Глава 10МАМАН: ПЪРВА ЧАСТ

*Докато Наоми е в банята, Дан вече е поръчал храната и чака да я донесат.*

*Някой почуква на вратата.*

- Рум Сервис! Храната е готова! - извика отвън сервитьорът. 

*Дан отваря вратата.*

- Благодаря Ви! - казах аз, взимайки храната. 

*Дан приготвя масата и сяда да чака Наоми.*

. 

. 

. 

- Охо-о, колко вкусно мирише! - възкликна тя, излизайки от банята. - Спагети, пиле с ориз и зеленчуци, и хапки в сладко-кисел сос! Познах ли? 

- Да, хайде да вечеряме вече! - отговорих аз.

*Двамата сядат на масата и започват да се хранят.*

- Е, до къде бях стигнала? - попита ме неочаквано тя.

- Ами... Нека помисля... А, да, разказваше как майка ти те е прегърнала и ти е казала, че не е трябвало да отваряш вратата.

- Добре, продължавам от там. Така... Докато ме прегръщаше, майка ми беше обърната с гръб към прозореца. По едно време се чу как стъклото се чупи. Беше куршум на някаква пушка или снайпер със заглушител, защото не се чу звук от изстрел. Та, този куршум оцели майка ми в ръката. Болеше я, но веднага щом разбра, че са ни открили ме заведе в другата стая, където не можеха да ни улучат. След това, започна да ми дава инструкции какво да правя. Каза ми, че ще ги задържи, а аз трябва да избягам и да отида при Итън. Даде ми някакво писмо и ключове. Каза да използвам парите на фамилията, за да стигна до адреса на писмото. И също, че на адреса ще ни очакват хора, които ще ни помогнат. После ме целуна по челото, стисна ме силно, като за последно, и извика със сълзи: "Тичай!". Това беше последната дума, която чух от устата на майка ми. След като тръгнах, отидох право при Итън. Той спеше съвсем спокойно. Изчакахме върте още един ден и на следващата нощ тръгнахме. Вече знаех, че и майка ми е мъртва. Итън, разбира се, ме питаше за тях. Но му отговарях, че вече сме само аз и той. След това той винаги питаше "Как така?", а аз мълчах. Когато пристигнахме на адреса, видяхме една баба и един дядо. Те ни дадоха да ядем, изкъпахме се, дадоха ни нови дрехи. Погрижи да се за нас. Обаче, мен нещо ме съмняваше в тях. Бяха усмихнати постоянно. Чак беше зловещо. За жалост, се оказах права. Не ни бяха наричали по име, все още, но веднъж ме нарекоха "Беатрис", това беше името на майка ми. Усетих, че нещо не беше наред. И на третия ден, някой позвъня на звънеца, а аз отворих. Беше жена, работеща в някаква лудница на три километра. Идваше да провери дали, избягалите преди месец, възрастни съпрузи са в дома си. Тогава вече бях сигурна. Нашите може и да са им имали доверие преди десет години, но сега са изперкали! Грабнах брат си за ръка и му казах да слуша. Накарах го да си събере всичко най-ценно от стаята, в която спяхме. Същото направих и аз. Преди да се усетят, вече бяхме избягали. Ходихме дълго, а нощта бяхме прекарали под едно дърво. Добре, че отворих писмото от майка ми, преди да го дам на онази ненормална бабка. В плика, освен писмо, имаше и три кредитни карти. Те бяха единственото ни спасение...

В продължение на една година обикаляхме различни хотели и градове. Учех брат ми да пише и да чете, когато имахме време. И така, веднъж, докато търсихме хотел, в който да отседнем, една бабичка ни заговори. Каза "Горките деца... Скитат се отчаяни. Ако ме последвате, ще живеете щастливо и никога няма да изпаднете в нужда!".

Разбира се, не я послушах, подминах я. Но след няколко минути ни присрешнаха двама мъже. Единият хвана Итън, а другият - мен. Сложиха ни кърпи с приспивателно на лицата. Събудих се в огромна стая, пълна само с легла. Бели стени, много лампи, и нито един прозорец. Имаше и по едно дете на всяко легло. Всички изглеждаха на моята възраст. Когато се подадох от вратата на стаята, видях, че е пълно с охрана отвън. Но беше единственият изход. От малка бях свикнала да се измъквам от охраната в имението, затова не ми беше много трудно. Започнах с двамата пред вратата. Единият го ударих в главата, а другият - в тила. Заспаха и двамата. "Явно всички уроци по бойни изкуства най-накрая ми помогнаха!" си помислих тогава. Тръгнах да търся брат ми. Открих го в една от другите стаи. Опитах се да го събудя, но не ставаше. Когато се обърнах, видях същата бабичка от улицата. Стоеше усмихната и ме гледаше. Побиха ме тръпки. Попитах я, дали това е дом за сираци. А тя се изсмя зловещо. Каза ми да я последвам и аз го направих. Разказа ми, че всички деца били сираци, но това не било сиропиталище. Това било нещо по-хубаво. Нарече го "Раят на Уенди за самотни деца". Всяко дете намирало щастието си там. Всички били възпитани и добри един с друг. Тогава се включи някаква аларма. Както си спяха, всички деца станаха и, един по един, в колона, започнаха да ходят на някъде. Всички се усмихваха. Бяха като роботи или кукли на конци. Все едно не бяха живи. Движенията и телата им бяха толкова еднахви, че се различаваха само в лицата и косите. Дори не говореха... Опитах се да попитам двама-трима къде отиват, но никой не ми отговори. Дори мисля, че не ме чуваха. Бяха като сумнамбули с отворени очи. Тогава бабичката ми каза: "Твърде са щастливи, за да ти отговорят!".

- Това е била Маман, нали?! - извиках аз.

- Точно така! - отговори ми Наоми. - След това, отидохме там, където всички деца отиваха - столовата. Това помещение беше огромна зала с четири много дълги маси и столове около тях. На всеки стол имаше по един червен шал. Децата бяха разделени на четири възрастови групи - за всяка маса. Първата бяха от 1 до 4 годишни, втората - от 5 до 8, третата - от 9 до 12 и четвъртата - от 13 до 16. Това ми обясни Маман. Преди да седне на стола си, всяко дете слагаше червения шал около врата си. След това, всички казваха заедно "Да живее Раят на Уенди!". После сядаха и започваха да ядат. Няколко столчета стояха празни. Попитах я за тях, а тя ми отговори, че някои си почиват. Бях обедена, че лъже. Накара ме да сложа червения шал, подготвен за мен и да "хапна с тях". Храната изглеждаше добре на външен вид, но когато я опитах, нямаше никакъв вкус. Забелязах Итън да яде на масата до моята. Той тръгна да ме пита нещо, но преди да успее му направих знак да млъкне. Знаех, че следят всичко, което правим. Затова трябваше да се крием, докато говорим. След обяда всички станаха, оставиха шаловете и тръгнаха нанякъде. Помислих си, че ще отидат отново в стаите, но нашата група и тази на по-големите от нас, се разклониха от останалите - отидохме в двора!

- Двор?! Тогава бягството е било лесно. - казах аз.

-Хаха, и аз това си помислих! Преди да видя 10-метровата мрежа, която го обграждаше.

- Оу... - отвърнах.

- И така... - продължи тя. - След като излезнаха на двора, всички получиха по една топка и започнаха да си играят. Дадоха и една на мен. Около нас обикаляха възрастни, облечени в бели дрехи, които наблюдаваха и записваха по нещо в тетрадките си. Разбрах, че им правят анализи. На връщане, чух писък на дете, идващ от една от стаите. Шмугнах се вътре без да ме забележат. Озовах се в още един, но не толкова голям, коридор. Следвах гласа на детето и накрая стигнах до вратата в дъното на коридора, на която пишеше "Лаборатория: 1-4г.". 

•

•

•

Следва продължение...