Глава 3

Признавам си, че колата беше хубава!
С кожен салон, мощна и чисто нова. Каква явна прилика със собственина, ако разбира се сте усетили иронията.
Седях на предната седалка, на няколко педи разтояние от вампира, и правех всичко възможно да зяпам напред, в пътя, но не и в него.
Маркас караше твърде бързо, като вземаше всеки завой толкова неразумно, че на няколко пъти прехапвах устни, за да не му направя забележка.
Реших, че за човек в моето положение, не е особено препорачително да се захващам с шофьорските умения на смъртният си враг, затова просто стиснах очи, и се хванах здраво за колана, когато колата верломно нахлу, подобно перце носено от захвихрил се ураган, в поредната пресечка.
Не знаех, къде точно ще ме отведе, Маркас, но имах някой не особено приятни предположения.
- Все още се свиваш на две, когато карам, Вирджиния! - отбеляза с обичайната веселост в гласа си, Маркас, като прекъсна удобното за моя мислот мълчание.
Погледнах го отмъстително, като прехапах доланата си устна, когато завихме отново.
- А ти все още не можеш да караш, Маркас! - отвърнах му злобно и вдишах дълбоко, когато стомаха ми се преобърна за пореден път. – Мисля, че ще свърша на красивата ти кожена тапицерия! - подхвърлих злорадо, като стиснах колана и прибелих очи, заради новите неприяттни тръпки, лазещи в коремната ми област.
- Ще свършиш? - попита ме с престорена невинност, и повдигна игриво едната си вежда, довеждайки ме до мисълта, че не трябва да говоря двусмислено.
Усетих горещата вълна, която се блъсна в лицето ми, осъзнавайки как са прозвучали думите ми.
- Имах впредвид, че ще повърна! - поясних и се извърнах с лице към стъклото, за да скрия смущението си.
Бях на сто процента сигурна, че на устните му шари доволна усмивка.
Не ми харесваше това неведение, в което проклетият немъртав ме държеше!
Имах чувство, че обикаляме безцелно градът, вече поне за пети път, а не изглеждаше, че Маркас изобщо отива някъде.
Забавляваше ли се със страхът ми?!
О, убедена бях, че е щастлив!
- Къде отиваме? - попитах, без да го поглеждам, като вложик голямо старание в това, гласът ми да прозвучи спокоен.
- Бързаш ли за някаде, любов моя? - промълви ми той, а тона на гласът му бе сладък, като разтопен шоколад, препълнен с безбройно много калории.
- Да... - измърморих недоволно под носа си - ... към гроба.
Смеха му ме накара да подскоча, понеже не очаквах да е чул думите ми.
По дяволите !
Трябваше отново да вляза в форма, и да си набия в главата, че съм в кола с вампир, а не с човек. Хората имат къси уши и виждат , както и чуват, само това, което им изнася, а вампирите, възприемаха еднакво всичко.
- Гладна ли си, Вирджиния? - попита внезапно.
Къде беше уловката?
- Малко - отговорих му честно, защото бях готова да се обзаложа, че е чул къркоренето в стомаха ми.
Ако си позволях да го излъжа, дори за нещо дребо като това, имаше възможност да го подразня, и да ме убие, преди да съм измислила план за бягство.
- Аз също! - Възкликна въодушевено, като тупна волана и ми се ухили.
А, ето къде била уловката!
- Маркас... - изрекох името му умолително, макар че ми костваше усилие. - Моля те! – прошепнах, като устрмих погледа си към лицето му, което изведнъж бе застанало неподвижно.
Теменужените му очи, бяха вперени в пътя, а ръцете му движеха волана с такава изящна лекота, че ако едно тригодишно хлапе го наблюдаваше, щеше да реши, че да караш кола е фасулска работа.
Не ми отговори!
По гърба ми полазиха грапавите пръсти на страхът.
Не отместих очи от лицето му, но моето инатливо очакване на отговор, не беше удостоено.
Колата зави, но този път бавно. Имаше намерение да спре някъде наблизо.
Сърцето ми започна да подскача разтревожено, когато червеният неонов надпис, на ‘’При Ърни’’, привлече очите ми, така както светлината, неизбежно, привличаше нощните пеперуди.
- Моля те ! - думите излязоха рязко от устата ми, придружени от накъсаното ми дишане.
Какво щеше да направи на хората вътре ? Какви бяха плановете му? С кого щеше да се нахрани?
Лъскавото возило спря на широкият паркинг пред закусвалнята.
Често работех нощна смяна.
Доста хора обичаха да посещават ‘’При Ърни’’.
Събираха се на по бира, след дълъг, уморителен ден в работата, или идваха да похапнат, най – често, когато си нямаха никой, който да ги чака вкъщи.
Маркас излезе от колата с бодра стъпка, която предизвика в мен отвръщение към равнодушието му.
Лицето му си стоеше с един и същ, непроницаем израз, така сякаш бе издялкано с него, и не можеше да бъде променено.
Не помръднах от мястото си.
Натиснах се надолу в седалката, стискайки предпазният колан, така сякаш се подготвях за това, той да отвори вратата и да ме извлече от вътре насила.
Маркас отвор, като постави едната си ръка отгоре на вратата, и се приведе леко надолу.
- Хайде, Вирджиния. - заповяда, като впи сините си очи в мен, така осезаемо, че имах чувството, че мога да се протегна и да докосна невидимият нож, който опираше в гърлото ми.
- Какво ще правиш? - гласът ми беше тих шепот, а очите ми се срещнаха с неговите, в момент на истинско безсилие.
- Излез от колата, Вирджиния. - не повиши тон, но усетих като токов удар заповедта му.
По кожата ми се разля ледена тръпка, караща косъмчетата по врата ми да настръхнат.
Взирахме се мълчаливо един в друг, за време, което за мен се равняваше на цяла една вечност.
Накрая усетих предателската въздишака, която се отрони от устните ми и сковано изляох навън, като не откъсвах очи от Маркас.
- Защо трябва да ти повтарям едно и също нещо по сто пъти, любима - прошепна съблазнително в ухото ми, като плъзна студената си длан през кръста ми, и нахално притисна треперещото ми тяло към своето. - Бъди послушна, Вирджиния - почти докосна ухото ми с устни - Позволи на господаря си, да се гордее със своята марионетка.
Тези думи ми подействаха като леден душ, посред люта зима.
Отдръпнах се светкавично и присвих гнвено очи срещу синевата на неговите.
- Леко, убийцо - подсмихна се мрачновато - Не ме карай, да се ядосвам!
- Не наранявай никого, Маркас ! - заставнически повиших глас, но ръката му ме стисна болезнено, като ме прилепи още по - плътно до тялото му, така че почти долавях, въздуха, който минаваше през дробовете му.
Бях объркала тона. Мразех го!
Тази негова доминираща роля. Аз бях просто парче месо, с което всеки миг можеше да се нахрани.
- Искаш ли ти да утолиш жаждата ми, съкровище ? - Просъска в ухото ми и притисна треперещата ми длан към слабините си.
Подскочих и се опитах да я дръпна, но това извика единствено самодоволният му смях.
Усещах пулсациите на мъжествеността му под пръстите си, и исках да заплача. - Предопреждавам те, сладка Вирджиния - прошепна, а дъхът му обля лицето ми.
Пусна ме изведнъж и от устните ми се отрони болезнен стон.
Очите му се присвиха изненадано срещу мен.
Да! Притискаше ръката ми толкова силно, че навярно ми беше оставил синина.
- Хайде! - Устните му се раздвижиха съвсем леко, изричайки думата, а гласът му отново прозвуча равен и напълно безопасен, изтакан от мека учтивост.
Протегна ръката си.
Погледа ми застина на нея, така сякаш бе залепен, точно като муха, върху медени капчици.
Искаше да го докосна?!
- Мога без да ...
- Вирджиния ! - подсказа ми да млъкна и изпълня волята му, като размърда леко пръстите си.
Нямаше място за повече колебания!
Погледа ми хвърляше мълнии, но се подчиних, и стиснах ръката му.
Беше студена, така както я помнех.
За момент през главата ми преминаха спомените от онези нощи, в които се учех да спя без силното му тяло.
Тази ръка ми липсваше. Преследваше ме. Мислите за нея ме караха да желая да се плъзне неприлично по кожата ми.
Изчервих се при мисълта, че съм такава мръсница.


Обичах работата си в ‘’При Ърни’’!
Закусвалнята беше малка, уютна и за мое нещастие препълнена с хора, въпреки късният час.
До големите витрини, в редица, подобно на строили се войници, бяха подредени дървени маси, в светло розови, надиплени в крайщата покривки, които изпъкваха идеално на фона на стените, които бяха боядисани в чисто бяло.
Зад бюфета се мъдреше и Ърни, заедно със съпругата си Катлин.
Ърни беше мъж на педесет и пет години, с плешива глава и изключително чувство за хумор.
Наднорменото му тегло, го правеше доста подходящ за ролята на Дядо Коледа, затова всяка година се преобличаше в заветният костюм на добрият старец, и посещаваше сиропиталището ‘’Св. Патрик’’.
Ърни имаше добро сърце и благ нрав. Обичах го и знаех, че мога да разчитам на него за всичко.
Катлин беше с десет години по – млада от Ърни, но носеше в себе си същото добродушие, каквото и той.
Беше много хубава жена, и навярно на младини е била просто неотразима.
Имаше мека, пепеляво руса коса и светло сини очи, които изпъкваха на светлият тен на кожата й.
- О, маниче ! - възкликна с широка усмивка Ърни, още щом аз и Маркас влязохме през вратата.
Усетих лекото объркване, което застигна Маркас, по начина, по който стисна ръката ми.
Знаех, че не го прави несъзнателно, понеже при него не съществуваха неща, които не бе планирал предварително.
Погледнах го, но той не направи същото, а просто се взря в Ърни, така сякаш го претърсваше за оръжие, само с очи.
- Здрасти, биг бос ! - Опитах се да имитирам всекидневният си бодър тон, придружен от светла, оптимистична усмивка.
Не знаех дали се е получило, но Кат вдигна очи и ми се усмихна топло, така както правеше винаги.
Може би не бяха забелязали ужаса ми. Надявах се !
- Защо си тук по това време, Джини! - попита ме Кат и хвърли кос поглед на Маркас, като прояви възпитание и не се втренчи в него, както го бяха направили всичко останали, включително и моят Ърни.
Не бях съвсем наясно, как точно да отговоря на въпроса й.
Виж, Кат!
Това е моят бивш любовник, и настоящ вампир, който може да ви убие преди още да сте мигнали, а мен да накара да гледам, за наказание!
Не ми хареса това обяснение, така че задържах усмивката на лицето си и погледнах настоятелно Маркас.
Време беше господин Остри зъби да влезе в роля за пореден път.
Представям си как изглеждаше забаткото в очите на Ърни, който не се славеше с острият си ум, а да не говорим за останалите в закусвалнята, повечето от които бяха мъже, обичащи футбола и бирата, повече от собственият си живот.
Маркас беше невероятно красив мъж.
Такъв, какъвто в ‘’При Ърни’’ не се беше вясвал.
Обикновено ме знаеха като доста чапата, щом ставаше въпрос за мъже.
Не разрешавах на никого да се доближи до мен, камоли да си позволи да ме държи за ръка толкова интимно.
Определено всички бяха попаднали под въздействието на странната смесица от шок и любопитсво.
Знаех, какво лъха от Маркас и можех да го определя с една дума. Заплаха.
Дългият му, тъмно зелен шлифер, стигаше почти до елегантните му черни обувки.
В тъмнокестенявата му коса, блестяха перлени капчици дъжд, които го правеха още по – неустоим за женските погледи, и опасен за мъжкото его.
- Предполагам, че се тревожите за .. мъничето си - започна с лека, подкупваща усмивка Маркас, като повдигна ръката ми и я целуна нежно - .. и ви разбирам напълно, но истината е, че аз я помолих да ми покаже, мястото, където работи, понеже идвам за първи път в града, а като нейн годеник, бих искал да знам, как се чувства и сред какви хора минават дните й.
Ърни зяпна изненадан срещу Маркас.
Кат съумя само и единствено да се усмихне, а моя мислост едва се сдържа да не се свлече на пода.
Годеник?!! Той сигурно се шегуваше!!!