Глава 1ЕДНА ЧЕТИРИЛИСТНА ДЕТЕЛИНА

Здравей! Казвам се Дан. Сега ще ти разкажа една история от моя живот. Ще ти разкажа как един човек нахлу в живота ми като торнадо и преобърна всичко в него. Ще ти разкажа за един човек, който ме промени. Един човек, който наистина се интересуваше от мен. Човекът, с когото избрх да прекарам остатъка от живота си.

В един топъл летен ден, вървях към сиропиталището, в което израснах. Искаше ми се да си взема сладолед или нещо студено от магазинчето в ъгъла, тъй като минавах от там и беше наистина горещо, но нямах пари. Откакто се помня, живея в сиропиталище в едно малко градче на име Кейн. Не ми казват много за миналото ми, само знаех, че на четири години съм пристигнал тук. А и не помня нищо отпреди това. Освен…

*Четири-годишният Дан плаче в горяща къща.*

- Мамо… Тате… Како…
. . .
- ПОМО-О-О-ОЩ! - крещях аз.
- Къде сте… Какво да правя… Моля ви… Кажете нещо…

Единственият останал спомен, отпреди преместването ми тук, беше как стоя в някаква горяща сграда и плача. Нищо друго… Но не съм отчаян, депресиран или нещо такова. Миналото ми не беше от голяма важност за мен. Както и да е. Тази година завърших девети клас и вчера навършх шеснадесет години. Както казах, градчето, в което живея е малко, има само едно училище, всички се знаем. Ето, сега вече знаеш малко повече за ме-е-е…

*Спъва се в корените на едно дърво и пада по лице на тротоара.*

- Ауч… Как успях да се…

*Поглежда напред и вижда едно наведено момиче, което усилено търси нещо в тревата.*

*Момичето го забелязва, поглежда го и бавно се приближава към него.*

- Защо лежиш на земята? - пита ме то.

Щом зърнах тези очи, не можах да отместя поглед от тях. Гледах и се питах "Как е възможно да съществуват такива очи?!".

- О, Боже мой, да не си ням? - притеснено попита момичето.

*Той, вече подбуден от нелепия за него въпрос, отлепя очите си от момичето и се изправя.*

- Разбира се, че не съм! - отвърнах му аз с лек тон.

*То се приближава към него.*

- А защо лежеше на земята?

*Той започва да се притеснява от близостта му.*

- Спънах се в дървото… - отговорих му аз.

*То се приближава рязко и го хваща за ръката.*

- Нарани ли се?

*Той, вече изнемогнал от притеснение и липсата му на опит с момичетата, пуска ръката му.*

- Не, добре съм...

*Момичето, обаче, се приближава още и още към него.*

- Знаеш ли какво е детелина?

- Да! Кой не знае какво е детелина?! - отговорих му аз.

- А знаеш ли какво е четирилистна детелина?

- Естествено!

*То ахва от радост, усмихва се, хваща ръката му отново и го дръпва в тревата.*

- Чакай! Какво по…

*Момичето го поглежда и посочва тревата.*

- Моля те, намери ми четирилистна детелина!

*Той забелязва, че това е полянка с детелини.*

Тогава си спомних, че преди да ме забележи, тя търсеше нещо. Явно е търсела четирилистна детелина. Но защо? Защо ѝ е четирилистна детелина?

*Той я поглежда.*

- Защо ти е?

*Тя поглежда небето.*

- За малкия ми брат е… Можеш ли да ми намериш четирилистна детелина? Моля те, трябва ми само една, но тук има само трилистни… Моля те! - помоли ме тя.

*Тя се приближи и впери необикновените си очи в погледа му.*

- Добре, но трябва да побързаме, защото трябва да се прибирам. - съгласих се аз.
- Много ти благодаря! - радостно отвърна тя.

*Започват да търсят четирилистната детелина.*

"Това е най-странното момиче, което някога съм срещал!" това си помислих, когато започнахме да търсим. Но всъщност не се бях замислял колко е сладка, а и очите ѝ… Трябва да я попитам някой ден, ако я срещна отново. И преди съм виждал зелени очи, но нейните…

*И докато се усетят, навън вече беше тъмно.*

- Няма… - с въздишка казах аз.
- Не може да няма, поляната е толкова голяма, все някъде трябва да има поне една четирилистна детелина. - изказа увереността си тя и продължи да търси.

*Той я гледа с възхищение.*

- Съжалявам… - казах аз. - Не успяхме да намерим четирилистна детелина за брат ти.
- Аз се извинявам, че изгубих времето ти. Можеш да си ходиш, ако искаш.

*Той се изправя и се поизтупва.*

- Ами ти? - питах я.
- Аз ще потърся още малко.
- Но слънцето почти залезе… - опитах се да я разубедя.
- Дори и да няма светлина над мен, дори да е студено, дори да съм изморена, гладна или жадна... никога няма да се предам! - отговори с увереност тя.

Това ме стъписа. За пръв път в живота ми не знаех какво да кажа. Винаги съм живял "ден да мине, друг да дойде". Ако нещо не се получаваше, просто го оставях в миналото и се предавах. Тя имаше тотално различно мислене от моето. Тя беше упорита. Търсеше една детелина, докато слънцето не залезеше. Не се отказваше до последно. Бяхме коренно различни. Но противоположностите се привличат. Кой да предположи, че тези нейни думи ще ме накарат да се влюбя в нея.
•
•
•
Следва продължение…