КРАЛЯТ НА ПОРОЧНОТО

Той можеше да подуши страхът ми!
Знаех го!
Беше някъде, но къде!
Треперех!
-Съкровище ...
Този мек като коприна глас се плъзна по мен, като кубчета лед.
- Не се страхувай от мен, красавице ... - примамливо прибави - Знаеш, че ще те намеря !
Притиснах се в стената толкова силно, така сякаш може да ме погълне, и да остана незабележима, за неговият орлов поглед.
Глупава ли бях !
Той знаеше всичко! Той виждаше всичко!
- Чувам накъсаното ти дишне, скъпа! - изсмя се доволно - Мога да усетя как топти малкото ти сърчице...
Затворих очи и преглътнах с усилие.
Мисли! Мисли, по дяволите !
Усещах как по лицето ми се стичат капки дъжд, които не охлаждаха бълбукането на кръвта под кожата ми.
Можех да подуша парфюма му. Той беше толкова близо.
Стъпките му отекваха в мрака на ноща. Не бързаше. Беше сигурен в победата си и в моето падение!
Дъждът се сипеше от мастилно сините небеса, по които нямаше и една звезда, която можеше да ми вдъхне надежда.
Нима мечтаех за надежда ? Не. Бях я изгубила! Маркас Крюаси ми я беше отнел !
- Вирджиния.... малка, моя, пресметлива убийцо .. - изтананика с толкова чувство, че изтръгна от устните ми тих стон на безсилие. – Ела, и поздрави своят любим, ангел мой!
Стиснах пистолета силно, толкова, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Опрях го в челото си и започнах да шептя.
-Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята...
Не продължих.
Отворих очи и се заслушах в песента на дъжда. Бях живяла в страх от този момент, твърде дълго.
Сега или никога !
Тялото ми пъргаво се отблъсна от стената и застанах с лице към пронизващият мрак.
Очите ми се движеха трескаво като фотографираха всичко наоколо. Нямаше и следа от него!
Стахувай се! Страхувай се, от това, което не можеш да видиш!
Собственото ми накъсано дишане ми се стореше толкова зловещо, че ми се прииска да приклекна свита като малко дете, и да стисна очи молейки се за сигурност.
Сърцето ми биеше, така както никога. Бързо, влудено, изплашено и пропито с мирисът на онези незабравими спомени.
Неговият отпечатък върху душата и тялото ми!
Той ме сграбчи. Знаех, че е зад мен. Политнах назад и пуснах пистолета.
- Вирджиния ... – простена до ухото ми - .. моята красива Вирджиния ... - Копнеех за теб предателке! - изсъска срещу кожата на врата ми - Все още обичам мириса ти, убийцо! Обичам, когато се предаваш!
Смеха му.
Този ангелски звук. Тези прелестни устни. Усещах тялото му. Всеки един мускул, всяка една извивка ми бяха познати.
- Маркас ... – чук се толкова ужасена. Слабостта в гласът ми, го накара да се засмее.
Боже, сякаш небесата се разтвориха над мен и ангелите засвириха на позлатените си арфи. - ... ти .. ме намери ... – зекнах, неспособна на нищо повече.
Усетих меките му устни, които се плъзнака по врата ми със болезнен копнеж.
Силната му длан минаваше през корема ми и ме натискаше към мускулестото му тяло.
- Сладка си точно както и преди, Вирджиния ! - Този път усетих раздразнението му, което извика в главата ми тревожни сигнали.
Мислостта на убиец ?!
Вярвах ли си?! Отговора : Маркас щеше да ме разфасова, а след това да си сготви пърчетата.
Не преувеличавам! Никой не познава Маркас Крюаси по - добре от мен, като се има впредвид, че той е неопознаваем по природа.
Смъртта ... Тя се ужасява от него. Хората... Те се влюбват безпаметно. Аз ..аз просто искам да избягам.
Извърна ме с лице към себе си, като положи властно ръце на раменете ми и ги стисна.
Тези теменуженосини очи...
Винаги съм си мислела, че е прекрасен.
Този негов поглед. Никога не съм срещала по - красиви и опасни очи от неговите.
Клише. Да. Но, бога ми, когато тези очи се спрът на теб, ти просто започваш да се подчиняваш... молейки се за тях . Жадувайки ги.
Толкова изразителни, толкова студени, толкова принизяващи те, карайки те да се чувстваш глупав, незнаичтелен ... и слаб.
Той приличаше на Ангел, а колко грешна беше тази представа.
Косата му бе тъмнокестенява, къса и съблазнително небрежна.
Усмивката му винаги бешя дявоски сексапилна. Сигурна бях, че щеше да ме убие с тази усмивка!
Чертите на лицето му бяха изящни. Не бяха грубовати или мъжествени, а по скоро по - необикновенни, младежки ...
Ах, каква измама!
По дяволите, ако някой бе истиснки мъртвец, то това бе той!
- Защо се предаде толкова бързо, Вирджиния - проследих синият му поглед, които сочеше въпросително, лежащото в калната земя оръжие. - Не си спомням да си била толкова покорна.
Усетих подигравката с личността ми в проклетият момент на триумфа му, но се въздържах да му отвърна остроумно, както си позволявах някога.
- Няма смисъл от борбата ми с теб, на този етап Маркас .. - промълвих толкова ниско, че думите ми почти се изгубиха в шума от летният дъжд.
Той остана да стои неподвижен. Мразех, когато правеше така. Нищо по него не помръдваше дори с милиметър. Теменужките, които представляваха очите му, не се отделяха от лицето ми.
Изучаваще ме.Изследваше с внимание всяко едно потреперване или несигурност, която несъзнателно издавах.
- Винаги съм обичал интелигентната ти природа, Вирджиния! - Отвърна ми след секунди, а на лицето му се изписа онази крива усмивка, която аз познавах като доволната, онази любвеобилната, с която те дарява любимият мъж.
Гледах го в очите. Знаех, че това му харесва ! Ако си позволих да сведа поглед надолу, това щеше да го накара да изгуби уважението си към смелостта ми.
На пръв поглед Маркас, бе живял твърде дълго, за да бъде впечатлен от нещо толкова дребно, но истината беше, че смелостта въздействаше на отношението му към човека срещу него.
Погали лицето ми с кокалчетата на пръстите си, съвсем леко, но допира му до кожата ми сега, когато бях изгубила част от животворният адреналин, който отначало кипеше във вените ми , беше пагубен за ума ми.
Не бях имала контакт с него цели четири години, а това, заради моща му, ми се отрази зле и се опрях на гърдите му, когато усетих да ми се завива свят.
Отблъснах се на секундата, усещайки че става още по - лошо.
- Забравила си, какво е да се докосваш до мен, Вирджиния - прошепна ми нежно, като се наклони леко и вдиша аромата на кожата ми затваряйки очи. - Винаги съм подбирал разумно жените в леглото си ... - започна внезапно, изменяйки по странно деликатен начин, темата - ... но ти позволих да ме измамиш. - довърши и се отдръпна, раздвижвайки натежелият въздух между нас.
Погледнах го, макар че всичко пред очите ми буквално плуваше наоколо, без да заема определана форма. Щом още можех да стоя на крака, нямаше да търся помоща му.
- Тук си за отмъщение, Маркас .. - припомних, сякаш повече на себе си - Кога ще ме убиеш? - попитах го направо, защото знаех, че с него увъртането няма да ми е от полза.
Смеха му се изля в ухото ми, когато се приведе още по - близо до мен от миналият път.
Почувствах желание да го сграбча и да го докосвам навсякъде. Не. Долен кучи син! Правеше го нарочно! Понечих да се отдръпна, но с изненада установих, че гърба ми бе подпрян в каменната стена на задънената улица.
- Вирджиния ... – простена, почти отчаяно, а дъхът му, единственото топло нещо в цялото му същество, се плъзна по устните ми като милувка. - Смърта не е достатъчно наказание за теб !