My Immortal *Моето безсмъртие*

• Утре... Не днес... Утре...

Усмихнах се нервно. Поклатих глава, мислейки дали наистина утре щях да го направя. Може би не... Може би отново щеше да ми пука твърде много. Така никога нямаше да се отърва от това мъчение. Толкова години желаех да се измъкна от клопките му. Толкова години си казвах „Утре”, а това утре така и не дойде. Търпях, а едва издържах. Страхливка, разполагаща с цяла вечност, която не може да оцени. О, напротив. Аз оценявах този дар, но прекалено дълго. Мислех, че ще е различно и беше. Беше, докато не ми омръзна. Всичко започна да ме дразни, дори самата мен. Гледах как хората непринудено се веселят, вършат лудории, не осъзнавайки колко са близо до смъртта. Как може да се отнасят по такъв начин с живота?! Те няма да имат друг шанс, те са просто хора.
-Пак ли мислиш за тях? – Мъжки глас със загадъчен тембър се чу зад мен. Не се обърнах. Той направи няколко крачки и се доближи до мен, слагайки ръцете си на рамената ми.
-Не мога да ги разбера. – Отговорих тихо, все още загледана през големия прозорец.
-Не ти и трябва. Ти не си като тях.
-Но някога бях.
Мълчание. Винаги е било прекалено тихо. Отначало беше приятно. Отпускащо и така спокойно, а сега бе просто изнервяща тишина.
-Не бива да се напрягаш толкова. – Дъхът му премина по шията ми. Топъл, ухаещ на мента. Бавно се обърнах към него.
-Колко години изминаха, Раян?
В очите му веднага проблесна любопитство. Нежно ме хавана за ръцете и погали кожата ми.
-2000.- Отговори той дрезгаво. Въпросът не му беше приятен. Досещаше се накъде биех, а това никак не му харесваше. Винаги след такъв разговор и двамата съжалявахме за думите си и се сближавахме все повече.
-Прекалено много... – Прошепнах, заровила глава в шията му. Ароматът, който излъчваше кожата му беше все така свеж и приятен. Понякога си мислех, че се е напръскал с успокоителни, защото ми трябваше само да го помириша и забравях за всичко.
-Малко са... – Дрезгаво прошепна той и внимателно ме отблъсна от себе си. Погледите ни се засякоха. Неговите бяха все така наситеносини, дълбоки и пронизващи. Прокарах ръка през порасналата му черна коса. Тя беше толкова мека, сяках докосвах пух.
-Не мога така... – Казах му спокойно. Лицето му се напрегна. Спрях да си играя с косата му и се отдръпнах от него.
-Защо? Какво не е наред? – Попита ме тъжно. Никога преди не го бях виждала такъв. Беше напрегнат, сякаш не искаше да чуе какво ще му кажа, макар и да бе неизбежно.
-Това. – Вдигнах ръката си и набързо направих дълбок разрез с ножа, който беше на масата. След няма и 3 секунди от разреза нямаше и следа. – Ето какво не е наред. – Повиших глас и запратих ножа до стената.
-Това е савсем нормално.
-За теб може да е, но не и за мен.
-Бет, стига. Вече многократно сме говорили за това. – Каза Раян и се приближи към мен. Веднага се отдръпнах от него и се разкрещях.
-Не знаеш какво е. Не знаеш какво е, защото ти винаги си бил вампир, но не и аз! Някога имах живот. Истински живот.
-А беше ли доволна от него?
Замълчах за кратко и отговорих тихо:
-Не...
-Тогава защо спориш с мен? Аз те измъкнах от нещастието, помогнах ти!
-Знам и вечно ще ти бъда благодарна, но...
Отново мълчание. Тзои път стигнах прекалено далеч. Вече нямаше връщане назад и той го знаеше.
-Но 2000 години са прекалено много за мен. 2000 години без да съм видяла отново семейството и приятелите си. Това е мъчение, което вече не мога да изтърпя.
Изведнъж Раян ме прегърна силно. Можех да почувствам всяка фибра на тялото му, всяко потреперване, дишане и издишане... Обвих ръцете си около врата му и се притиснах още към него. Не исках да го пускам. Той беше всичко, за което някога бях мечтала. Беше моето спасение, щастие и любов в едно. Чувствата, които преминаваха през мен в този момент разкъсваха сърцето и душата ми. Божичко, обичах го прекалено много, че чак болеше да знам, че му причинявам болка. И тогава ледени сълзи докоснаха шията ми. Неговите сълзи. За първи път от толкова много години виждах Раян да плаче. Това заболя още повече. Неговата болка се настани в моето сърце и заплашваше да ме довърши. Зарових пръсти в косата му. Винаги щях да бъда благодарна, че го срещнах. Той ме промени, научи ме как да не съжалявам за постъпките си и как да се радвам на това, което имам. Моето безсмъртие.
Много бавно се отдръпнах от него, давайки му време да се успокои. Несъзнателно на лицето ми се беше изписала усмивка. Вече не усещах болка, а само любов. Явно това означава да бъдеш истински умиротворен.
-Раян... – Казах нежно. – Благодаря ти...
Ръцете му погалиха лицето ми. Очите му излъчваха обич.
-Обичам те... – Прошепна той и ми се усмихна загрижено. Докоснах с пръсти китката му, после ги продължих до лакътя му и обратно, сплитайки пръстите си с неговите. Моментът настъпи. Бавно се отскубнах от него и се запътих към тирасата. Раян продължаваше да стои на едно място, посредата на стаята. Щом стигнах вратата спрях и се обърнах към него, дарявайки го с последна чаровна усмивка. И тогава излязох навън. Слънчевите лъчи моментално изпепелиха кожата ми и така и не усетих болка. Най – накрая получих онова, което исках. Най – накрая получих спокойствие, което така жадувано очаквах през всичките тези 2000 години. Най – накрая... Вече без моето безсмъртие...