Глава 9Когато силите са изравнени

- Katon: Goukakyuu no Jutsu.
- Хайде, Хикаши, покажи нещо по-добро. Това е техника за загрявка. Явно съм се заблудил. Ти си поредната издънка на клана ни... като баща си. – Въпреки провокативното си значение, думите бяха изречени със спокоен и безразличен глас и точно това подразни момчето.
- Техника за загрявка, казваш? Тогава нека пробваме нещо различно! – Не довършил думите си, Хикаши заби юмрукът си в земята, предизвиквайки трус, последван от многобройни пластови разцепвания.
Итачи беше принуден да премести положението си, преценявайки новите възможности на противника. - Ако момчето може да използва типичните за клана Учиха техники, в допълнение с научените от неговите родители, той може да се окаже по-голям проблем, от колкото очаквах... – помисли си по-възрастният шиноби. – Не може да използва Мангекю Шаринганът си, защото „племенникът” му го владееше също до съвършенство, а особеността на техниката, съчетана с вредата, която тя може да нанесе при продължително използване. Затова варианта – кой, кой пръв ще хване се отхвърляше .
- Kаton: Karyuu Endan no Jutsu! – Итачи използва джутсуто само, за да спечели време и да измисли нов план за действие. – Изглежда, че въпреки всичко момчето нямаше да се окаже въздух под налягане! – помисли си с нарастващ интерес.
Битката продължаваше необичайно дълго време, а използването на Шаринган не пощадяваше нито един от двамата съперници. Умората проличаваше в движенията и на двамата.
- Итачи-сан? – Името бе извикано от трето лице. Стреснат, че не е доловил чуждо присъствие, Хикаши се извърна по-посока на гласа. Усети как го полазват студени тръпки пред открилата се гледка. Другите двама членове на Акатски, които тръгнаха към селото по някаква причина се бяха завърнали, а единият от тях държеше в ръцете си Корин. Тя бе в безсъзнание, явно изтощена от битката с Кисаме. Не бе имала сили да се защити от двамата нападатели. Почувства как го обзема силен гняв, придружен от страх за живота на момичето.
- Итачи-сан? – Въпросът бе повторен.
- Да. – отвърна той.
- Трябва да тръгваме. – допълни вторият мъж, който държеше изпадналата в безсъзнание Рин.
- Какво се е случило? Защо не сте изпълнили мисията, която даде Пейн? – въпреки въпросителният характер на думите, те бяха изказани с типичните за Итачи монотонност и безразличие.
- Не знаем как, но Наруто-кун, Йондайме-кун, Сасуке-кун, Сакура-чан и Какаши-сан са разбрали за нашето присъствие и след броени минути ще са тук! А Уишине-чан тръгна да повика и шинобите на пясъка. Прекалено много са, ще трябва да отстъпим.
- Да, да тръгваме. – Итачи направи няколко поредни знака и след секунди вече бе до двамата члена на Акатски.
- РИН! Хей,, измет такава пуснете веднага Рин! – До сега стоял безучастно, Хикаши се затича, приближавайки тримата шиноби и момичето.
- Не се приближавай, момче! – каза мъжът, който държеше Корин. – Не се приближавай, ако не искаш да убия приятелката ти. - Хикаши си спря като попарен.
- Кажи на баща й - Кюбито, че ако желае да види дъщеричката си жива още веднъж, никой да не ни преследва. Когато решим, ще се свържем с него за размяна. – каза Итачи.
- Да, за размяна - неговият живот срещу този на дъщеря му. – изсмя се другият.
- Стига, Какузу! Хидан, дай ми момичето! Аз ще я нося, а ти с Какузу ще наблюдавате за това никой да ни следи. Възражения? – изричайки това, Итачи пое Рин и изчезна.
- Мразя го, когато за раздава заповеди! – изсъска през зъби Какузу.
- Да, но стратегията му е правилна. Тръгваме ли? – довърши Хидан изчезвайки.
- Идвам! – Какузу погледна младия шиноби и също изчезна в мрака.

-------------------------------------------------------------------------------------

- Мамка му! МАМКА МУ! – Извика с цяло гърло Хикаши, стоварвайки юмрукът си върху най-близката скала, която се пръсна на парчета.
- Успокой се, Хикаши! – извърна се в посоката, от която дойде познатият глас.
- Татко? Били сте тук! – Младият шиноби не можеше да повярва. Изтича, хващайки баща си за дрехите. – ЗАЩО ЗА БОГА НЕ НАПРАВИ НЕЩО? Толкова ли мразиш Наруто-кун, че не пожела да помогнеш на дъщеря му? – гневът бе ясно доловим. Скритата вражда между баща и син, започна да приема реални очертания. Хикаши бе готов да удари Саске, когато усети нечия ръка върху рамото си.
- Стига момче, не си заслужава. – Думите бяха на Какаши.
- Така е. – Чу се и гласът на Йондайме. Той и Наруто също се появиха от сенките.
- Щяхме да рискуваме животът на Корин, ако бяхме се намесили. Когато пристигнахме, те вече я държаха.
Хикаши не обръщаше внимание на никой. Той гледаше Наруто. Бащата на Рин не беше продумал, но по стиснатите му юмруци и по червените очи се забелязваше душевното му състояние. Явно на останалите им е било трудно да го възпрат. За това Хикаши съдеше по насиненото око на Йондайме и разкървавената ръка на баща му. Погледна Какаши, който разтриваше рамото си. Явно и той не се беше оттървал. Отново насочи вниманието си към Наруто-кун.
- Съжалявам, аз съм виновен, че я хванаха. Не прецених ситуацията достатъчно добре. Ваше право е да ме ударите аз няма да се отбранявам. – думите на Хикаши бяха пропити със самообвинение.
- Не се обвинявай момче, не си виновен ! – изрече след минута Наруто. – Мога да ти благодаря, че си бил до нея.
- Аз ли? Та аз нищо не направих! Тя уби единят член на Акацки, а аз не успях да победя Итачи. Аз съм едно нищожество! За какво тренирах толкова години ЗА БОГА? – но още не довършил изречението си почувства БАЯ силен удар и падна на земята, поглеждайки объркано майка си.
- Учиха Хикаши, ти СИ ГЛУПАК! Никога не съм си мислела, че ще ми се наложи да го кажа точно на теб, но за Бога, какви ги говориш? Да не мислиш, че е лесно да победиш Итачи? Той изби целия си клан без да получи драскотина, оживя след жестоката битка с баща ти, при която Саске за малко не умря. А ти се само съжаляваш, че не си го убил! Съвземи се! – Сакура вече крещеше с пълен глас.
- Извинявам се, майко. Но АЗ ще я върна, дори с цената на живота си. – изричайки това той се обърна и изчезна.

-------------------------------------------------------------------------------------

Незнайно защо, но усещаше тъпа и пулсираща болка в главата си, сякаш някой я бе ударил с чук а не си спомняше нещо подобно. Под пръстите си усети трева и отвори стреснато очи, за което се прокле, защото болката и пулсациите се усилиха.
Реши пак да отвори очи, но този път по-бавно. Намираше се подпряна на дърво, а на хоризонта се виждаха тучни поля и малко водопадче в близост. Размърда се, но веднага след това усети чуждо присъствие. Извърна се рязко, но бързо изпсува доста неженствено.
- Ако продължаваш да мърдаш, главата няма да престане да те боли. – Гласът и бе смътно познат, но не си спомняше от къде. Изчака фигурата да се покаже изпод сенките.
- И...Итачи!? Къде съм? – объркването ясно личеше в гласа й. Явно удърът и пречеше да си припомни станалото от миналата нощ. – Къде е Хикаши? Какво се е случило с него? – Рин се опита да стане, но се залюля. Усети как ръката му я подхвана. – Кажи ми!
- Престани да мърдаш. Хикаши е добре. Оставихме го, защото така се наложи. А теб те взехме за заложник. Сега кротувай! Не си в състояние за битка, а ние сме трима. Спести ни общите главоболия като преосмислиш възможностите си за бягство. – безразличието в думите му не съответстваше на вниманието, с което постави студен компрес върху подутината на главата й.
- ОХ! – извика Рин и притисна компреса с ръка. Усети как погледът й се затъмнява, но продължи да гледа Итачи. Малко преди пак да припадне, прошепна: – Той толкова много ти прилича! – Изпаднала в несвяст, Корин не можа да усети как смятаният от всички за безчувствен Итачи приклекна, и я погали по бузата, изричайки:
- Красива си!