Crossroads | Animes Portal

Animes Portal
23/01/18г.
Други
2 Глави
9 Прочита

Част Първа: Съдба

Пролог

По прашните пътища, съдбата срещна двама странници...

Учиха Итачи, бивш АНБУ от Коноха, сега елитен убиец, кръстосваше прашните горски пътища на Речната страна без посока. Всички го смятаха за мъртъв след битката му със Саске, но него това не го интересуваше. Беше се отдал на пътешестване от страна на страна като призрак. Никой не се интересуваше от него, никой не го разпознаваше.
Денят беше един от онези летни дни, които бяха непоносимо горещи. Беше прекалено горещо за ходене, дори за мислене. Но на Итачи не му пукаше. Той беше издръжлив човек и горещината не го притесняваше. Единственото, което го притесняваше, беше непознатата чакра, която усещаше. Някой идваше точно зад него. Итачи се обърна, за да бъде съборен на земята от едно... АНБУ?! Това звучеше грешно, АНБУтата не знаеха за него.
-Хах, най-сетне намерих накой като мен... –АНБУто махна маската си, разпускайки черната си коса. Беше момиче на около 18 години с мъртвешки бледа кожа и черни очи. Тя погледна надолу към жертвата си и очите й се разшириха. –Невъзможно! Ти трябва да си мъртъв! А аз май съм хваната в илюзия.
-Ти си АНБУ. –каза Итачи незаинтересовано. Мразеше начина, по който тя го гледаше – с чисто желание. Но какво беше желанието й? Изглеждаше като отворена книга, върху която беше писано с невидимо мастило. Итачи не можеше да разчете действията й и това го дразнеше. –Какво прави едно АНБУ тук? Да не би Коноха отново да ме преследва?
-Не, те мислят, че си мъртъв. Но ти си тук. Как така? А относно въпросът ти, да, АНБУ съм. А ти си убиец. И това нищо не означава. –момичето се усмихна. Напомняше му на братовчедка му. Същата гарвановочерна коса, същите непроницаеми очи, същата усмивка. –Хей, Итачи, слушаш ли ме? Аз попитах нещо! Ох, хайде да започнем отначало. Аз съм Сора.
Итачи присви очи. Това момиче беше странно. Ако беше наистина АНБУ, щеше да се е опитала да го убие. А това момиче, тя продължаваше да се шегува. Изглеждаше подозрително. Никоя уважаваща себе си куноичи не би говорила с него с такава широка усмивка на лицето си. Итачи поклати глава с досада и започна да се отдалечава докато Сора продължаваше да дърдори.
-Хей, итачи, защо не си с останалите Акатски?
-А ти защо не си с останалите АНБУта в Коноха? –Итачи въздъхна, обръщайки се към чернокосото момиче.
-Ами, писна ми от тях..., поне така мисля. Скучно е да убиваш хора. Искаше ми се да имам собствен живот за известно време. Затова реших да обикалям света. –Сора се замисли, оправяйки косата си. -Ами ти?
-Хн.
-О, схванах. –тя кимна, подминавайки го. –Ти си от онези хора, на които им писва да слушат други. Искаш да спра да говоря с теб... Ок, ок.
Тя заключи устата си с въображаемо ключе и започна да ходи наобратно, чакайки Итачи да каже нещо. Струваше й се далечен. Сора видя как очите му променяха цвета си за секунда и отново възвръщаха черния си цвят. Тя започна да се изнервя от неговото поведение. Беше задала няколко въпроса, на които единственият отговор беше „хн“.
Итачи я наблюдаваше, правейки се, че слуша. Въпросите й бяха глупави, без значение. Тя не беше като останалите АНБУта. Това момиче беше по-емоционално и от дете. За момент лицето й се огряваше с усмивка, а в следващия – присвиваше очи замислено. Итачи се вгледа в нея внимателно. От нея бликаше безкрайна положителна енергия. Тя беше хиперактивна. Напомняше му и за Тоби. Не беше възможно Сора да е АНБУ. Притежаваше прекалено много емоция. А Итачи знаеше, че емоцията е слабост. Той въздъхна, когато момичето се спря в крачките си и се обърна към дърветата.
-Какво има? –попита той почти загрижено.
-Виж! Поточе! –Сора посочи нанякъде през дърветата. –Да отидем! Искам почивка! Виж, стъмва се. Итачи, да не си посмял да ми противоре~... Няма значение.
Итачи беше тръгнал вече напряко през гората. Сора го последва, подскачайки радостно. Итачи въздъхна с досада. Та тя имаше толкова енергия. Защо искаше да си почива? Може имаше някакъв план. АНБУтата обиновено не правеха нещо без причина. Тя определено имаше НЯКАКЪВ план. Итачи реши да пази дистанция за сега. Все пак, не всеки ден можеше да се види толкова щастлива нинджа...
-Хм, Итачи, защо не се направим, че сме приятели. Поне за малко? –Сора му се усмихна, сядайки до поточето.

Съобщение

Фенфикът ти се струва познат? Да, защото сме го импортирали от форума! Ако е твое произведение, не се колебай да ни пишеш, за да го прикачим към твоя профил!

Предишна

Глава

Следваща

Нощ в речната страна

Коментари за глава 0