Глава 2

Нюарк, щата Ню Джърси, население 278 980.
Почти успях да уредя живота си тук !
Намерих си работа като сервитьорка в закусвалня с благозвучното име ‘’ При Ърни’’.
Ърни, почитаемият собственик, е наистина добър човек, и прояви изключително търпение с мен, докато свикна да се усмихвам на неприятните клиенти, и докато спра да заливам приятните, с каквото ми падне, заради непохватността ми, когато съм притеснена.
Почти приех Нюарк като свой дом, макар че Финикс, където съм родена и израстнала, ми липсва.
Странно, как катинарите на вратата, не помагат, когато вестта, че някой идва, нахлуе в съзнанието ти, което не можеш да заключиш, до толкова успешно.
Всичко започна като лошо предчувствие, което се блъсна в мен, докато наливах сутрешното кафе, на Мадлин, която ми беше съседка, и можеше да се впише в образеца ми за приятел.
Мадлин идваше в закусвалнята често, отначало просто, защото беше близо до блока ни, а после, защото аз работех там.
Предчувствието не се отдръпна през целият ден.
Предполагам, че в онзи безопасен момент, в който съм сипвала кафе на Мадлин, Маркас е направил първите си крачки в Нюарк.
Знаех, че не съм в безопастност, нито през деня, нито през ноща.
Това, че вампирте бяха представени като слаби и неспособни да виреят денем, беше пълна измишльотина. Маркас вирееше навсякъде, само че с черни очила.
Разбрах със сигурност за неговото присъствие, малко преди час, а глупавият ми опит да избягам отново, ме запрати в задънената улица, право в ръцете му.
Сега вървях рамо до рамо с него, мислейки си, колко много искам да избягам!
Нарчете ме страхливка и слабохарактерна лигла!
Знам, че повечето жени си умират за вампир с външност на секси рок звезда, но в своя защита мога да изтъкна само, че моята рок звезда е злото в най - чистата му форма, и ще се наслаждава на виковете ми, когато ме убива.
Улицата, по която вървяхме лъщеше загадъчно от сълзите на небето, посребрена от лунната светлина, която сякаш се разбиваше в телата ни, и се стопяваше в тишината на нощният сън.
Дългите му пръсти бяха сключени около китката ми, не грубо, но достатъчно здраво, за да не си и помислям да прав, каквито и да е, опити за бягство.
Докосването му вече не отнемаше от жизнената ми енергия, навярно защото тялото ми бе приело пръстите му първият път, спомняйки си силата им.
- Къде отиваме, Маркас ? - обърнах се към него студено, след като бях възвърнала малко от самообладанието си.
Исках да изглеждам непоклатима, но всъщност знаех, че съм мокра, трепереща и незначителна, свила се в собственият си страх.
- Трябва ни кола, Вирджиния - търпеливо ми обясни той, и ми се усмихна сияещо, така сякаш за него бях най - прекрасната жена на света. - Как мога да те заведя на разходка без кола? - попита ме със невинно любопитство, което преобърна стомаха ми.
Разкодка?!
Знаех, че някой ден, Маркас ще се завърне и ще пожелае отмъщение!
Господи, той беше Кралят на това, да те накара да си изядеш остатъците от помадата, която си забъркал.
Знаех, че дори да се завра най - тъмната дупка на Нюарк, той пак ще ме намери.
Но не бях предположила, че преди да ме унищожи, ще ме измъчва, протаквайки нещата.
Е, може би си го мислех, но определено не бях готова за игричките му. Кой би бил готов за тях?!
- Няма да намериш кола - отговорих бързо, като повдигнах ръка и погледнах часовника си с невинна усмивка - Всички автокъщи са затворени. Сега е точно десет и половина!
- Не бери грижа за това, любима - отвърна ми със спокойният си глас, като ме погледна право в очите за да ми покаже, колко много се наслаждава на положението ми, и безпочвените ми опити и думи, които отчаяно изпробвах, за да забавя часа на смърта си. - Знаеш, че за мен няма невъзможни неща!
Маркас не трябваше да се трвожи за това.
Знаех!
Знаех много добре, колко изобретателен може да бъде.
Може би всеки един от нас, е имал период в живота си, в който е бил омагьосан от някого, или в моят случай от нещо, което никога не е разбирал.
Е, Маркас беше този мой период!
Той не е обикновен и едва ли някога изобщо е бил.
Чували сте за него, нали? Има толкова много филми, които разказват за видът му.
Вапир, Кръвник, Упир ....
Злите мъртавци, живеещи чрез изсмукването на кръвта от нас смъртните.
Да, точно тези, за които сте чели. Тези, зад чиято красива усмивка се крие трагедията на вековете. Ангелите на Луцифер. Вампирите.
Не разбрах, кога излязохме на главната улица, но не това ме интересуваше сега.
Маркас беше онзи страшен кошмар, от които се будех с писах.
Не знаех, какво ще ми направи, заради това, че преди четири години, си позволих лукса да се възполвам от увлечението, което възбудих в него.
Истината е, че се првевърнах в чистач, когато бях на шестнадесет.
Ние чистачите, подобно на безсмъртните, излизаме по потайните улици след полунощ, но разликата между нас беше, че ние правехме всичко за да ги превърнем в пепел, а те всичко да се позабавляват с нас, ако разбира се направехме грешха, и паднехме в студените им длани.
Екипа към, който принадлежах се наричаше ‘’ Кръвните’’.
Нашият шеф, ако мога така да се изразя, ми възложи задачата да съблазня Маркас и да стана възможно най – важна за него. Ставали си сте важни за вампир?! Трудно е!
Когато станах любовница на вампира, бях тийнейджърка, която боравеше добре с всеки вид оръжие, но все пак емоционално, бях просто поредното объркано хлапе.
Маркас бе моята първа мислия. Мисия, която преобърна живота и сърцето ми.
След всичко, което преживях, лутайки се между лъжите, които изричах в очите на Маркас, и истините, които премълчавах, знам, че макар и вампир, Маркас бе първият мъж проникнал в тялото и сърцето ми, а първият път, никога не може да бъде изтрит и забравен.
Мркас ме откъсна от размислите ми, когато почука силно на стъклото на автокъща ‘’Верона’’, която се изпречи пред мен, като доказателство за неговата решителна, и не на последно място, жестока с интелигентността си спосонбост, да постига винаги това, което иска.
Сините му очи помилваха лицето ми с топлите искрици, които хвърляха. Добър актьор !
Извъртях гневно глава настрани, като се отскубнах от хватката му и скръстих ръце пред гърдите си.
- Какво искате ! - Чу се раздразнен женски глас, който ме накара да присвия очи срещу витрината.
Една добре облечена, млада жена, дойде да ни отключи.
Косата й бе платинено руса, стегната на елегантен кок.
Не беше типичната красавица, но имаше приятно лице, което ако не мръщеше толкова, можеше да мине и за хубаво.
- Съжалявам, че ви притесняваме - започна любезно Маркас, като не пропусна да сложи на лицето си миловидната маска на безопасен смъртен, който редовно си плащаше глобите за паркиране. - Аз и приятелката ми... - ръката му обгърна кръста ми и ме притегли близо до него, без да ме притиска в тялото си, за което бях благодарна. - .... имаме малко нетипична молба към вас - продължи, запазвайки любезноста в гласа си, но освен това, за капак на целият театър, прибави и свенливо свеждане на очи, сякаш се притесняваше от зяпналата го русокоска.
- С какво мога да ви бъда полезна - отвърна му, толкова приветливо, че веднага долових първичните желания на тялото й, което реагираше на обаянието му.
Гледаше го похотливо, с нескрито желание, сякаш искаше да скочи и да разкъса всичките му дрехи.
Как ли щеше да реагира, ако й кажех, че преди да го направи той ще разкъса нея?!
Едва ли щеше да ми повярва. Маркас бе така очарователно смирен и галантен.
Кой изобщо би се усъмнил, в неговата прелестна усмивка ?!
- Искаме да си купим автомобил! - Обяви с дълбокият си, вълнуващ глас, Маркас, като кимна леко към вратата. – Търсим нещо спешно, и времето наистина ни притиска.
Срещнах подигравателните му очи, които ми казваха, че с мен е свършено. Как исках да крещя !
Живота на русокосата флиртаджийка зависеше от покорството ми, и най – гадната част от кашата, в която бях замесена, беше че на Маркас не му бе необходимо да ме заплашва, защото знаеше много добре, ча аз съм наясно с жестокоста му, която нямаше, нито да нарастне, нито да спадне, с още една жертва.
- Това е доста необичайно, господине ... - изсмя се кокетно тя и докосна шията си, с лек намек за флирт - .. но все пак, мисля че може да се направи нещо.
Разбира се ! Великият немъртав Маркас Крюаси, който си купуваше лека кола от автокъща в Нюарк ! Само аз ли виждах иронията в това !
Русокосата ни пусна вътре, а после започна да предлага на Маркас най – добрите автомобили, с които разполагаха.
Двамата говореха, и от време на време се сяпках от чистият смях на Маркас, който зазвучаваше като по команда, при всеки опит на жената да се пошегува и направи на острумна. Звучеше напълно истински, без капка преструвка. По дяволите! Какъв актьор !
Вървях покорно зад тях, скръстила ръце пред гърдите си.
Бях сигурна, че Маркас усеща забитите ми в тила му очи, но беше твърде обигран, за да престане да ме игнорира. Не знаех, какво планира. Но знаех, че ако побягна, нещата ще се влошат.
Беше толкова бе странно да съм близо до него, след толкова време. Не! Това бе глупаво. Много добре знаех, че никога не съм била толкова близо до него, колкото ми се искаше да бъда.
- Какво ще кажеш, любима ? - топлият му глас, и обръщението, което ми се стореше като подигравка, ми подсказа, че говори на мен.
Съсредоточих погледа си в лицето му. Усмивката извила устните му, бе победоностна.
Сините му очи ме гледаха провокативно, но знаех, че русокосата жена, може да види в погледа му само и единствено любов. Какъв актьор !!! Няма да ми омръзне да го повтарям.
Приплъзнах очите си надолу по рамото му, където се втренчих в дългият му пръст, който ми посочваше едно червено ферари.
- Какво ще кажа, за кое ? - отвърнах остро, макар че знаех, какво точно иска от мен.
С периферията си видях, как русата извъртя очи на грубият ми тон и ме доядя.
Тя си нямаше на идея, в каква опасност се намираше!
Ако Маркас решеше щеше да запали града, а нея щеше да измъчва, докато не пожелаеше сама да драсне клечката и да я пусне върху изтерзаното си тяло.
- За колата, мила.... - търпеливо ми поясни, като прокара ръка по лъскавото ферари - ..или предпочиташ черното ламборджини... - той извърна поглед от ферарито, като се подсмихна - .. ей там, съкровище - посочи колата, а след това ме погледна.
Четях в очите му, колко много се забавлява.
Виждаше напрегнатата ми стойка, чуваше бесните удари на сърцето ми, с внимание долавяше всяко мое неспокойно вдишване, и всичко това го изпълваше с наслада.
Каква ирония. Нима ме питаше какъв ковчег искам ?! Червен или черен?! Кое да си избера ?
- Ти избери .. . скъпи - изсъска лигавото обръщени и му се усмихнах фалшиво, толкова, че продавачката, повдигна вежди.
Навярно си мислеше, че съм някоя зла и капризна жена, която цеди милият и възпитан джентълмен.
Е, да, ама не!
Джентълмена не беше нищо повече, от леденостуден айсберг, който изплуваше изведнъж от дълбините на морето, и потапяше всеки един кораб, дръзнал да навлезе в територията му.
- Ще вземем ферарито! - обяви Маркас, като се усмихна топло на продавачката - Обичам червеният цвят! - Подхвърли и ме погледна, сигурен, че ще ми се пригади от думите му. – Ти знаеш това, нали Вирджиния?