Глава 2, Нечистокръвният наследник на Катарската империя

Глава 2, Нечистокръвният наследник на Катарската империя

Глава 2

Минавало времето и младите принцове израствали, не само на години, а и на способности, тела и всичко, което можели да променят. Ставали по- силни, наблюдавали другия и се опитвали да го надминат. По този начин императорът бил затруднен, защото имало още около година да избере наследникът си, а неможел така лесно да предаде народа си на ръка, която може да се окаже пагубна за него. Трябвало да преосмисли всичко до най- малката подробност. Как точно щял да познае добрият император в очите на синовете си.... 
Един ден, когато императорът отворил очи и се събудил, изведнъж му пробляснала идея. Идея, която все едно господ му беше дал. Веднага стана и се облече, защото нямал търпение да започне изпълнението на плана, който щял да даде новият император на Катар. При влизането си в тронната зала, седнал на трона си и започнал да заповядва, защото най- важното в този ден беше да се види с двамата си сина и да има даде задачата си. 
- Панелий, искам колкото се може по-скоро да ми доведеш, Пантелей, ясен ли съм?- един от съветниците на Адейлин кимна само с глава и буквлно изхвърча от залата. Тогава се обърна към друг от неговите съветници и заповяда.
- А, ти Терий, ще ми доведеш, Сирот.. Това е.- изрече последните си думи императора и видя как и втория излезе. Тогава Адейлин се облегна удобно на трона си и зачака с нетърпение синовете си, а усмивката не му се махаше от лицето, защото тази задача щеше да проемни не само империята, ами и самият него...Когато двамата братя застанаха един срещу друг, очите им се срещнаха, а в тях се четяха различни чувства, най- вече в на  Сирот. Всички знаеха, че ненаввиждаше брат си, защото имаше вероятност да открадне престола, а той се падаше на него. Законът в Катар беше такъв
- Незавизимо дали императорът имаше две деца ( синове, син и дъщеря или две дъщери), той избираше един от тях. Законът за първородният син не се прилагаше, както в повечето властвания. Когато беше само едно дете то се възкачваше на трона... Но този закон дълги години беше тормозил Сирот, защото той беше жаден за власт и най- вече за жестокости. И двамата незнаеха какво се въртеше в главата на баща им и днес дори не подозориха какво става. Пантелей се усмихна и поздрави брат си.
- Здравей,...- веднага усмивката му беше атакувана със злобен поглед и скърцане на зъби. Видно си личеше раздразнението на Сирот, но време за каквото и да било той нямаше, защото вратата ма тронната зала се отвори и разцепи напрежението помежду им. Обърнаха се напред и навлязоха навътре.
- За какво мислиш, че ни вика, братле? - запита тихо Пантелей, но отговор не получи и когато стигнаха до стапълата, които водеха до трона, се наведоха и поклониха. Императорът едва се надигна, а усмивката му не се махаше. Всички бяха забелязали това и вече знаеха, че той беше в добро настроение.
- Викал си ни...?- изрече въпросително Сирот, с нотка на безразличие, защото не обичаше да си губи времето. Той не обичаше да посещава и да се среща с баща си, ако можеше го избягваше, правейки си планове за нещо или пакостеше на някого.
- Да, синове мои... Извиках ви тук при мен, защото....- прекъсна изречението си, надигна се и стана, заставайки гордо изправен пред всички.
- Извиках ви, защото искам да говоря с вас. Става въпрос за моя наследник на трона и император на страната ни.- веднага тръпки пробягаха по телата на двамата сина, защото дори не бяха подозирали, че точно затова ставаше въпрос. Вълнението се намести в телата им и възбуждаше любопитството им. Какво ли беше решил техния старец за това. 
- За наследник ли...?- запита раздразнено Сирот, като смръщи вежди и продължи. 
- Наследника не трябва ли да бъда аз?- заяви той и чакайки отговор беснееше отвътре. Пак му напомняха за закона, който имаше страната и който бе променен преди дълги години от един от прешествениците му, защото той много обичал децата си и не можел да леши малкият си син. И на двата сина дал част от земите си и страната, а един от братята решил да продължи делото на баща си и издал закон, че наследника се избира, а не наследява от първородното дете. Така започнала традицията и закона никога не бе променян...
- Знам, Сирот, че негодуваш и не си съгласен, но такъв е закона...- на секундата беше прекъснат от русокосия.
- Да, да, да.... Знам, закона.... Тъпия закон...- 
- Сирот...- викът на императора се разнесе и оглуши залата. Всички подчинени изтръпнаха и изплашиха, защото отдавна не бяха виждали техния владетел толкова много вбесен... Е, от последния път, в който беше повдигната темата за наследник и Сирот по същия начин се беше въпротивил на думите на баща си. Тогава един час трябваше да мини за да можеха да успокоят императора... Тишината настана вътре и никой не смееше да мръдне, защото можеше да си изпати, дори и Пантелей беше замлъкнал и очакваше бурята, която се задаваше. Извърна глава настрани и сръчка с лакет брат си.
- Замълчи, Сирот... Неискам пак да ме наказват заради теб и поведението ти...- по- големият брат изсумтя.- Какво ме интересуваш ти... Прави каквото искаш, но без мен...- отново сви вежди и изръмжа. - Ясен ли съм и не ми казвай какво да правя и какво не...- императорът видя това и отвътре го заля топла вълна на обич към малкият си син, но се стремеше да не го показва, защото щеше да позволи Сирот да вземе преимущество. Щеше да започне да се подиграва на брат си, а всъщност той не осъзнаваше, че това поведение на Пантелей го спасяваше винаги...- Знам, Сирот, че се гневиш и си недоволен от закона и решението ми, но ако искаш да избера теб и да станеш император ще трябва да се постараеш, защото знаеш, че моята дума е най- важна за всички...- за пореден път беше прекъснат.
- Еми тогава умри и да не се слуша думата ти, мили ми татко...- изказа това русокосия младеж и едва сега прекрачи границата с приказките си. Всички в залата се смутиха и започнаха да протестипат пред поведението на младия принц.
- Как може такова нещо...- чуваше се от една страна.
- Нахалство...- казваше пък друг.
- Непростимо...- трети също добавяха. Но едиснтвеното нещо бе най- важно сега, че на Сирот не го интересуваше, че го коряха или обиждаха. Той гледаше безразлично и беше готов за още, ако го провокираха случайно. След минута всички погледнаха императора и чакаха да видят реакцията му каква щеше да бъде.Лицето на императора беше цяло почервеняло, като огън и гънките на нервите бързо се сгъваха, а очите му приличаха все едно щяха всеки момент да експлодират. Как се осмеляваше на такава безотчливост, на такова нахалство? Нямаше право да го обижда по този начин. Ако бха сами, добре, щяха някак да се разберат, но пред всички, които присъстваха... Нечувано... Сирот знаеше, че прекалява, но какво можеше да стане по- сериозно, освен да го смъмрят и да мине всичко, но незнаеше какво му предстоеше и какъв бе плана на баща му. Нямаше да има вече корене и говорене, а щеше да има действия.

Глава

2

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping

Няма връзка с Интернет.

Моля, свържете се към мобилна мрежа, за да използвате портала.

Презареди ⤾