Глава 3Град Хору

През цялата нощ не успях да заспя, след като се запознах с новите си колеги и напуснах кабинета на професор Накамура, единственото нещо, за което можех да мисля беше снимката и мистериозните цифри върху нея. Опитах се да ги свържа с дати, години, събития, с буквите от азбуката, но беше безуспешно. Вярвам, че цифрите образуват някаква дума и баща ми я е кодирал по този начин, защото благодарение на нея ще разгадая част от мистерията. Но защо думата е кодирана? Може би, защото зад цялото това нещо стои някой, който ако беше намерил снимката щеше да разбере, че родителите ми са се натъкнали на нещо важно.

На сутринта всички се срещнахме пред Археологическия институт и потеглихме към град Хору. Той се намира на около 4 часа от Токио и през това дълго пътуване ми се отдаде възможност да се запозная по-добре с колегите си. Аз по принцип съм затворена и тиха, не обичам да допускам хора в личното си пространство, не работя в екип, защото съм сигурна, че другите само ще провалят това, което работим. Анко е напълно моя противоположност. Тя е гръмогласна, смее се постоянно, винаги е оптимистично настроена и обича да навлиза в личното пространство на хората, но въпреки това тя е като ходеща енциклопедия и признавам знанията ѝ. Арай и Сайто по характер доста приличат на Анко. Доколкото разбрах Арай е изключително добър химик и има няколко награди, а Сайто е прекалено умен и има куп теории в главата си. От друга страна Кенджи е тих, спокоен, напрегнат е и постоянно потърква ръцете си все едно очаква нещо. Оказа се, че Кенджи и баща ми са работили няколко пъти заедно и затова уважавам него най-много от групата.

– Ей, Кенджи - високият глас на Анко сигурно се чуваше и извън колата - Докато взимахме багажа от апартамента ти, полюбопитствах и рових из шкафовете в стаята ти. Нали нямаш проблем с това?

Кенджи започна да потърква ръцете си още по-силно, може би така контролираше гнева си и каза:

– Госпожице Анко, Вие вече сте го направили, какъв е смисъла да ме питате чак сега?

– Прав си, но както и да е. И докато рових видях дипломата ти. Изглежда, че с теб сме завършили в една и съща година, една и съща специалност. Защо не съм те виждала?

Кенджи започна да се чувства още по-неудобно.

– Не знам защо не сте ме виждала, госпожице. А и ние бяхме повече от 100 човека, не мисля, че сте способна да запомните всички лица на дипломирането.

Разговора между тях двамата ставаше все по притискащ и изнервящ. Хубавото беше, че скоро пристигнахме в града и беше време да започнем работата си. Група военни ни спряха на 500 метра преди града, за да проверят документите ни. След като се увериха, че ние сме екипа от учени, а не случайни туристи, ни позволиха да преминем. Дадоха ни противогаз маски и облекла и ни посъветваха да не ги сваляме, докато не напуснем територията на града. Оставихме колата и продължихме напред пеша. Скоро бяхме посрещнати от мъж също облечен с предпазна екипировка и каза:

– Здравейте, аз съм Тодо - кметът на Хору.

– Здравейте, господин Тодо, аз съм Сасаки Хироко - лидерът на екипа.

Усещах, че кметът иска да ми се извини за загубата на родителите ми, но се радвам, че не каза нищо, защото това е изключително болна тема за мен. Тодо се обърна към мен и екипа ми:

– Всички жители са евакуирани. Ако тръгнете по онази пътека в гората, ще видите кутията, но ви предупреждавам за странните звуци от нея и моля не правете опити да я отваряте, защото не искам да изчезнете или полудеете, защото вие сте последната ми надежда. Не сваляйте екипировката си, защото отровният газ е навсякъде и разяжда кожата. Госпожице Сасаки, пожелавам късмет и на теб и на екипа ти. Това беше от мен.

Кметът се отдалечи от нас и напусна града. Сега беше мой ред да говоря и се обърнах към екипа си:

– Това е първият ми път, в който ръководя екип и ако случайно допусна грешка или се изложа, моля, да ме поправяте.

– Хахаха, спокойно Хироко, и без това всички ще умрем тук, така че ако се изложиш няма да помним дълго. 

Всички започнаха да се смеят на думите на Анко. На тези хора наистина ли им беше забавно, че могат да умрат? Изчаках ги да спрат да се смеят и продължих:

– Добре, сега нека да разпределим задачите. Анко ти си най-умната и имаш изключително много знания, затова твоята задача е да отидеш при кутията и да се опиташ да разчетеш странните символи, също така се опитай да разбереш каква е тази дупка в небето, от която се изпуска газ към кутията и дали си виждала нещо подобно. И както каза кмета не прави опити да отваряш или докосваш кутията.

– Разбрано, капитане - отговори Анко.

– Арай, ти като химик се опитай да вземеш проби от газта и да разбереш от какво е съставен.

– Дадено, Хироко. Ще тръгна с Анко, за да я тормозя колко е тъпа.

След като чух думите на Арай за момент загубих вяра, че мога да разчитам на него с това грубо и несериозно държание.

– Кенджи, ти и аз ще разгледаме наоколо за още странни артефакти или някакви подобни неща, имаме късмет, че е изключително малък град. Също така вземи това, това са цифрите, които баща ми е написал преди да изчезне. Нека заедно се опитаме да ги разкодираме - Кенджи взе листа и тръгна - И накрая Сайто, тъй като ти си единственият, който няма определена способност можеш да правиш и отидеш, където пожелаеш и да се опиташ да създадеш теории. Желая късмет на всички ви и се пазете! При проблем дайте сигнал, за да се съберем.

Всеки се насочи към изпълнението на задачите си. И точно сега вече започва истинската мистерия и борбата за разгадаване на истината.