Глава 4Нови теории

Започнах да обикалям в града. Всичко беше непокътнато, но липсата на хора и шум правеше обстановката да изглежда изключително зловещо. Притеснението, което изпитвах, ме задушаваше и тежката екипировка, която бях облякла още повече ограничаваше въздуха ми. Вгледах се в бележката с цифрите, която държах в ръката си. Използвах първите две цифри и отидох на улица номер 56 и тук надеждата ми се изгуби, наоколо нямаше нищо, което да се свързва със следващите три цифри. Сградите нямаха номерация. Огледах всички коли наоколо и проверих регистрационните им номера, но нищо не съвпадаше. Намирах се в задънена улица. Гледах как колегите ми вършат работата си, но никой не успяваше да достигне до никакво заключение. Не можех да разбера дали бяхме прекалено млади и глупави или просто случаят беше невъзможен за разгадаване. Силните звуци, които идваха от кутията на фона на тихия град, ме караха да изтръпвам. Чувах силното туптене на сърцето си. Не намирах нищо, не успявах да стигна до никъде. Скоро почти щеше да се стъмни и нямаше смисъл да стоим до тъмно, всички бяха изморени и имаха нужда от почивка. Извадих малък пистолет от чантата, в която носех нещата, които ми бяха нужни за разследването, и изстрелях жълт дим. Това означаваше, че мисията се прекратява за днес. Всички се събрахме заедно и тръгнахме към колата ни. Охраната пред града помогна да съблечем екипировката си и ни съобщиха, че господин Тодо ще очаква мен и екипа ми, за да му съобщим какво сме научили. Качихме се и потеглихме към адреса, който ни изпрати кметът. Не смеех да попитам никой какво е открил, защото по лицата им виждах, че не са разбрали нищо ново. Всички мълчаха и мислеха. Единствените шумове идваха от колата и от досадното дъвчене на дъвка идващо от Анко. След около час пристигнахме на адреса и господин Тодо ни посрещна с усмивка, покани ни в офиса си и каза:

– Радвам се, че всички се върнахте невредими. Е, госпожице Сасаки, открихте ли нещо?

– Аз обиколих града за странни неща, но не открих нищо - въздъхнах и се обърнах към моя колега - Ами ти Кенджи?

– Аз открих стъпки близо до мястото, където работеше Анко, но в последствие се оказа, че принадлежат на Сайто - той погледна към мен с разочарование - Нищо друго.

– Ами ти Арай? - попитах.

– Изследвах странният газ и мога да кажа само това, което вече знаем; съставен е от елементи, които не са познати за човечеството, но... има едно голямо но - Арай пое дълбоко въздух - Източно от Япония навътре в океана има малък остров. Този остров е единственото място, на което се срещат тези мистериозни елементи, които съставят отровният газ.

Изглежда, че не бях права за Арай и не биваше да се съмнявам в уменията му. Обърнах се към него:

– Много добре! Това са изключително добри новини за сега. Ако не успеем да намерим още нещо, може би ще трябва да посетим този остров. А ти Анко, научи ли нещо?

Тя кръстоса ръцете си, започна да дъвчи по-силно и ме погледна в очите.

– Не.

Арай избухна в смях и ѝ каза:

– Значи си била изключително тъпа. Къде беше гениалният ти ум днес, Анко?

– Бях го поставила в твоята празна глава, за да постигнеш и ти някакъв успех.

Анко започна да се разхожда из офиса на кмета и да разглежда и докосва документите и статуетките, които бяха подредени по шкафовете. Почувствах се изключително неудобно, защото всичко това се случваше пред очите на самият кмет. Ситуацията стана изключително неловка. Всички просто гледахме колежката си и се надявахме да спре да бъде така нахална, но тя не показваше никакви признаци за неудобство, даже изглеждаше, че ѝ е прекалено удобно. За щастие на всички, Сайто вдигна ръката си и каза:

– Може ли аз да кажа какво открих?

– Да, да, Сай, извинявай, разсеях се за минута. - отговорих - Какво искаш да споделиш?

– Първо, името ми е Сайто, но ми харесва да ме наричаш Сай, но както и да е. Разгледах празнината, която се е отворила в небето и забелязах нещо странно. Мисля, че ако това беше дупка, светлината от слънцето щеше да навлиза вътре, но не е така. Светлината минава зад това черно нещо и ако се бяхте вгледали можеше да забележите, че хвърля лека сянка върху дърветата, но тъй като е прекалено високо, сянката не се вижда ясно. Според мен това е някакъв вид летящ обект. Мислех си за варианта да достигнем до там с хеликоптер и да проверим какво е.

– Това е невъзможно - каза Арай - ако се приближим до този обект прекалено много е напълно вероятно газта да започне да разяжда самият хеликоптер, а ако това е фатално за самата машина, представете си на нас какво би ни причинило.

– Значи не можем да го наблюдаваме и с дрон, не само защото е прекалено високо, а и защото дронът ще бъде унищожен - отбележи Кенджи.

Радвах се да гледам как теориите се изграждат една по една и виждах възможността най-накрая да се натъкнем на нещо значително.

– Ако вземем под внимание думите на Арай - продължи Сайто - че тези непознати частици в газта се срещат на онзи остров е напълно възможно хората от този остров да са отговорни за всичко това и те да създават отровният газ.

– Възможно ли е според вас някой да се опитва да отвори кутията, като я унищожава с газта? - попита Кенджи.

– И да и не - отговорих - Ако искаха да отворят кутията щяха да пуснат газта много по близо до нея, за да стане по-бързо. Но така застрашават и онова, което е вътре в нея, а може то да е ценно. Все пак се чуват и силни звуци от кутията, а това не изключва вероятността нещото вътре да е живо.

– Или целта им е да отровят нещото без да разрушават кутията, защото то може да е опасно и да избяга - предположи Арай - може би това е причината източникът, който изпуска газта да е толкова далеч.

Преди часове се притеснявах, че нямаме никакви теории, а сега бяха толкова много, че не знаехме на коя точно да обърнем най-много внимание. Но от всичко най-много ме тревожеше поведението на Анко. От нещата, които разбрах за нея се оказа, че тя е изключителен гений. Преди не спираше да говори, но сега просто мълчеше и не взимаше никакво участие. Възможно ли беше да е разчела символите върху кутията? Дали не ни споделяше нищо, защото искаше да ни предпази или защото не ни вярваше? Или просто защото е предател ходещ между нас?