Паяковата лилия и залязващото слънце

Бях седнал върху пясъка, гледайки как Хина бавно влиза в морето. Държеше внимателно двата края на бялата си лятна рокля. Кестенявата й дълга коса се вееше от вятъра на фона на залязващото зад хоризонта слънце. Нежният й смях пригласяше на леките вълни. Две мелодии се сливаха в една, за да оформят нова, чиято красота не мога да опиша с думи. Хина се обърна към мен с усмивка на лице. Имаше навика винаги да се усмихва със зъби. Харесва ми да гледам как се усмихва. Харесва ми толкова много, защото усмивката й не бе съвършена. Предните й зъби имаха разстояние между тях, а страничните й зъби бяха леко кривнали. Красиво е.  

Хина излезе от водата и седна до мен. По мокрите й крака бе полепнал пясък. Въпреки голямото старание да не намокри роклята си на нея имаше няколко тъмни, мокри петна. 

  -Водата все още е твърде студена– каза тя, докато гледаше към хоризонта– може би другия месец вече няма да е студена. Как мислиш, Арата?

  -Може би. Ще трябва да се върнем и да проверим– продължих да гледам лицето й. То беше живо, а бузите й зачервени.

  -Залезът е тук. Съжалявам, че няма да мога да остана с теб за още дълго. Днес ми беше много забавно.

Станах от пясъка и се изтупах. Хина направи същото. Хванах я за ръка. Колко много неща исках да кажа и да направя. Но нямаше как, нямаше и защо. Каквото и да кажех на Хина в този момент…на следващия ден нямаше да има значение. 

Прибрах се вкъщи след като изпратих Хина до гарата. У нас нямаше никой. Отидох в стаята си и се съблякох. Отидох в банята, за да се изкъпя. Водата от душа се стичаше по тялото ми, обвивайки го както паяк обвива муха в паяжината си. В ума ми беше запечатан морският бряг и момичето, което стоеше на този бряг. Спомените, които създадох днес и които ще ценя цял живот, не значеха нищо за нея. Аз знаех това. Тя може би също го знаеше. Понякога си мислех, че всичко, което правим заедно наистина е важно за нея. Но беше ли? Защо винаги се усмихва, знаейки, че спомените ни заедно са като стъпки по пясъка. Стъпки, които вълните на съзнанието щяха бавно да отмият. 

По-късно тази вечер имах планове с приятели. Приятели, може би е пресилено. Това по- скоро бяха хора, до които реших да се доближа, за да не изглеждам като отшелник или като някой антисоциален червей. Чрез тях се срещнах и с Аои, моята приятелка. Аои е красиво момиче, напомня ми на нежно цвете, което се вее в самотно поле. Не мисля че обичам Аои. Причината да се срещам с нея са моите ,,приятели“. Те ме накараха. ,,Девствен ли си Арата? Сериозно ли си нямаш приятелка? Ама, че работа!“. Знам, че Аои държи на мен и аз се опитвам да й отвърна със същото. Усмихвам се, прегръщам я, държа я за ръка. Но нищо от това не усещам реално дълбоко в сърцето си.  

Аои държеше ръката ми, докосването й е нежно, кожата й мека. Докато тя ме докосваше, разумът ми регистрираше различните чувства, които изпитва в този момент. Начинът по който тя държеше ръката ми беше същият начин, по който аз държа ръката на Хина, сякаш за нас няма утре. Аои цени всеки наш момент заедно, както аз моите с Хина, но изглежда сякаш в тази история няма победители. Усетих потупване по рамото, последвано от игрив, момчешки глас.

  -Арата, отиваме на караоке- това бе Рьосуке. Моят ,,най-добър приятел“. Това поне е етикетът, който му бях дал. Струва ми се, сякаш в наши дни всичко си има етикет, неизбежно е. ,,Идол“. ,,Модел“. ,,Актьор“. Етикети, които определят твоята позиция в обществото – Ти и Аои навити ли сте? 

Толкова ме дразни начинът му на говорене, но това е цената, която трябва да заплатиш, за да не бъдеш отхвърлен от връстниците си. Превръщаш се в нещо, което ненавиждаш. Погнусата е толкова голяма, че те е срам да се погледнеш в огледалото, а когато го направиш огледалото се чупи. 

  -Разбира се! Няма как да пропуснем! – прегърнах Аои през рамо и я дръпнах близо до мен. Деликатното й тяло се допря до моето. –  Разбира се, ако Аои няма проблем с това. - казах аз с усмивка на лице, докато я гледах в очите. 

  -Звучи ми много забавно! Разбира се, че ще дойдем. – Гласът на Аои е като песента на вятъра в ранна пролетна утрин. Успокоява цялото ти вътрешно същество. 

Рьосуке преметна ръка през рамото на приятелката си и й говореше нещо на ухо. И двамата вървяха напред, докато аз и Аои бяхме на може би два метра зад тях. Не мога да опиша неловката тишина между нас двамата. Често ставаше така. Любовта е мост. Аз и Аои стояхме на двата противоположни края. Не можех да премина по моста. Основите на този мост са изгнили и слаби. Сложи твърде много тежест отгоре му и всичко ще се срути. Аз не можех да премина, защото по средата на моста имаше пречка. Хина беше тази пречка. Тръгна ли да преминавам, мостът ще се срути от моята тежест и тази на Хина. Всичко ще се разпадне и Аои няма да има начин да отиде на другия край на реката. Завинаги ще остане на своя край, където трябваше да се срещна с нея. Завинаги ще заседне на единия край на реката, което ще й носи само болка. 

Беше може би миналата пролет когато срещнах Аои. Рьосуке и още няколко момчета, а именно Дайчи, Нобу и Такехико. Тези тримата бяха близки с Рьосуке и именно те ме запознаха с Аои. Вървяхме по улиците на Шибуя, говорейки шумно, крачейки широко и уверено. Само като се сещам как сме изглеждали, ме хваща срам. Сигурен съм, че някой дядо, просто е искал да дойде и да ни каже колко нелепо изглеждаме. Някой дядо, със силна любов към Токио, традициите и дисциплината. Но за наше щастие никакъв такъв дядо не се появи. А и да се беше появил, нямаше да го вземем насериозно. Толкова глупави бяхме. Момчетата се срещаха с приятелките си по- късно през деня и планираха да ме завлекат с тях. Знаеха, че си нямам приятелка и това им даде перфектната възможност да ме запознаят с някое момиче. Разбира се, бяха организирали всичко, от- до, без дори да ми казват.

  -Как така не искаш да дойдеш?- попита с изненада Дайчи, който беше висок и строен.

Играеше баскетбол и беше с една по- голям от всички ни. Другите трима го виждаха като по- голям брат, който е пълен с мъдрости, но истината е, че е тъп. Езикът му бе по- бърз от ума, а главата му по- празна от изоставена дървена кабина по средата на някоя дъбова гора.

  -Уредили сме всичко! Няма как сега да се откажеш. 

  -Послушай го, Арата- обади си Рьосуке- момичето наистина е красиво и умно!

Не ме интересуваше какво е момичето. Нямаше значение дали ще е ниска, висока, пълна или слаба. Нямаше и значение, че дори ще е там. Не исках да отида, но усетих, че нямам избор. И така се завлякох с тях до един западнал малък ресторант в една още по- западнала, малка улица. От двете страни на ресторанта имаше жилищни сгради с белеща се мазилка и метални врати, които хващаха ръжда. Влязохме вътре, където момичетата вече ни чакаха. Бяха насядали около една от масите в задната част на ресторанта. Смехът им бе по- звучен и от музиката по радиото, което собственикът бе пуснал. Другите клиенти ги гледаха с неодобрение и изглеждаха сякаш всеки момент щяха да станат от местата си, да дойдат до масата им и да им кажат да бъдат по- тихи. Силно се надявах това да стане, но така и не стана. Седнахме на масата. Момчетата седнаха до приятелките си, а аз до момичето, с което трябваше да се запозная, Аои. Носеше училищната си униформа. Върху носа й бе увиснала черна метална рамка на чифт очила. Косата й бе вързана на опашка. Стоеше изправено, с длани върху коленете, краката й- събрани. Обратно на другите момичета, които седяха около масата с нас. Още от първата ни среща неловката тишина беше неканен гост. Стояхме и мълчахме около десет минути преди да й кажа:

  -Искаш ли да се махнем оттук?

Тя кимна срамежливо и стана от мястото си. Аз станах след нея и без дори да казваме на другите защо си тръгваме, излязохме от ресторанта. 

Отидохме до най- близката спирка и хванахме първия автобус, който пристигна. Когато автобусът спря се озовахме на плажа. Без да се колебаем, събухме обувките си и се затичахме по пясъка. Аои се смееше и аз се смях. Седнахме на пясъка и се загледахме към хоризонта. Още беше някъде по обяд и слънцето грееше високо в небето. Вятърът нежно духаше срещу лицата ни. Сложих ръката си върху ръката на Аои и възможно най- деликатно я стиснах. Тя се обърна към мен и ми се усмихна. 

-Хайде да влезем във водата- каза Аои. Гледаше ме право в очите. Нейните бяха очи пълни с живот и светлина. Бяха очи, които искаха да видят света, очи пълни с невинност. Тези нейни очи ме караха да се чувствам виновен за липсата на чувства. Знаех, че когато плаче аз ще пия от сълзите й, които ще са като сладък нектар и след като нектарът се стече надолу по гърлото ми, ще разстрои стомаха и ще повърна. Знаех, че искрата й в очите щеше рано или скоро да изгасне. Аз щях да съм причината. 

- Добре- усмихнах се и съблякох тениската и панталона си. Аои направи същото. И двамата останахме по бельо и държейки се за ръка, затичахме към водата.

Дори и да не обичах Аои, в този момент ми се стори, че тя ме обича. Стомахът ми се сви на топка. Исках да падна на колене и да се гърча от болка. 

Хората са егоисти.