Хакобо и пътят на мрака
Хакобо и пътят на мрака
- Борислав31
- 03/11/20г.
- Фентъзи
- 1 Глави
- 29 Прочита
Запознайте се с живота на Хакобо и вижте сами дали ще успее да се приобщи към новия си живот, дали ще успее да победи злата вещица която го прокълна да живее изолиран от света и дали ще стигне до дъното на причината за това.
4
0
Глава 1
На крал Асат и кралица Рия им се родил един здрав син, който нарекли Хакобо.
Той бил едно очарователно малко момченце, обгрижвано и дарявано с любовта на всички.
Но както всичко хубаво и това си имало край - на първия му рожден ден дошли хора от всякъде и всички носели дарове на детето. Към края обаче се появил един неочакван гост. Това била Залия, на пръв поглед едно най-обикновенно дванадесет годишно момиче, но то било член на най-могъщия клан черни магиосници.
Тя пристъпила до невръстния Хакобо, погалила го по бузата, след което се засмяла зловещо, което привлякло вниманието на всички.
Кралят веднага наредил момичето да бъде отведено от детето, но те дори и непомръднали.
Последвал още един силен смях от страна на момичето, след което тя отворила устата си и заговорила с меден гласец:
- Спокойно, кралю - казала тя, след което се поклонила пренебрежително. - Дошла съм тук, за да дам дар на детето ви, а ето го и него - казала тя и отново се засмяла изтерично.
„Момчето ви ще стане прекрасен младеж - красив, умен, състрадателен и щедър. НО СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ КОГАТО ДОКОСНЕ ПРЪСТТА С КРАКАТА СИ, ЩЕ ПОЕМЕ СВОЯТА ПОСЛЕДНА ГЛЪДКА ВЪЗДУХ,А СЛЕД НЕГО ЩЕ ГО ПОСЛЕДВА И ЦЕЛИЯТ ВИ НАРОД"
Тя се обърнала към всички и казала:
- Така е казала Залия – най-великата вещица в света, уповаваща се на дявола и както е рекал той така и ще бъде.
Така изминали осем години, в които детето било следено денонощно да не би случайно да докосне пода. Но една случка на деветия му рожден ден накарала баща му, краля, да вземе едно тежко решение, решение, което щяло да разбие неговото и сърцето на жена му, но пък щяло да спаси малкото им съкровище. Те наредили да се вдигне дървен замък, в който затворили сина си.
Така изминали още пет години, в които Хакобо живял отделен от външния свят. На четиринадесетия му рожден ден той поискал от баща си човек, който да го научи да се отбранява. Баща му не намирал смисъл, знаейки, че детето му ще прекара живота си в този замък, но изпълнил желанието му и му намерил най-добрият възможен учител, който могъл да намери с властта си.
Така в продължение на три години детето, което сега вече било прекрасен младеж, изписан с мускули, с къса черна коса и сини очи, бял като плато, недокоснат от слънчевата светлина, тренирал неоморно за да угоди на критиките на своя учител, които с времето станали поущрения.
В навечериео на седемнадесетия му рожден ден учиелят му му дал своя подарък - научил го да контролира и използва своето чи.
След като Хакобо овладял чито си до съваршенство, учителят му му дал още един последен дар - той изрисувал татус на дясната му ръка. На пръв поглед приличал на много пукнатини, между които се оформяли различни по големина квадрати, но той му обяснил, че това са стари руни, които мълцина разчитали и които щял и той да Узнае. И че с тяхна помощ той ще може да оформя чито си и да го използва по различни начини.
Два месеца по-късно учителят му дошъл при него и му казал:
- Научих те на всичко, което ти трябва синко. От теб зависи какво ще бъде бъдещето - след като му казал това, му дал един лист и си тръгнал, но на прага му казал още едно изречение - Знанията ще предскажат съдбата и ще спасят живота ти.
Привечер той отворил хартията и там видял нещо, което веднага му дало идея.
Руните на листа били за творене. Той поставил листа на пода, концентрирал се, след което руните от листа засветили и започнали да се носят във въздуха като носени от вятъра, а от тях се появило точно копие на Хакобо.
Той взел най-необходимото и безшумно се измъкнал от дървения си затвор, а последните думи, които изрекал, който поткрепил със сълзи били „Съжалявам, мамо!!!“
Той застана на прага, на една крачка от съдбата си. „Дали трябваше да го направи? Дали трябваше да се върне обратно? Дали постъпваше редно?“ Това се въртеше в главата му и тонове други въпроси, но той успя да ги разкара и с една плаха, но рязка крачка стъпи в пръстта.
Първоначално нищо не станало, но след около пет секунди усетил едно спрязващо, мрачно чувство. Това чувство беше проклятието, което бе задействано.
Мрачни сенки се вдигнаха от прахта и три демона застанаха пред него. Просто сенки – мрачни, студени, които започнаха да прииждат към него.
Страха премина през вените му, смразявайки кръвта му, но както го бе учил учителят му, си пое дълбоко въздух и ги погледна безизразно.
Събра всичкото чи, което намери в себе си, помени го с руните на ръката си и след няколко мига бе унищожил два от демоните.
Застана пред третия, но извади меча си, подарък от баща му, засили се и го преряза с всички сили или поне така си мислеше.
Мечът му се разлетя на пърчета, а демонът го удари и свали на земята, но той отново се изправи събра чи и го обви в него.
След миг демонът бе изчезнал в светлината, а Хакобо тръгна веднага към дома на учителя си, който знаеше само от неговите обяснения.
След околко час той го бе открил, а след него тичаха десетки демоми, които искаха живота му.
Той бързо влезе, пренебрегвайки учтивите маниери и извика:
- Учителю, гонят ме сенки.
Руко, учителят му, само го погледна спокойно и отиде до един от ъглите на стаята, откъдето взе една привидно нормална брадва. След това дръпна килима от центъра на стаята, под който имаше старателно издялкан пентаграм от руни, такива като на ръката на Хакобо. Приближи бадвата до устните си и изрече няколко прости думи, които Хакобо едва долови. В миг брадвата засвети като фенер. Той я вдигна високо, след което я заби в пода, право в руните.
След секунди руните се вдигнаха и обгърнаха всяко кътче на къщата:
- Сега сме в безопасност - каза той - значи си събрал смелост да избягаш от своя затвор? Знаех си, че ще го направиш, за това ти направих нещо. Отне ми време, но знам, че ще ти е от полза.
Той повдигна една от дъските на прашния му под , откъдето извади една тояга с два рога - един къс и един дълъг:
- Това ще ти помогне да се справяш с демоните Хакобо - каза той, след което хвърли тоягата към него.
В секундата, в която Хакобо докосна новото си оръжие, усети огромен прилив на сила, а то се изсписа със стотици руни.
Те прекараха нощта в разговори, а на сутринта учителят му, му каза, че ще трябва да поеме по пътя, който му е отредила съдбата.
Демоните се появяваха само след залез слънце, така че той беше в безопасност поне до вечерта.
На прага на къщата Хакобо се спря, обърна се към учителя си, благодари му, а той от своя страна му каза, че ако иска да има нормален живот ще трябва да убие вещицата, която го е прокълнала.
Така Хакобо тръгна по пътя си, който бе осеян с тръни, но той трябваше да го извърви, за да разбере кой е и какво ще му предложи този свят, в който досега той така и не бе стъпвал.
Той бил едно очарователно малко момченце, обгрижвано и дарявано с любовта на всички.
Но както всичко хубаво и това си имало край - на първия му рожден ден дошли хора от всякъде и всички носели дарове на детето. Към края обаче се появил един неочакван гост. Това била Залия, на пръв поглед едно най-обикновенно дванадесет годишно момиче, но то било член на най-могъщия клан черни магиосници.
Тя пристъпила до невръстния Хакобо, погалила го по бузата, след което се засмяла зловещо, което привлякло вниманието на всички.
Кралят веднага наредил момичето да бъде отведено от детето, но те дори и непомръднали.
Последвал още един силен смях от страна на момичето, след което тя отворила устата си и заговорила с меден гласец:
- Спокойно, кралю - казала тя, след което се поклонила пренебрежително. - Дошла съм тук, за да дам дар на детето ви, а ето го и него - казала тя и отново се засмяла изтерично.
„Момчето ви ще стане прекрасен младеж - красив, умен, състрадателен и щедър. НО СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ КОГАТО ДОКОСНЕ ПРЪСТТА С КРАКАТА СИ, ЩЕ ПОЕМЕ СВОЯТА ПОСЛЕДНА ГЛЪДКА ВЪЗДУХ,А СЛЕД НЕГО ЩЕ ГО ПОСЛЕДВА И ЦЕЛИЯТ ВИ НАРОД"
Тя се обърнала към всички и казала:
- Така е казала Залия – най-великата вещица в света, уповаваща се на дявола и както е рекал той така и ще бъде.
Така изминали осем години, в които детето било следено денонощно да не би случайно да докосне пода. Но една случка на деветия му рожден ден накарала баща му, краля, да вземе едно тежко решение, решение, което щяло да разбие неговото и сърцето на жена му, но пък щяло да спаси малкото им съкровище. Те наредили да се вдигне дървен замък, в който затворили сина си.
Така изминали още пет години, в които Хакобо живял отделен от външния свят. На четиринадесетия му рожден ден той поискал от баща си човек, който да го научи да се отбранява. Баща му не намирал смисъл, знаейки, че детето му ще прекара живота си в този замък, но изпълнил желанието му и му намерил най-добрият възможен учител, който могъл да намери с властта си.
Така в продължение на три години детето, което сега вече било прекрасен младеж, изписан с мускули, с къса черна коса и сини очи, бял като плато, недокоснат от слънчевата светлина, тренирал неоморно за да угоди на критиките на своя учител, които с времето станали поущрения.
В навечериео на седемнадесетия му рожден ден учиелят му му дал своя подарък - научил го да контролира и използва своето чи.
След като Хакобо овладял чито си до съваршенство, учителят му му дал още един последен дар - той изрисувал татус на дясната му ръка. На пръв поглед приличал на много пукнатини, между които се оформяли различни по големина квадрати, но той му обяснил, че това са стари руни, които мълцина разчитали и които щял и той да Узнае. И че с тяхна помощ той ще може да оформя чито си и да го използва по различни начини.
Два месеца по-късно учителят му дошъл при него и му казал:
- Научих те на всичко, което ти трябва синко. От теб зависи какво ще бъде бъдещето - след като му казал това, му дал един лист и си тръгнал, но на прага му казал още едно изречение - Знанията ще предскажат съдбата и ще спасят живота ти.
Привечер той отворил хартията и там видял нещо, което веднага му дало идея.
Руните на листа били за творене. Той поставил листа на пода, концентрирал се, след което руните от листа засветили и започнали да се носят във въздуха като носени от вятъра, а от тях се появило точно копие на Хакобо.
Той взел най-необходимото и безшумно се измъкнал от дървения си затвор, а последните думи, които изрекал, който поткрепил със сълзи били „Съжалявам, мамо!!!“
Той застана на прага, на една крачка от съдбата си. „Дали трябваше да го направи? Дали трябваше да се върне обратно? Дали постъпваше редно?“ Това се въртеше в главата му и тонове други въпроси, но той успя да ги разкара и с една плаха, но рязка крачка стъпи в пръстта.
Първоначално нищо не станало, но след около пет секунди усетил едно спрязващо, мрачно чувство. Това чувство беше проклятието, което бе задействано.
Мрачни сенки се вдигнаха от прахта и три демона застанаха пред него. Просто сенки – мрачни, студени, които започнаха да прииждат към него.
Страха премина през вените му, смразявайки кръвта му, но както го бе учил учителят му, си пое дълбоко въздух и ги погледна безизразно.
Събра всичкото чи, което намери в себе си, помени го с руните на ръката си и след няколко мига бе унищожил два от демоните.
Застана пред третия, но извади меча си, подарък от баща му, засили се и го преряза с всички сили или поне така си мислеше.
Мечът му се разлетя на пърчета, а демонът го удари и свали на земята, но той отново се изправи събра чи и го обви в него.
След миг демонът бе изчезнал в светлината, а Хакобо тръгна веднага към дома на учителя си, който знаеше само от неговите обяснения.
След околко час той го бе открил, а след него тичаха десетки демоми, които искаха живота му.
Той бързо влезе, пренебрегвайки учтивите маниери и извика:
- Учителю, гонят ме сенки.
Руко, учителят му, само го погледна спокойно и отиде до един от ъглите на стаята, откъдето взе една привидно нормална брадва. След това дръпна килима от центъра на стаята, под който имаше старателно издялкан пентаграм от руни, такива като на ръката на Хакобо. Приближи бадвата до устните си и изрече няколко прости думи, които Хакобо едва долови. В миг брадвата засвети като фенер. Той я вдигна високо, след което я заби в пода, право в руните.
След секунди руните се вдигнаха и обгърнаха всяко кътче на къщата:
- Сега сме в безопасност - каза той - значи си събрал смелост да избягаш от своя затвор? Знаех си, че ще го направиш, за това ти направих нещо. Отне ми време, но знам, че ще ти е от полза.
Той повдигна една от дъските на прашния му под , откъдето извади една тояга с два рога - един къс и един дълъг:
- Това ще ти помогне да се справяш с демоните Хакобо - каза той, след което хвърли тоягата към него.
В секундата, в която Хакобо докосна новото си оръжие, усети огромен прилив на сила, а то се изсписа със стотици руни.
Те прекараха нощта в разговори, а на сутринта учителят му, му каза, че ще трябва да поеме по пътя, който му е отредила съдбата.
Демоните се появяваха само след залез слънце, така че той беше в безопасност поне до вечерта.
На прага на къщата Хакобо се спря, обърна се към учителя си, благодари му, а той от своя страна му каза, че ако иска да има нормален живот ще трябва да убие вещицата, която го е прокълнала.
Така Хакобо тръгна по пътя си, който бе осеян с тръни, но той трябваше да го извърви, за да разбере кой е и какво ще му предложи този свят, в който досега той така и не бе стъпвал.
