъжи се първият.

- Момчета, ще ви кажа, ако ме пуснете. - каза им Наоми.

*Двамата я пускат.*

- Така... Първо на първо, той не ми е гадже. И... Второ на второ, за тази една година, нима забравихте коя съм?! - каза тя, скачайки във въздуха.

*Наоми ги рита в главите.*

- Съжаляваме, за непристойното поведение, госпожице Нами! - казаха двамата в синхорон и с приведени глави. 

- Извинени сте... Но само този път! Следващият - ще режа глави! - заплаши ги Наоми.

Двамата си глърнаха езиците, но трябва да призная, че от тези думи, и аз настръгнах.

- Е, къде е татко Мину и сестра ми? - попита ги тя.

- Татко Мину е в каютата си... - започна да отговаря единият.

- А Моли е с другите за риба. - допълни другият.

- Абе, ти ще престанеш ли да ме прекъсваш?! - започнаха да се карат.

- Благодаря, момчета, ще се видим по-късно. - каза им Наоми. - А сега, Дан, идвай с мен.

На борда на кораба беше пълно с яки мъже като двамата отпреди малко.

- Дан, тичай, преди да са ме видели! - 

Наоми се втурна към каютата. Аз я последвах.

*Наоми почуква на вратата на  каютата*

- Влез! - изръмжа един дебел мъжки глас.

*Тя отваря вратата и двамата влизат.*

- Татко Мину, много време мина! - каза му Наоми.

- Нами! О, дъще, толкова се радвам да те видя! - отговори той.

Татко Мину беше белобрад старец, но доста подвижен за възрастта си. Издлеждаше на около 60-70 години. Беше около метър и деветдесет висок. Имаше същата яка фигура, като всички други моряци. Направо не можех да повярвам на очите си, когато този старец прескочи бюрото си за секунди, вдигна Наоми с ръцете си и я завъртя няколко пъти във въздуха. За момент мислех, че сънувам.

- Как си, дъще? - попита я той.

- Добре съм, татко Мину. А вие как я карате?

- Всички се държим здраво!

- Радвам се! А Моли? Момо и Ноно ми казаха, че е за риба. - пита го тя.

- Така е, тръгнаха рано сутрин, трябва да са тук всеки момент. - отговори ѝ той.

- А, да, за малко да забравя! Татко Мину, това е Дан. Дан, това е татко Мину. - представи ни тя.

- Приятно ми е да се запозная с бащата на Наоми. - казах учтиво аз.

- И на мен ми е приятно да се запознаем, синко, но не съм биологичен баща на Нами. Известен съм като "Мину, бащата на моретата", затова всички на това пристанище ми викат "Татко Мину". А аз, като един баща считам всички за свои деца, затова им казвам "дъще" и "синко". Можеш и ти да ми викаш така.

- Добре...  - казах аз. И той ме погледна, все едно очакваше да кажа още нещо. -...татко Мину...?

- Хай-хай! Точно така, синко!

*Някой крещи и тропа в коридора*

- Идиоти! Пълни идиоти! Как може да изпуснете цялата риба, която хванах?!    A?! Отговаряйте, когато ви питам!

- Но, госпожице...

- Няма "Но"! И ще мълчите, когато говоря аз! - крещеше някакво момиче. - Татко! 

*Момичето отваря вратата на каютата с крак.*

- Тези нескопосани... - тя замълча, след като видя Наоми.

- Оу... И това, ако не е Нами! - каза тя, със закачлива усмивка, и извади сабята си.

Моли беше добре-изглеждаща и симпатична. Беше висока, за разлика от Наоми. Изглеждаше около 1.67 м. Имаше трапчинки на бузите. Очите ѝ бяха кафяви, а косата ѝ - тъмно руса. 

- Оу... И това, ако не е Моли! - каза Наоми и взе сабята, която беше закачена на стената, в каютата на татко Мину.

*Двете започват бой със саби.*

- Оу, не си отслабнала за една година, а, Нами! Дори си се подобрила! 

- Ха, не мога да кажа същото за теб, сестро! - отговори ѝ Наоми, започвайки да я напада по-сериозно. 

- Ах ти! Как смееш?! - каза ѝ Моли, отбранявайки се. 

- Татко Мину, няма ли да ги спреш?! - попитах го аз. 

- Те са си така от много време, безнадеждно е... Просто стой и гледай, докато една от тях не спечели. 

- Ох... - изпъшках аз. 

*Боят продължава поне два часа. А докато се осъзнаят, вече беше обед.*

- Ха-я! Измори ли се вече, Нами?! - попита я задъхана Моли. 

- Ха! С такъв слаб противник мога да се бия до утре! - отговори ѝ Наоми, но и от нейното чело се стичаха капки пот. 

*От палобата се чува силен мъжки глас, който съобщава, че обядът е готов.*

*Щом чуват това, двете се спускат към палобата.*

- Ами... Освен да хапнем, а, Дан? - потупа ме по гърба татко Мину.

Двамата с него и моряците, на които Моли се караше, слезнахме до палубата, а там имаше дълга маса, с много столове. Един от моряците беше облечен в престилка и сервираше храната на масата. Наоми отиде при него:

- Пухи, отдавна не сме се виждали!

- Леле, Нами, каква прекрасна изненада! - отговори ѝ той, като я прегърна. - Не мога да повярвам! Колко време мина откакто замина?

- Цели три години, и аз не мога да повярвам, че е минало толкова време!

- А, къде е Итит? - попита той.

- Ще говорим на вечеря, сега да видим какво си ми сготвил! - отговори му тя.

*Наоми отива заедно с Моли някъде, а татко Мину събира всички моряци на дългата маса.*

*Татко Мину потропва няколко пъти по масата, за да се запази тишина.*

- И така, деца мой, днес имам две чудесни новини! Първата е, че към голямото ни моряшко семейство, се присъединява още един моряк! Ето го! - изкрещя той, посочвайки мен. - Дан, изправи се да те видят всички!

Станах от стола и се почувствах малко неловко. Всички яки мъже ме гледаха с такива свирепи погледи, че направо ми стана лошо. А и настана една тишина...

. 

. 

. 

*Всички започват да свирят и пляскат.*

- Но... Аз не ставам за моряк, дори не съм плавал с кораб в живота си... Не съм ловял риба... Не мисля, че ще съм от помощ на екипажа...

- Виж синко, за да си моряк не е важно какво си правил и какво не. Важно е само да си смел и да искаш да се научиш! Нито един от тези грамадани тук не е изградил уменията си сам. Всички са работили упорито, но и заедно! - каза ми татко Мину. 

- Ще се постарая, тогава! - отговорих аз.

"Дай всичко от себе си, Дан!", "Да, не се предавай!", "Ще станеш достоен моряк!", "Вече си един от нас!" - това започнаха да викат моряците. Наистина успяха да ме нахъсат!

- А сега, деца мои, нека посрещнем едно момиче, което, съм сигурен, че нито един от вас не е забравил. Едно момиче, което за много малко време придоби страхотни умения и стана част от екипажа ни. Момиче, което замина преди една година и сега се върна!

- Да, бе! Сериозно ли това е... - започнаха да се досещат мъжете.

- С радост ви съобщавам, че Нами се завърна при нас! - каза им татко Мину.

*Наоми и Моли излизат на палубата.*

- Хай-хай! Много време мина! Как сте, моряци?! - казваше им Наоми с усмивка. Личеше си, че е щастлива. 

- ХАЙ-ХАЙ, госпожице Нами! - отговаряха мъжете, крещейки.

Всички бяха толкова радостни. Изглеждаха като едно голямо, задружно семейство. 

•

•

•

Следва продължение...