Пазителите на Савория

Edin_chovek
23/01/22г.
Приключенски
2 Глави
59 Прочита
3 Ком.

Хипнос е момче притежаващо необикновена дарба. Единствено той и сестра му могат да контролират силата на вятъра. След като губи сестра си, попада в една странна вселена. Той трябва да открие път към своя свят, борейки се с мрака появил се над Савория

Глава 1

-Хей сестричке- поздравявам аз- защо ме повика?

-Имаме спешен случай- казва тя посочвайки огромния екран на стената- засякох огромно количество сила в центъра на града. Сякаш някой напада със сила като нашата.

Поглеждам към екрана и виждам огромна червена точка в средата на картата.

-Е, какво чакаме тогава? Да тръгваме!

И двамата се отправяме към стаите си. Аз влизам в моята и веднага отварям гардероба. Вадя синьо белия си костюм за мисии и го обличам. След което слизам в гаража, където ме очакват двуместната ни кола и сестра ми, облегнала се на нея.

-Много се бавиш, Хипнос. А уж ние жените се туткаме.

-Съжалявам!- казвам на бързо аз и се качвам на мястото до шофьора.

Сестра ми се качва до мен, пред волана, натиска копчето на дистанционното за гаража и двамата изхвърчаме навън.

Скоро след това попадаме в задръстване. Трябва да побързаме а не можем да стигнем до там.

-Хей Хип, ще натиснеш ли бутона. Само я поглеждам и вече знам за кой бутон говори.

-Разбира се Хек- подхилквам ѝ се леко.

Натискам един скрит бутон намиращ се отстрани на седалката на сестра ми. Веднага от двете страни на возилото се появяват две кафеникави птичи крила. С тяхна помощ успяваме да излетим над улиците на Токио и да се запътим по-бързо към битката.

Щом пристигаме на мястото, съзнаваме, че всичко си е наред. Няма злодеи, няма дори следи от нападение.

-Но къде е злодеят?- пита ме сестра ми.

Оглеждам се наоколо и чак тогава забелязвам сянка движеща се с нечовешка скорост към нас.

-Хек, пази се!- предупреждавам я, но твърде късно. Сянката вече успява да нанесе удар на сестра ми. Втурвам се към нея но тя ме спира.

-Не бери грижа за мен. Аз съм добре. Само леко ме одраска.

Поглеждам към злосторника, но той сякаш се е изпарил. Никъде не се вижда.

-Къде изчезна?- питам аз

-Отваряй си очите на четири!- предупреждава ме тя- Може да е на всякъде.

Странно чувство се заражда в мен. Сякаш някой ме следи. Обръщам се. Виждам я отново. Този път се опитва да удари мен. Замахвам с ръка и си представям как вятър преминава през тялото ми. След секунди от нея излиза въздушна струя. Сянката мигновено изчезва. Двамата със Хег заставаме един до друг, хванати за ръце, защото така силата ни е най-силна. Оглеждаме се. Сянката сякаш пропаганда в дън земя.

-Не можете да ме победите.- тих шепот произнася тези думи.-Аз съм в всеки и всичко. Дори в най незначителното нещо се крия аз.

К-кой си ти?- едвам проговарям.

Аз съм сянката на всичко онова което ни заобикаля.

Усетих, че дишането на сестра ми се ужесточи.

-Какво има?- обръщам се към нея.

-Знам къде е.- отговаря ми тя- приготви се!

-За какво...

Но преди да довърша злодеят изкача от нашата сянка. За секунди сестра ми протяга ръка и призовава силна струя въздух която ни изстрелва в небето. Какво винаги след използване на общата ни сила чувствам леко главоболие.

Похлеждам на долу. Почти не се вижда земя.

-Ти добре ли си?!- питам я иронично

-Да ни убиеш ли искаш. Сега ще бъдем премазани от собствената ни тежест!

-Малко се повлякох.

Започнахме да падаме. Сестра ми размахваше ръце във въздуха, все едно се опитва да полети, и не спираше да вика. Аз бях като вцепенен. Не можех да спра да се взирам в приближаващата ни земя. Само след няколко мига щяхме да сме едно цяло с нея. Вече ги броях. Десет...девет...осем...седем...

Тъкмо бях стигнал до пет когато някой ме сграбчи, и сякаш се смалихме в пространството. В следващата секунда бях на покрива на един от многобройните небостъргачи в града. До мен седеше сестра ми. Беше спряла да вика, но се беше втренчила с уплаха в мен.

-Защо ме гледаш така?

-Не гледам теб братко, а този зад теб.

Обръщам се. Зад мен стоеше същата сянка която ни нападна.

--Няма да се разминете толкова лесно!- произнесе тихо шепотът- Трябвате ми живи.

След което той протегна ръка, от нея излезе червен лъч светлина, който обгърна сестра ми.

-Хек...- затичах се към нея-не

Не успях да стигна на време. Лъчът я смали, до толкова, че тя изчезна.

-Не може да бъде.-стреснах се.

Бях сам. Тя беше единственият ми близък. А я загубих.

-Какво и направи, чудовище такова!?

-О, спокойно!- прошепна той- и ти ще я последваш.

Той протегна ръка към мен. Същия червен лъч светлина ме обгръща. Не мога да мръдна и мускул. Започвам да се смалявам, докато накрая не изчезнах.