Глава 11Кошмарът

Не знаеше от колко време вече бяга. Може би от часове? Чакрата и бе достигнала своя лимит, и сега момичето разчиташе на физическата си издръжливост.
- Но и тя не е вечна. – каза си с ирония тя, докато продължаваше да тича по размекналата се от дъжда почва.

Гъста растителност постоянно препречваше пътя й. Клоните, през които се провираше безмилостно шибаха тялото на девойката, разкъсвайки и без друго вече парцаливите дрехи.

Изпитваше болка във всяка част от тялото си. Поройният дъжд спомагаше за изтръпването на схванатите и от умора крайници. С ужас усещаше, че достига предела на силите си, и единственото, което я крепеше, бе чувството за самосъхранение. Дори природата бе против нея. Все по - размекващата се почва поглъщаше стъпалата и, не позволявайки да се придвижва по-бързо.

В един миг загуби равновесие и изпищя пронизително, защото усети, че полетя към пропастта. Търкаля се около минута, докато не се блъсна в нещо твърдо. Чу се пукот на кост и остра болка превзе цялото и тяло. Явно скоростта, с която се търкаляше бе увеличила силата на удара, в резултат на което сега стоеше със счупен лакът на лявата ръка.

Буца заседна в гърлото и. Предателски мисли обзеха съзнанието на момичето.
– Може би най - добре е да спра да бягам, и с примирение да посрещна съдбата си? – не довършила още мислите си, девойката поклати глава в знак на несъгласие. Нямаше време за истерии и глупави разсъждения. Винаги казваше, че има сърце на войн, а войните не се предаваха до сетния си дъх.

Изправи се решително, пренебрегвайки появилият се световъртеж, като използва за подпора дървото, с което се сблъска. Реши, че е достойна за съжаление, но в момента не можеше да си позволи лукса да се само съжалява. Приведе се и със здравата си ръка започна да накъсва на ленти каквото имаше останало от крачолите и. После клекна в калта, търсейки нещо, което можеше да й послужи за шина. Намери два що - годе здрави клона, които можеха да свършат работа.

- Наближи най-неприятната част. – помисли си с горчиво примирение, веднага след което се чу повторен звук от пукот на кост, последван от изпълненият и с болка писък.

Въпреки усилията си, усети как една след друга горещи сълзи взеха да се стичат по бузата и. Момичето реши да не им обръща внимание, и продължи с работата си.

- Така, всичко е готово. А сега какво? – изказа мислите си на глас.

Ревът на небето ставаше все по-силен и по-силен. Светкавиците зачестяваха, унищожавайки всеки път късче от природата. Девойката гледаше в няма почуда, как години на растеж и развитие биваха унищожени за секунди. Нов поток от горчиви сълзи потекоха по лицето и, сливайки се със дъждовните капки. Не знаеше за кой плаче - за себе си или за природата, а може би и за двете, защото днешната буря предвещаваше техният край.

Изправи се с усилие, но краката и не устояха на тежестта на тялото.
- Трябва да продължа да тичам. Трябва да продължа да тичам! – повтаряше си тя тихо, но настойчиво. Разбрала, че тялото и се е предало, момичето вдигна глава, наблюдавайки проблясъка на нова светкавица и тогава ГО видя.

Светлината ясно очерта огромното му тяло. Пурпурните му очи не я изпускаха, следейки и най-малкият признак за движение. Съществото наддаде смразяващ рев, с който може би оповестяваше предстоящата си победа. Тогава девойката с ужас проследи как по острите му зъби се стичат капки кръв, които биваха погълнати от дъжда много преди да достигнат земята.

Сърцето и препускаше в бесен ритъм. Усещаше тъпи пулсации в главата си. Тогава то скочи, тя изпищя…

--------------------------------------------------------------------------------------
Рин стреснато отвори очи ужасена от преживяното.
- Сън! Не, по-скоро кошмар! – каза си. Тялото и бе обляно в студена пот. Корин вдигна уморено глава, стряскайки се за миг. Очите на Итачи, все така вперени в нея, бяха червени и зловещи. – Мангегю Шаринган – помисли си. Значи това било. Беше успял да изтръгне зловещия спомен от детството и. Той наистина беше много коварен и жесток.

Погледът на Итачи не я изпускаше. Следеше всяка нейна реакция, като звяр, дебнещ жертвата си.
– Само че аз няма да му се дам. – помисли си Рин. След което вдигна упорито брадичка. Нямаше да му позволи да я сломи психически… никога. Щеше да изтърпи наказанията му едно по едно, както сега, без да се предаде. Това бе нейният път на нинджа.

Учиха Итачи продължи да наблюдава русото момиче още около минута, обърна се и изчезна.