И ти беше виновен

„Ще ти мине, просто спри да мислиш за мен“. Това бяха последните му думи, след това излезе плавно от стаята, все едно нищо не се беше случило. В този момент не знаех какво да направя, все още усещах парфюма му и имах чувството, че седи точно пред очите ми. Но той изчезна, заедно с него и частица от мен. Нямах представа какво да правя в този момент и реших просто да се прибера. Да, но и това не беше лесна задача. Излязох и в този миг нещо сякаш ме удари. Все едно сега осъзнавах какво се беше случило. Тогава очите ми се насълзиха и сълзите започнаха да падат бавно по бузите ми. Не можех да ги спра, нищо, че опитах. Не можех да се прибера в това състояние, защото не исках да притеснявам родителите си. Нямаше на кого да звънна също. Намирах се в много сложна ситуация, от която не успях да намеря изход. След няколко минути реших, че не е много добра идея да седя разплакана нощем навън сама. Събрах всичките сили, които ми бяха останали, за да се прибера. Пред входната врата се оправих малко, само на външен вид, и влязох. Оказа се, че всички вече бяха заспали, все пак беше късно, трябваше да го очаквам. С много бързи стъпки влязох в стаята си. Ето тогава чувствата ми се изсипаха като водопад. Всичко, което бях таяла в себе си- страха, тъгата, притеснението, отчаянието. Просто не спирах да мисля и сълзите се стичаха сами. Тази вечер не успях да заспя. На сутринта излязох за малко, за да отида до банята. Там засякох и мама, приготвяща се за работа. Щом ме видя започна сутринта с едно дълго и обемно конско относно късното ми прибиране снощи. Опитах се да не я слушам, защото наистина ми беше писнало. Но мрънкането не спираше. Отново и отново, цяла сутрин просто не спря. Беше като латерна, едно й също го повтаряше без почивка. Това още повече ме напрегна и ме накара да се чувствам зле. Но на кого можех да се оплача? Явно на никого. Радвам се, че поне вие ще успеете да ме изслушате. Надявам се да не ви натоваря с моята история, а на който не му допадне е напълно свободен да не я чете.