Animes Portal няма и никога няма да има официален DISCORD сървър! Всички съществуващи такива се представят за нас без наше позволение!

Най-дългото завръщане

Най-дългото завръщане

Сабуро-сан попада под руски плен в края на Втората световна война

Глава 1

  Слънцето се спускаше над планините. Из цялата околност се издигаха стълбове от дим от унищожените танкове около които още горяха огньове. Вече отдавна завзетите окопи бяха почти сринати и обгърнати с дим, а зад тях изоставените оръдия, обкръжени от тела на японци. По бреговете беше пълно с руски кораби, от които продължаваха да слизат войници. На пристанището Порт Артур беше пълно с руски моряци и пехотинци, чиито ликувания огласяха цялата околност, а някои от тях вееха съветския флаг високо в небето по което прелитаха руски изтребители.

  Останалите назад части събираха ранените и мъртвите от своите другари, а телата на враговете ги обръщаха един след друг в събиране на каски, пушки и мечове като трофеи.

  Военнопленниците ги събираха откъдето намерят останал жив японец и ги слагаха в една колона. От един подземен бункер излизаха с вдигнати ръце един след друг, а двама от тях придъ-ржаха с ръце свой ранен другар.

  Сабуро – млад японски войник с изпито лице – още се криеше във вътрешността на едно картечно гнездо с петима свои другари. Вече отдавна бяха планирали да се предадат на руснаците, но беше трудно за всички. Те отдавна бяха учени никога да не се предават, защото ако не покажат всичко, на което са способни пред лицето на врага, ще е позор за импера-тора и империята.

  Но проблемът беше, че дори и те се бяха изгубили всякакво желание да продължават борбата. Виждайки как войната е на привършване, се бяха запитали дали има смисъл да се умира за този император, който им беше обещал победа, а докара нещастие на народа си? Още повече след вестта за новата бомба над Хирошима предния ден погуби всяка една мисъл за победа. Да беше само това, но и те бяха в армията само от го-дина и бяха започнали да виждат началото на разгрома. Всяко предложение за самоубийство беше прекъснато от Сабуро, който отговаряше: „Не искаш ли пак да видиш семейството си?!“

  Единственият останал при тях санитар беше Тацуо, който знаеше руски и щеше да осъществи връзката.

  Един от тях погледна през отвора на бункера и каза:

-          Руснаците се приближават.

И наистина те идваха все по-близо до тях с  бавни  крачки до бункера им.

-          Тацуо-сан, твой ред е. – каза Сабуро.

Тацуо кимна и свали бялата си санитарна престилка и я сложи

на една пушка.

  Тенчи, най-набожният от тях, запали свещ пред малката статуя на Буда и наведен със събрани длани зашепна молитва.

  Санитарят излезе през големия вход, като преди това му поже-лаха успех. Той се показа внимателно и бавно, дигайки пушката с бялото си облекло в едната ръка, а другата я беше вдигнал. Когато го видяха и ги приближи, той им каза:

  Той им обясни, че вътре има още четирима човека, които искат да се предадат. Те излязоха през входа на бункера един по един. Петимата ги поведоха през полето, от което се виждаше идеално морският бряг и акостиралите вражески кораби, а пред тях се виждаха ликуващите руснаци, пеещи песни. „Това ли е всичко“ – помисли си Сабуро. – „Тези най-после си върнаха Порт Артур.“

  Дядо му беше стар участник от Русо-японската война и беше разказвал много за това така известно пристаниеще, за което никога не бе предполагал, че ще види толкова отблизо. Завладяването на Порт Артур и загубването му за него сякаш бяха изгряването и залеза на тяхната империя.

  Те се присъединиха към една доста дълга колона от военнопленници, която сякаш нямаше край. В нея никой не казваше и дума, всеки гледаше празно и безизразно пред себе си. Никой не знаеше какво ги очаква, но страхът от неизбежната смърт не напускаше умовете им. Струваше им се че крачат направо към Вечността.

 

  Един транспортен кораб ги закара на едно съветско пристанище, а оттам направо ги качиха на влак, минаващ по Транс-сибирската железница. Преди това на гарата им раздадоха зимни дрехи, по което разбраха, че вероятно отиват в Сибир.

  И наистина след дълго пътуване влакът ги отведе до един от трудовите лагери на ГУЛАГ. Влакът спря на гарата, а те дълго вървяха в сибирското нищо, водени от руснаци. Самия лагер беше в близост до едно село с местни жители, които ги заглеждаха с интерес, защото за първи път виждаха азиатци. В самия ладгер им разпределиха стаи с двуетажни легла. В една от тези постройки се настаниха Сабуро и четиримата му прия-тели. Те решиха никога да не се отделят, защото никой не знае-ше колко време ще изкарат там.

  На другия ден ги строиха на открито. Тацуо излезе да превежда думите на местния комисар и разбраха името на лагера и какво да правят, какви постове могат да се заемат по желание и как могат да получат по-големи дажби.

 

  Така времето минаваше в трудовия лагер. С годините за всеки японец това ежедневие се превърна в нормален начин на живот. Освен миньорска работа, войниците получаваха и работа в близките селца, свързани с рязане на дървета и помагане  на местните. Постепенно Тацуо започна да учи другарите си на руски и с времето наистина го научиха. Контактите със сибирците станаха доста близки. Даже веднъж приятелят му Хачиро беше поканен в едно семейство за една вечер, което му докара повече работа за наказание. 

  Една нощ, понеже много мислеше за семейството си, Сабуро сънува как се среща с майка си, която го питаше:

-          Сабуро, защо не умря за страната си?

-          Исках да те видя отново, майко! И теб и татко! – казваше той, но тя сякаш не беше истинска, защото не можеше да я достигне или докосне.

-          Империята разчиташе на всички ви... – каза тя и той се събуди.

Вторият път, когато сънува майка си, беше на погребението й

Той се беше озовал околко цялото си семейство, което се беше събрало около един отворен ковчег, а в него майка му. Тази мисъл не го оставяше на мира и се молеше всяка нощ всичките му роднини да са добре.

  Когато наближаваха последните месеци, преди да ги пуснат, в една работа в мината се случи инцидент. Почвата в нея беше станала много податлива. Някой от тях забеляза и извика:

-          Всички да излизат!!!

Тацуо стоеше накрая и не се отмести, докато и последният не

го задмина, преди мината да се срути. Сабуро скочи накрая на изхода, преди греда да падне зад него. Някой му помогна да стане.

  Тогава се втурна към мината, крещейки:

-          Тацуо-сан!

Някои се опитваха да го спрат, но той пак влезе вътре, където

се издигаше задушлив дим, и започна да рови из камъните. Там намери тялото на приятеля си.

  Тенчи и Хачиро успяха да го издърпат от мината, защото вече кашляше от гъстия дим. На мястото се появиха руски стражари и го накараха да се отдръпне, след което и отидоха да съберат телата им.

  Сабуро дълго време се обвиняваше за смъртта на Тацуо и смяташе, че той трябваше да е на негово място. Тенчи успя да го успокои, че това е работа на Буда, не наша да избираме кой ще живее и кой не.

  Поне времето да се приберат у дома дойде. Хачиро изненада останалите, казвайки, че се е влюбил в едно сибирско момиче, а родителите й вече са му дали благословията си. Останалите нямаше с какво да го убеждават. Знаеха, че сега животът в следвоенна Япония няма да е лесен, докато в Съветския съюз винаги ще се намери работа.

  Тенчи от друга страна каза, че също остава да живее тук. Смяташе, че хората, живеещи там, ще имат нужда точно от такъв като него да им показва правилния път на вярата.

  Така от петимата само Таки и Сабуро се качиха на влака за завръщане към дома. На пристанището в Токио и останалите бойци бяха посрещнати от народа като герои.

  Из тълпата Сабуро намери баща си. Той веднага го прегърна и го попита:

-          А къде е мама?

Той тъжно наведе глава.

-          Татко?

Баща му тъжно промълви:

-          Съжалявам, синко... Почина преди две години.

Сабуро се почувства като разкъсан от вътре. Бавно наведе глава, падна на колене и се разрида.

Баща му клекна до него и го прегърна.

  По-късно той отиде до мястото където е погребана майка му и видя че на мястото няма надгробна плоча. Той дълго време работи на различни места, докато събере пари да й направи гроба който заслужаваше. Когато беше готов, той постави на плочата й букет рози, медала си и ножът, който му беше връчила в деня на заминаването. Беше направил както искаше – отиде като момче и се върна като воин.

  Това го накара да стане неотлъчен пацифист и до края на живота си търсеше мира на всеки ъдъл, във всяко кътче по света, защото знаеше от войната по-грозно няма.

 

Коментари за глава 1

Публикувай своето мнение...

супер е !!! искам още

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping