Лудница по Коледа

Лудница по Коледа

Малки бели снежинки, клатeщи се във всички посоки, се спускаха една след друга от чистото, бяло небе. Снегът, който се бе образувал след тяхното падане, бе мек и пухкав, ширящ се из всички улици на едно малко градче, наречено Коноха.

Глава 1
Малки бели снежинки, клатeщи се във всички посоки, се спускаха една след друга от чистото, бяло небе. Снегът, който се бе образувал след тяхното падане, бе мек и пухкав, ширящ се из всички улици на едно малко градче, наречено Коноха.
Отдалече се виждаха многобройните пушеци, които излизаха от комините на затрупаните от снега къщи. Всички жители се приготвяха за един доста специален ден от годината, а именно за Коледа.
Всеки дом бе украсен по-различен начин. Лампичките, които светеха без спир се виждаха през прозорците им, като придаваха весел вид дори и на най-мрачните къщи в околността. Гирляндите, с които бяха украсили просторните си стаи радваха малките дечица, които тичаха напред-назад, като подлудяваха родителите си. В най-голямата стая, там където дебели дърва кротко горят в камината на всяка къща, се извисяваше по една свежа, зелена елха. Весели и игриви играчки, се спускаха от зеления клон на всяко едно бодливо дръвче, а на върховете им сияеше по една златна звезда, напомняща за тиха и сплотена вечер със семейството. Улиците бяха укра...
Чакайте, чакайте! Не става така. Очевидно е, че не става. Какви са тези снежинки, които се клатят във всички посоки, те какво да не са от онези звънчета, които хората закачват на кучетата си!? Или пък онези лампички, които светят без спир, ами те така ще прегреят и ще гръмнат! Не, не, не и пак НЕ! Това не е типичната Коледа в Коноха. На този празник, СПЕЦИАЛНО на този празник винаги стават инциденти. Даже ще ви разкажа една история от многото ми в колекцията.

Биип... Биип... Биип
Проклетия дразнещ звук на телефона ми иззвъня с пълна сила. Боже, трябва да сменя проклетата мелодия. Протегнах мързеливо ръката си към нощното шкафче и го провлачих до главата си. Очевидно беше, че някой ми звъни. Днигнах колкото се може по-бързо, защото звукът, който излизаше от него беше като червей ровещ из мозъчните ми клетки.
- Сакураааааа, помогни миииии! – огромна грешка направих. За какъв дявол ми беше да вдигам скапания телефон.
- За бога, Наруто знаеш ли колко е часът? – не знам как увих езика си около буквите, но някак успях да съставя успешно изречение.
- Разбира се, че знам! – леле с каква увереност го каза. – Едва шест сутринта е и за това ти звъня.
- Ъъъ?! – усещах как лека полека се унасям отново, но това естествено не му направи впечатление и продължи съвсем нахално да дърдори в ухото ми.
- Трябва да ми помогнеш.
- ...
- Сакураааааа, ставай!!
- Ааа, добре. Божее, стига си викал в ухото ми. – рано сутрин е, а вече ми се вдигаше кръвното. – Добре, казвай бързо.
- Нали трябваше тази година купона да е у нас?
- Да, и? – защо ми го казваше, знаех го отлично.
- Амииии, виж сега. – чух го как въздиша от другата страна на телефона. - Не можах да спя цяла нощ, та затова се захванах с украсата, но... някак си нещо се обърка.
- Обърка?! – какво можеше да се обърка, това беше елементарно.
- Мисля, че трябва да дойдеш и сама да видиш.
- Защо? Просто ми кажи какво се е объркало, за да ти кажа как да го оправиш и да се върна към сладкия си сън.
- Не! Ела веднага! – след като ми каза това, ми затвори. Не разбирах какво толкова може да се обърка, че чак да ми звъни пък дори и да ми вика.
Станах от леглото и се запътих към банята за да се освежа малко. Когато босите ми крака се приземиха върху студените плочки, бях на косъм от това да се върна обратно в топлото легло, но за мое голямо нещастие се бях сдобила с приятел до края на дните си и нямаше как да го зарежа просто ей така.
След като се преведох в нормален вид реших да тръгна към къщата на мрънкащия ми приятел. Когато отворих външната врата, студения полъх на въздуха започна да се удря в лицето ми и да кара бузите ми да поруменяват. Погледа ми несъзнателно се насочи надолу, а пред себе си видях кашон адресиран до мен. Наведох се и бързо го отворих. Щом видях съдържанието му, една усмивка се заформи на лицето ми. Протегнах ръцете си и от него извадих един венец, който бях поръчала преди около седмица. Избутах кашона на страни, такаче да не ми пречи и бързо затворих вратата. Закачих го под името „Сакура Харуно”. Есетсвено живеех сама. Бях се изнесла от родния си дом, защото родителите ми много ми досаждаха.
След около тридесет минути борене с преспите, вече се намирах пред вратата на Наруто.
*Тряс* Звукът, който чух беше от нещо, което бе паднало на земята и се бе счупило.
*Зъъънн*
Едва позвъних на вратата, и от вътре се чу отчайващия вик на Наруто.
- Влизай. Отключено е.
Когато отворих вратата ме сполетя ужасна гледка. Той ми беше казал, че нещо се е объркало, но чак сега разбрах какво точно се бе объркало. ВСИЧКО. По целия под, от вратата до... и аз не знам точно къде, беше бъркотия. Не можех да повярвам, че всичко това чака мен за да се почисти. По пода имаше безброй играчки, било то счупени или не. Гирляндите висяха от къде ли не. Имаше дори разпиляна храна. Първоначално помислих, че е повърнато, но после като се вгледах... не знам и аз, защо гледах точно това, но в крайна сметка установих, че това е любимият рамен на Наруто.
Отдъхнах си. Бях сигурна, че е само това, докато не се огледах още веднъж. Наруто липсваше. До сега трябваше да е дошъл и да ми обяснява какво точно е станало, а аз да му крещя, но... него го нямаше.
- Наруто? – направих опит да го повикам.
- Ммм, тук съм Сакура. – Гласът му идваше от трапезарията, там където трябваше довечера да е партито.
Едва стъпвах по земята. Беше ме страх да не падна и после да звъня на някой, както идиотският ми приятел беше направил за да идва и да помага. УЖАС.
Когато влязох в стаята не можех да повярвам на очите си. Това беше просто върхът на айсберга. Сега вече наистина щях да го убия, дори това да означаваше да ме заключат до живот в затвора.
- Ъъъ, Сакура ще ми помогнеш ли да... – изобщо не го оставих да довърши.
- НЕ!
- Е, как така не? – това риторичен въпрос ли беше?
- Ще си стойш там, като наказание. – можете ли да си представите къде беше глупакът? Басирам се, че не. Та, глупакът беше под елхата целият увит в коледни лампички. Да си призная честно имаше коледен вид, лампичките бяха пуснати и така го правеха от глупав по-глупав. В такава ситуация човек би се чудил дали да плаче или да се смее. За жалост на мене нито ми се плачеше, нито ми се смееше, а по-скоро ми се убиваше.
Преглътнах жаждата си за отнемане на един мижав живот и се насочих към светещият ми приятел. Та, хванах го аз за краката и започнах да дърпам. В такава поза бяхме, че на мен малко ми стана смешно, само като си спомних за приказката „Дядо вади ряпа” ми идваше да пукна.
Издърпах го аз с голям зор и се захвах да разплитам увилите се около него лампички. Беше ми доста чудно как се беше омотал толкова, но не ми се рискуваше да питам. Бях сигурна, че отговора му ще е така глупав колкото самия него.
Когато вече беше свободен и можеше да се протегне без да охка и пъшка, и двамата с опулени изражения погледнахме към лежащата на пода проскубана, като кокошка елха. На нищо не приличаше. Беше за боклука.
- Ъъъ, благодаря ти Сакура.
- Аха. – беше единствения звук, който гласните ми струни можеха да произведат.
Сигурно стояхме около десет минути вгледани в зелените иглички, които се бяха отпуснали върху дървения под. Клоните на вече не свежата елха бяха пусти, сякаш някой нарочно ги беше дърпал, което в действителност си беше точно така, само, че не нарочно.
Нямаше как просто, трябваше да звънна на някой. Бръкнах в джоба на дънките си и извадих телефона.
- Какво правиш? – зададе ми въпрос, на който нямах намерение да отговарям.
*Тиит* Даваше свободно.
- Ммм. – и това, ако беше отговор, то аз съм умна колкото Наруто.
- Ставай! ВЕДНАГА! – развиках се по телефона.
- Добре деее. Казвай.
- Ино, слушай сега. Искам до един час най-много, да си дошла заедно с Тен-тен и Хината в къщата на Наруто. Ясно ли е?
- Амааа защооо? – божее колко типично в нейн стил да се оплаква.
- Код А. – казах й го възможно най-ясно за да ме чуе.
- Каквоооо?? КОД А, ЛИ? – дааа явно ме е чула щом ми пискаше в ухото. – Идваме възможно най-бързо. – след, което прекъсна връзката.
- Код А?? – попита ме неразбираемо Наруто.
- Да. Това е наш код, с който се разбираме по-ясно. Става въпрос за ТЕБ. – май беше момента да му кажа.
- За мен ли? Как така за мен?
- Ами така. Ти правиш толково много глупости, че направо се чудя как Хината си пада по те... – божеее ама не съм ли злееее?! Как можеше да падна на неговото ниво. Явно е истина това, което всички казват „С какъвто се събереш, такъв ставаш.”
- Падаа, какво? – леле супер, за пореден път доказва, че е зле в зацепването.
- Нищо. – побързах да отговоря и веднага смених темата. – Трябва ни нова елха. – което си беше самата истина.
- Какво ще правим? Днес е Бъдни Вечер и в полунощ е Коледа, ще си раздаваме подаръци, а как ще караме Коледа без елха, та това е все едно да си ми купила рамен и да ми дадеш само да го помириша без да го опитам. Гадно е.
- Да беше помислил на време. – срязах го аз. Започнах да набирам друг номер на телефона си.
*Тиит* *Тиит*
- Да. – Чу се гласът на последният член на нашето вълнуващо трио-приятелство.
- Няма да повярваш какво направи този идиот Наруто.
- Щом ми звъниш, значи работата е сериозна.
- Да. Сега съм у тях. Трябва ни нова елха. – започнах да говоря аз въпреки, че знаех, че той винаги е подготвен особено, ако Наруто трябваше да организира нещо.
- Ясно. Идвам. – това беше всичко, което си казахме по телефона. Обичах такива разговори. Кратки и ясни.
- С кого говори? – попита ме изведнъж Наруто.
- С кого мислиш? Със Саске разбира се. – видях, че изражението му се смени. Знаеше какво го очаква. Аз и Саске му бяхме като майка и баща. Вечно грижищи се за едно малко дете.
Докато бяхме седнали на стълбите, които се извиваха нагоре към вторият етаж, и чакахме бригадата да дойде с пълна сила, Наруто не спираше да се клатушка напред-назад, точно като човек притежаващ жълта книжка. Едва го издържах. Виждах, че се притеснява, но чак толкова... беше прекалено.
- Спри да се клатиш! – направо му заповядах.
- Не мога!
- Как така не можеш? Толкова е лесно, просто спри. – стана ми жал за него. Винаги се е държал, като достоен за уважение мъж, но сега нещо беше различно. Затова реших, просто да му дам малко кураж. – Виж, Наруто не се притеснявай. И какво, като дойде и види всичко това, нали все пак... – леле дори не ме остави да довърша.
- Да не се притеснявам?! – супер, сега се беше превърнал и в истерик. – Тя ще дойде всеки момент, и като погледне тази бъркотия ще... ще... – боже, заекна, дори не можеше да си довърши мисълта.
- Как така, ТЯ? – добре сега аз бях тази, която не можеше да зацепи. За кого ми говореше? Гледах го право в очите, и се опитвах да разбера нещо, за което изобщо не бях сигурна дали искам да знам. Колебанието не беше присъщо за него, но сега то беше на преден фон.
В продължение на минута се гледахме, като всеки се опитваше да разбере нещо за другия.
- Хината...
- Какво каза? – не го чух. С такъв тих и треперещ глас го каза, че аз си помислих, че ми се е причуло.
- Хината! – повтори ми той, но с повече увереност в гласа.
- Ти... да не си падаш по Хината? – това ли ми намекваше със споменаването на нейното име?
Получих само едно кимване от негова страна. Не знам как, но на лицето ми се образува ослепителна усмивка. Очевидно той забеляза реакцияте ми, но не беше на ясно какво точно означаваше тя.
- Защо се усмихваш? – след като ми зададе въпроса, не знаех как точно да му отговоря.
- Защо просто не й го кажеш? Да не би да те е страх, че тя не изпитва същото към теб?
- Не е това... – сведе погледа си надолу, като започна да си играе с пръстите.
- Тогава какво? – не спирах да му задавам въпроси, а той да ми отговаря кратко. Това ме дразнеше, не исках да му вадя думите от устата с ченгел.
- Не знам какво да правя с... с... – пак се бе започнал да заеква.
- Просто го кажи. – от части исках да приключим, защото разговорът си беше доста натоварващ.
Продължихме да мълчим, но аз не свалях очи от него, а очаквах да чуя отговора му.
- Обещаваш ли, да не ми се смееш? – що за въпрос беше това. Реших да рискувам и просто кимнах.
- Не знам какво да правя с езика си? – какво ми каза той току що? Език!? Сгреших, не трябваше да настоявам за да разбера отговора му. Беше ужасно. Той какво, да не би сега да ми искаше съвети?!
- Помогни ми. Искам тази вечер да я целуна, но...
- Млъкни! – бях в шок. Мамка му, знаех си, че щеше да ми иска съвети.
Тогава той се обърна към мен и се доближи доста от разрешеното, което приятелството ни позволяваше. Беше изплезил езика си, като го въртеше, в различни посоки. Очите ми се бяха разширили до такава степен, че чак имах усещането, че съм в един от онези кошмари, в които човек се бори за живота си. Тази ситуация, беше точно такава. Исках да живея, без да ми се налага да уча дете, как да си върти езика в устата на друг.
- Покажи ми... – изведнъж външната врата се отвори и студения въздух нахлу неканен в помещението. Аз и изплезеният ми приятел замръзнахме на място. Нито той реагираше по някакъв начин, нито аз.
С периферието си забелязах човек, който се бе втренчил в нас.
- Какво правите? – усещах как в дробовете ми нахлуваше паника и срам. Това беше гласът на Саске. Не трябваше той да е тук, беше подранил. Точно в негов стил беше да отваря вратите на хората без да почука или позвъни.
Аз и Наруто си обърнахме главите в синхрон към човека, който ни беше задал въпрос, като стреснато премигнахме при звука на затворилата се врата зад дебело, облеченият Саске. Той бавно огледа всичко около него, и отново насочи погледа си към нас.
- Е? – лошо... искаше отговори, а ние не спирахме да мълчим.
Точно, когато се канех да отговоря на зададеният от него въпрос, на вратата се позвъни. Това си беше голямо щастие. Само с едно движение Саске отвори вратата, а от другата страна се бяха изправили запъхтяни Ино, Тен-тен и Хината.
Без много да се бави, Ино нахлу в къщата и започна да се вайка. Веднагически намери работа на всеки един от нас, което си беше типично за нея.
Наруто така се беше зачервил, че привличаше вниманието на всеки в стаята.
- Наруто, добре ли си? – запита го Ино, не че беше заинтересована за него, а по-скоро искаше да оправи къщата по-най бързия начин за довечера. Не можех да стоя просто така безучастно, та за това реших да направя нещо.
- Нищо му няма! Хайде да оправим къщата. – толко бързо се изправих, че направо ми се бе завило свят. Всички ме гледаха, така сякаш бях някоя от картините на Пикасо. Знаеха, че нещо се е случило, но никой не си беше направил труда да попита, а направо се захванаха за работа. Не знайно защо, но Наруто се бе спасил успешно от мрънкането на Саске.
Чистенето отнемаше доста време, но всички се справяха отлично. След като украсихме с гирлянди навсякъде, почистихме счупените играчки и излъскахме пода до блясък, беше останало единствено да се зареди хладилника и да се донесе нова елха.
- Аз ще заредя хладилника с храна! За това не се притеснявайте. – поне в това отношение можехме да разчитаме на Наруто, за храната. Нямаше как да обърка нещо и без това обичаше да си похапва.
Всички единодушно се бяхме съгласили с него, но оставаше въпроса с елхата.
*Биип* *Биип* *Биип*
- Какво е това? – запитах, но очевидно никой не знаеше. Звукът идваше от вън.
*Зъънн* Позвъни се на вратата.
- Доставка. – извика някакъв мъж от другата страна на вратата.
Всички се спогледахме. Бяхме сигурни, че са объркали къщата. Тогава, изведнъж Саске отиде и съвсем спокойно и отвори вратата, сякаш доставката беше за него.
- Саске Учиха? – попита мъжът, който държеше в едната си ръка тефтер, в който Саске трябваше да се подпише.
- Да. – нашият потаен приятел взе една химикалка и се подписа, там където му беше показано. – Внесете я ето... там. – и посочи едно малко пространство до камината. Други двама мъже влязоха, като в ръцете си държаха една средно-голяма елха. Всички бяхме погледнали ококорено. Не можехме да повярваме, че така на готово ни донесоха елха. Естествено, след като си заминаха непознатите всички обсипаха с въпроси Саске.
- Защо не ни каза? Ние тук се вайкахме като луди, а ти си бил измислил всичко. – обесняваше се Ино. Всеки един взимаше някакво отношение относно елхата, освен мен. Стоях като вцепенена. Не знаех дали ми е работа да питам или не.
Без да обелвам и дума се заех да украсявам елхата. Не исках и тази да отиде на вятъра за нищо. Естествено всички ме последваха, като напълно забравиха за Саске. Сигурна бях, че мислено ми благодареше.
Долу играчка, горе играчка, тук лампичка, там лампичка и ето, че елхата бе готова. Невероятно беше, че успяхме да се справим за толкова кратко време.
- Хей, ами върха?
- Ами, ще е без звезда тази година. – заявих аз. Мразех да казвам нещата, такива каквито са. Естествено никой не го интересуваше дали ще има звезда или не, празникът си беше празник, но както винаги имаше един, който никога не беше съгласен.
- Не може! – тросна се Наруто. – Трябва да има звезда, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! – в много лошо положение бяхме. Наруто започваше да вика и да се тръшка, като малко детенце, на което трябваше задължително да му се угоди, за да спре да мрънка.
- Успокой се, Наруто! Не е чак толкова фатално. – погледа ми се беше насочил към него, но той дори не ми обърна никакво внимание, сякаш не съществувах. Направо не можех да повярвам, все едно ме беше ударил с камшик през лицето, от което наистина ме болеше.
- Ей, Саске, да не криеш още някоя изненада? – обърнал се бе към Саске, като очакваше положителен отговор него.
- Не. – хах, ами не можеше за всичко да разчитаме на него, все пак се сдобихме с подарък - елха.
- Ооо, не! Ами сега какво ще правим? – започваше да се вайка Наруто. – Трябва да има звезда!
- Казах ти вече Наруто, ще е без звезда!
- НЕ! – изрепчи ми се той. Мразех да ми викат.
- Стига Наруто, ще отида до у нас и ще взема моята. Така устройва ли те? – попита го Саске. Всички бяхме учудени от това, което казваше Саске. Беше прекалено дащен днес, което бе малко съмнително. Първо елхата, пък сега и звездата, нещо не беше наред.
- Защо трябва да му угаждаш? – възпротивих се аз.
- Ако не изпълним исканията му, ще продължи да се оплаква, а аз едва ли ще имам достатъчно нерви за да го изтърпя. – разбирах го перфектно. Беше ми съвсем ясно, че ако не направим това, което скъпоценният ни приятел желаеше, ще мрънка докато е жив, за това просто се примирих.
Оставаше съвсем малко до уговореният час, в който трябваше да пристигнат гостите. Всички си тръгнаха от къщата на Наруто и се отправиха към собствените си домове, за да се приготвят за тазвечершното парти.
Аз и Саске бяхме в една посока. Естествено неговата къща, беше малко по-далеч от моята. Вървяхме мълчаливо, докато той не започна да говори.
- Какво означаваше това, което видях, когато пристигнах у Наруто? – ето този въпрос, не исках да ми задава. Личеше си, че си е направил грешен извод от видяното.
- Не е това, което си мислиш... – заобеснявах му се аз.
- А, аз какво си мисля?! – боже, мразя такъв тип игрички.
- Знаеш какво имам в предвид. Наруто... той... харесва Хината и... – не бях сигурна как да завърша изречението.
- Аа, това ли?! – каза го така, сякаш знаеше отлично за какво говорех.
- Ти знаеш?
- Разбира се, че знам. Очевидно е как я гледа. Не си ли го забелязала? – честно казано не бях.
- Не. – отговорих му кратко.
- Обаче не обяснява това, което видях...
- Ами... – как да му кажа, че скъпият ни приятел не знаеше как да се целува?!
- Кажи го направо! – заповяда ми той.
Поех си дълбоко въздух, и на един дъх му разказах.
- Не може да се целува и искаше съвет от мен. – ето казах го. Саске изведнъж спря на място и ме погледна, след което започна да се смее. Беше обидно от негова страна да реагира по такъв начин.
- Не му се смей! – започнах да му се карам, а той продължаваше да се смее съвсем нагло.
- Какво? Защо се смееш? – не го разбирах.
- Смея се на него и на теб. – заяви през смях той.
- На мен? Защо на мен? – явно реши да спре да се смее и започна да говори с нормален глас.
- Ами, смешно е да искаш съвет от някой, който не може да се целува. – това си беше, като ритник в стомаха. Сякаш ми искара въздуха от дробовете. Как смееше да ми казва това, след като дори не знаеше как се целувам. – Пък и помниш ли, онова твое старо гадже преди няколко години? – запита ме той. Нямаше как да се досетя, доста съм имала. – Е, както и да е, беше се оплаквала, че последният път когато си се целувала с него едва не си повърнала, а след като скъса с него той заяви, че не можеш да се целуваш. – не спираше да говори. Исках да си сваля ботуша, заедно с чорапа и да му запуша устата. Направо изгарях от желание да го направя.
Сведох погледа си към белият сняг, в който краката ми бяха потънали и заговорих с насмешка.
- Ха, ти от къде знаеш, че не мога де се целувам? Едно е да си чувал клюките, съвсем друго да си опитал и да твърдиш истината, такава каквато е. – думите, които излязоха от устата ми ги бях казала с доста голяма увереност.
Усетих погледа му върху себе си, и отклоних погледа си от черните ми ботуши, след което го насочих към Саске. Гледаше ме с предизвикателство и с почуда. Искаше нещо и знаеше, че ще го получи. Той беше такъв тип човек, който винаги получаваше, каквото искаше.
- Оо, нима?! – беше единственото, което каза след, което се наведе към мен и ме целуна. Не го очаквах, това си беше сигурно. И въпреки всичко му показах на какво съм способна.
След около минута се отдръпнахме един от друг и се погледнахме. По лицето на Саске се беше изписала изненада, а по моето-победа. Знаеше, че е загубил спора, и за това имаше чисто доказателство. Бях сигурна, че по неговите устни все още имаше, от вкуса на мойте.
Преглътна и започна да крачи отново.
- Явно ти е бил доста ядосан. – усмихнах се победоносно. Беше загубил войната и се бе примирил.
Тръгнах и аз, като се изравних с него. Не казахме нищо повече. Знаехме, че тази целувка не означава нищо, и надали щеше да означава нещо в бъдеще. Бяхме много различни и нямаше да се получи нищо помежду ни, освен приятелство.
След като се прибрах се заех да се оправям. Радвах се, че съм от типа хора, които не се бавят и никога не закъсняват.
Отне ми само час за да се приготвя. Едва можах да взема всичките подаръци, които бях приготвила за приятелите си. Беше ми доста трудно да затворя външната врата, но в крайна сметка, с доста усилия успях.
В безкрайната борба с леда, да не падна с подаръците и да не ги изпотроша, най-накрая за втори път през деня, се намирах пред вратата на Наруто. Точно, когато щях да позвъня, вратата рязко се отвори, като пред мен стоеше Шикамару с опулена физиономия. Очевидно беше, че не можеше да ме познае, докато не си направих път от множеството подаръци, за да ми види лицето.
От вътре се чуваха доста крясъци и викове по адрес на Наруто.
- Хей, не ме обвинявайте за храната! – викаше той.
Не разбирах какво точно става, затова просто влязох мълчаливо. След като оставих всички подаръци на една маса, която беше приготвена точно за това, се отправих към трапезарията при викащите от ярост чудовища.
Отново ме връхлетя ужасна гледка. Сега вече разбирах, защо всички бяха оголили зъби срещу Наруто. Трябваше да има различни ястия подходящи за празника, вместо това само и единствено рамен.
- Не, не мога да повярвам, че това се случва! – вайкаше се Ино.
- Добре, добре стига сме го опреквали. – заяви Какаши. – Нека просто се примирим. Мисля, че все пак всички познаваме добре Наруто и какво му се върти в главата.
- Аз нямам претенций.
- Ти Чоуджи, никога нямаш претенций, стига да има предостатъчно храна, но това е празник. – заяви Ино, и с право. Къде се е чуло и видяло на Коледа да има само рамен!? Естествено, че само при нас.
Както и да е, всички до един сведохме глави, като мислено проклинахме Наруто за постъпката му.
Когато вече всички се бяхме събрали, беше време да седнем на масата, и да опитаме от единственото ни ястие.
Поне за едно, Наруто беше от доволен предоволен, беше получил звездата, за която така мрънкаше. Златната звезда бещукаше от върха на украсената от нас елха, и й придаваше един доста вълшебен вид.
Този празник, бе удостоен с честта на доста присъстващи. Като започнем от учителите ни, с които се бяхме сближили: Какаши, комарджийката, нашият бивш директор-Тцунаде и нейната секретарка Шизуне, Асума, Куренай и дори перверзникът-Джирая.
Нашите общи и обичани приятели: Шикамару, Ино, Чоуджи, Тен-тен, Неджи, Шино, Хината, Лии, Киба, Гаара, Темари, Канкуро и Саске.
Бих казала, че това бе нашето семейство.
Повече от половината вечер беше минала, и всеки бе леко подпийнал, което си беше съвсем нормално. Докато стоях и водех безмислен разговор с Тен-тен, една ръка ме бутна така, че да й обърна внимание. Когато го сторих видях, че зад това бутане стой Саске. Без да ми каже и една дума, само с един пръст ми посочи нещо. Първоначално не можех да го разбера, но насочих погледа си в посоката, в която пръстът му сочеше.
Под имела, в средата на коридора се целуваха Хината и Наруто. Една голяма усмивка се образува на лицето ми. Бях сигурна, че той й е признал за чувствата си, а тя че му е отвърнала със същото. Бяха прекрасна двойка, в това нямаше спор.
Доближих се до Саске и с тих глас казах това, което в действителност мислех.
- Радвам се, че се получи така.
- Да, аз също. Само едно ми е чудно. – погледнах го въпросително, защото не знаех какво точно имаше в предвид. Той ме погледна, очевидно разбрал, че не съм наясно, и реши да ми отговори. – Кой сега ще му пере чорапите? Надявам се, че поне сега няма да сме ние. – след като каза това започна да се смее, естествено аз го последвах.
Вечерта продължи в своя ритъм, чак до сутринта. За наше голямо щастие нямаше поражения, освен че всички се изреждаха да ходят до тоалетната, за да махнат поне малко от количеството алкохол, който бяха поели.

Ето, на това му казвам ТИПИЧНА Коледа в Коноха. Една от многото запаметили се в малката ми главица. Това беше единствената Коледа, на която имаше най-малко поражение. Най-много имаше на следващата година, когато събирането трябваше да бъде у нас. Интересното беше, че в моята къща не бе бъркотия, защото незнайно как, беше срутена до основи... та, затова се наложи да се преместя, поне временно в къщата на човека виновен за това мое нещастие, а именно глуповатият ми приятел Наруто. Но това е друга история...
Весела Коледа, Ви желая!

Край
Съобщение

Фенфикът ти се струва познат? Да, защото сме го импортирали от форума! Ако е твое произведение, не се колебай да ни пишеш, за да го прикачим към твоя профил!

Коментари за глава 1

Публикувай своето мнение...

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping