Глава 1Пустинна роза

Трите млади шинобита спряха пред голямата порта на Коноха. Двете момчета изглеждаха въодушевени, но блондинката с тях очевидно искаше да се махне по-скоро. Двамата пазачи ги изгледаха с любопитство, но не казаха нищо. Просто ги пуснаха да минат, без да задават въпроси. Знаеха защо са тук, а и очевидно нямаше да им отговоря.
Трите деца влязоха в селото и започнаха да се оглеждат любопитно. Дори девойката изглеждаше очарована. Това място беше толкова по-различно от Суна - селото, от което идваха. За съжаление бяха забравили да попитат къде е Академията, за да се запишат и сега не знаеха на къде да поемат. Изведнъж пред тях изникна едно чернокосо момче с очи в същия цвят – типичен Учиха. Новопоявилия се огледа трите шинобита от пясъка. Едното момче имаше ярко червена коса, тревисто зелени очи, кожа с лек загар и добре оформено тяло. Дрехите му бяха във виненочервен цвят и носеше кратуна пълна с пясък. Другарят му имаше кафява коса и очи в подобен нюанс, изглеждаше по-мускулест от съотборника си и по-страшен. За това помагаха и татуировките по лицето му, те бяха в лилаво и вървяха отстрани на бузите му, като мълнии, които правеха изражението му по-заплашително. Беше облечен с тъмнооранжеви дрехи и носеше нещо увито на гърба си. Макар и двамата да бяха красиви, беше ясно, че тя обира погледите, когато се появят някъде. Момичето имаше тъмно руса коса и тъмносини очи, устата й беше извита в презрителна усмивка, която смути младия Учиха. Косата й беше вързана на опашка на тила, носеше бяла блуза без ръкави, ръкавици без пръсти, стигащи и до лакътя в красив лилав цвят, който би се определил по-скоро тъмен, отколкото светъл и  панталон, в един доста тъмен лилав цвят. На него висяха две ветрила с красиви дървени рамки. Тримата погледнаха Учиха с подобно, но по-малко и не толкова показно любопитство. Момчето пред тях беше с типичните за Учиха черти – черна коса, черни очи и бяла кожа. Имаше тъмносиня фланелка и черни шорти. Изглеждаше нахакан и сигурен в себе си. Всъщност, докато с отбора си чакали сенсея си, той забелязал красавицата от пясъка и отишъл при тях, но презрителната й усмивка го спря от започване на флирт. Досега никое момиче не го беше гледало така и той се стресна от погледа й. Пред него, трите шинобита от страната на вятъра повдигнаха вежди в синхрон, очаквайки отговор.
- Трябва да видя вашите карти, за да знам какво правите тук. – опита се да звучи самоуверено, но не успя. Момичето се засмя преди да каже нещо.
- Вече ни ги провериха. Освен това можеше да кажеш това, преди да ни разгледаш подробно. Не си ли чувал за възпитание. Но какво да очаквам от някой от Коноха. – русокосата натърти на последните думи с едва прикрито презрение. После извади картата си и съотборниците й я последваха. Момчето се направи, че ги преглажда за времето, през което ги виждаше, преди да зададе следващия си въпрос, насочен към червенокосия.
- Значи, ти си синът на Казекагето? – червенокосия кимна, но съотборничката му, отново отговори.
- Ама ти наистина нямаш никакво възпитание! Преди да питаш за имената ни, трябва да се представиш. – тай я изгледа ядосано, но подаде ръка с думите.
- Датте Учиха. – нито един от тримата не я пое, а само се изсмяха. Този път проговори кафявокосия.
- И нас това какво ни грее? – попита саркастично.
- Нищо. – отвърна девойката в същия тон. – Ишида, Ренджи да вървим! Намерих мястото. – тримата се опитаха да минат, но тяхното отношение не се хареса на Датте.
- А, за какво сте тук? – червенокосия, чието име беше Ренджи отговори с изненада.
- За чунинския изпит, разбира се. – и продължи по пътя. Чернокосия ги изгледа разярено и подвикна.
- Сякаш ще го минете. – в този момент пред него се оказа блондинката с отворено ветрило в ръка.
- Кажи още една дума и си мъртъв, Учиха. – интонацията, с която каза фамилията му хич не му хареса. Датте извади един кунай и попита ядосано и подигравателно.
- С какво ще ме нараниш? С това ветрилце? – въпреки привидната си самоувереност, той беше леко изплашен от бързината й. Даже сенсеят му не достигаше тази скорост. Момичето само хвана ветрилото както той беше хванал куная си и сгъна лакът. Движенията й бяха преднамерено бавни, а изражението й – с маска на безразличие и презрение. Преди да за махне се чу един глас.
- СПРЕТЕ! – русокосата се обърна към източника на гласа и видя един, най-вероятно, джунин с бяла коса, маска и виждащо се само едно око. Тя веднага разбра кой е той: Какаши Хатаке, копи нинджата от Коноха и синът на Белия зъб. Противникът й прибра куная си с недоволство, а тя с изпитан жест сгъна своето оръжие и след секунда то седеше на колана й. Джунинът продължи. – Извинявам се от името на ученикът ми. Вие трябва да сте тук за изпита, успех на него. – двете момчета кимнаха, но момичето още не беше свършило. Да Какаши имаше четирима възрастни и две деца на нейната възраст. Една розовокоса жена стоеше до мъж от клана Учиха. До тях беше една, която би трябвало да е Хюга и още един мъж, със стоящо до него бяло нинджа куче – клана Инузука. Очевидно те бяха родители, но този отряд от генини. Едно момиче Инузука и красиво момче, част от третия споменат клан.
Изведнъж пред тях се появи красавицата от пясъка. Блондинката стоеше точно пред Какаши и проговори след няколко секунди, като гласът й показваше, колко е бясна.
- Като толкова се интересуваш от учтивост, Хатаке... – тя натърти на името и всички я погледнаха учудени. От къде ще знае кой е той? - ...можеш да кажеш на тази Хюга да спре да изучава чакрата ми. – след това се обърна към нея и продължи. – Ако толкова те интересува, нека ти покажа. – тя протегна ръка и в нея се появиха три шурикена от чакра, чийто цвят беше смесица между червено и синьо. Преди да се осъзнаят, единият се заби в рамото на по-възрастния Учиха, другия в това на розовокосата му съпруга, а третия – на Какаши. Ранената жена попита тихо, докато се опитваше да се излекува. Нещо невъзможно, защото контролът на младото кунойче беше перфектен и жената не можеше да я извади от дясното си рамо, което сякаш гореше.
- Защо го направи? Ти си едно отвратително дете. – блондинката само се засмя и реши да нанесе последния удар, преди да си тръгне.
- Защо не? Името ми е Сунамей (пустинна роза – измислих си го) и то ме описва перфектно. А и хората казват, че съм наследила нрава на деветоопашатата от баща си. – после Сунамей се появи при съотборниците си и тримата си тръгнаха, оставяйки шинобитата от Коноха зад гърба си. Русокосата щракна с пръсти и шурикените изчезнаха, оставяйки рани, които бяха като драскотини, в сравнение с тази отворена от последните й думи.