Глава 8, 𝑩.𝑳.𝑬.𝑫
- Rin.Chan.San
- 12/11/20г.
- Тийнфикшън
- 18 Глави
- 1632 Прочита
- 4 Ком.
Глава 8Новакът (Бела)
Светът е
изпълнен с толкова много цветове. Чак е странно, че са толкова много. За мен
тези цветове са специални и необясними. Всеки един от тях използвам в
картините, които рисувам. Всички от тях отразяват нещо, спомен или чувство. За
това аз виждам картините си като живи. Въпреки всичкия живот, който тези
картини вдъхват е странно, че авторът им вижда само сиво пред очите си.
-Госпожице
Мрачна, не знаех, че работите на такова гъзарско място – обичайните подигравки
на Рошльо.
Не знам защо
на него много му хареса бара, в който работех. Всъщност той беше много в негов
стил. Рей дойде с мен до служебния вход.
-Бела, идвай
по-бързо, че имаме новак и тряя да го обучааш!!! – шефът ми Джак се появи през
вратата и едва не ме изблъска. Той изглеждаше доста варварско с рижавата брада
сплетена на плитка и обръснатата му глава. Все още не беше изтрезнял от снощи и
едва гледаше. Не веднъж съм се стресирала като съм го виждала в тъмното.
-Чао Рошльо,
благодаря – помахах на Рей и се обърнах, за да довлека шефа си вътре.
Милия
беше пред припадане.
-Т’ва гаджето ти ли беше? – мдам личеше
си, че е пиян.
-Аха, да
иска ти се – отговорих подигравателно.
Завлякох
шефа до офиса му и му дадох „after party“(Хапчета за махмурлук, които той
изкупуваше постоянно. Сигурна съм, че той прави поне едно 30% от оборота на
аптеката само заради тях). Докато се гримирах чух стъпки пред съблекалнята. Не
обърнах кой знае колко внимание докато вратата не се отвори и някакво тъмнокосо
момче не престъпи прага й.
-Абе, ей, новак
– чу се гласът на Джеймс – обърка съблекалните бе! Това е женската! Нямаш право
да влизаш тук!
-Аааа…извинявай
нищо не съм видял! – каза бързо момчето и си тръгна. След секунда се появи
Джеймс.
-Бела скъпа,
много съжалявам, добре ли си?
-Всичко е
наред, гримирах се. Ами….това ли е новия?
-Същия, шефа
иска ти да го обучиш понеже „си била на неговата възраст“. Колко е нетактичен
само. Стар ли ме нарича?! – толкова се палеше за такива малки неща.
-След минута
идвам. Трябва да се пооправя малко. Очната ми линия се изкриви.
-Ах, този
малък… ако ще прави проблеми няма да го трая да знаеш! – при тези думи направи
някакви странни движения с ръката си, с които толкова бях свикнала, че вече
дори не им обръщах внимание.
-Едва първи
ден му е, успокой се мъничко – казах през усмивка.
Оправих се и
отидох в бара, където ме чакаше чернокосото момче. Беше малко по-висок от мен и
облечен вече с униформата на бара, а очите му бяха ужасно тъмни. Едва се
различаваха зениците му. Беше отвеян на някъде, то се виждаше. Това ме
обезпокои. Ако счупи нещо, Джеймс ще счупи него.
-Здрасти, аз
съм Бела – подадох ръката си, за да се здрависаме.
-Ъм, здрасти
аз съм Брус – здрависа се без да ме погледне в очите.
„С този май
няма да ми е много лесно…“ Това си мислех докато му показвах всичко къде стои и
кога и как се използва. Гледаше доста отегчено, което ме издразни. Все едно
говорех на стена.
-Хайде
дечица време е да отваряме – каза ни Джеймс и сега щях да видя какво е запомнил
от всичко, което му изрецитирах.
Трябва да
призная, бях впечатлена. Стената, на която говорех всъщност се справяше със
задачите си. Правеше всичко, което аз и Джеймс му кажем и дори спаси една
падаща чаша с Куба Либре. Дори Джеймс, който не си падаше много по това да има
„приятели мъже“ го хареса и вече беше забравил за всичките си заплахи. Направо
станаха приятели, не спираха да се хилят.
Смяната ми
днес беше до 23:00 и когато се появи Лена(друга служителка, с която не съм
говорила особено много) се успокоих. Бях уморена.
-Бела
миличка, отиди да се приготвиш. Брус ще дойде с теб. Неговата смяна също
приключи. Аз ще остана още малко – каза ми Джеймс с усмивка. Май и той си беше
пийнал.
Върнах се в
съблекалнята и се приготвих. Излязох и се запътих към мъжката от където излезе
Брус.
-Хей –
тръгна да ми казва – Бела беше, нали?
-Да, хайде
да си тръгваме. Имам да правя проект по физика.
-Чакай, ти
ходиш на училище? – погледна ме изненадано.
-Ъм, да? –
не разбирах от какво е изненадан.
-Мислех, че
си на 20 години. Изглеждаш зряла.
-Толкова
стара ли изглеждам? Всъщност не ми отговаряй няма значение.
-Аз съм на
16, а ти?
-Същото –
отговорих.
-Уау, не
очаквах. Странно ми е сега – малко беше притеснителен, но явно е така пред
непознати.
Излязохме и
докато вървяхме по улицата всъщност го опознах мъничко. Говорихме си доста за
бара и за стари учители. Сподели, че работи, защото техните искали той да стане
по-зрял или нещо такова. Не беше лош, предполагам. Все още не бях прекарала
достатъчно време с него, за да разбера.
Когато се
разделяхме ме пита дали иска да ме придружи до дома ми. Не разбирам защо всички
момчета го правят. Сякаш не мога да се прибера сама. Рей беше същия. Може би си
мислят, че така изглеждат по-готини или нещо такова? Поне в моите очи – не.
Вървях по
улицата и не спирах да си мисля каква да е следващата ми картина, и как трябва да
си купя нови бои, и какво да направя за вечеря, и как да направя проекта
възможно най-бързо, за да не ми се налага да спя с тъпия учебник. Голям съм
мислител обаче. Иска ми се поне веднъж в главата ми да бъде един черен екран.
Да не мисля за нищо и никого и да не ме интересува нищо. За жалост това при мен
беше невъзможно. Един черен екран в главата ми би бил прекрасен – тишина и
тъмнина. Спокойствие. Доста тъмно звучи, нали? Сякаш чакам да умра, тогава това
желание ще бъде сбъднато…Не. Не искам това. Реших да изживея този живот, а за
черен екран има време. Сега вниманието ми е насочено върху тъпото даскало, за
да мога да завърша, да се махна от този мъничък град и да отида да живея някъде
на широко. Там никой няма да ми казва какво да правя и как да живея. Просто
прекрасно!
Минах през
магазина да купя разни неща и се прибрах. Разбира се, баща ми беше отново
легнал и псуваше по един футболен мач с обичайната си бутилка, пълна с разреден
спирт. Изчистих и си наготвих едни специални спагети. Обичах да правя храната
си да изглежда като произведение на изкуството. Самата храна за мен също беше
изкуство. Оставих някакви остатъци за баща си и си отидох в стаята – моят малък
Рай. Сама направих цялата си стая – от празната и прашна дупка се превърна в
истинския ми дом. Стените ми бяха изрисувани целите, имах огромно бюро, което
беше пълно с всякакви химикали, листи, моливи, рисунки, скицници, тетрадки, бои
и от време на време един учебник. Имах два стола – за дрехи и за сядане. Нямах
нужда от гардероб. За мен той беше излишно място и хабене на усилия да го
сглобя. Пък и така ми остана място за статива ми. Аз сама си правех дрехите от
стари такива, които купувах от втори употреби. Дори манекен си имах. Леглото ми
никога не беше оправено, а по пода можеше да намериш абсолютно всичко, но на
мен така ми харесваше…
-Хубаво,
имам цяла нощ за тъпите ми домашни – не ми пречеше да не спя. Още от дете бях
безсънница. Започвах да сънувам разни кошмари и до ден днешен по цели нощи стоя
будна. Случва се да заспивам на бюрото доста често.
Последното
нещо, което си спомням от тази вечер беше, че няма да успея скоро да си оправя
оценките по физика.
Сутринта към
училище се чувствах доста добре. Когато стигнах в стаята, Ем и Рошльо се
кикотеха като луди на някакви стари снимки на Ема. Те наистина си бяха за смях
като се замисля.
-Добро утро
Госпожице Мрачна, как така днес не сте толкова мрачна и ядосана на света? – ах,
тази подигравателна усмивка…
-Недей, че
ще ѝ развалиш настроението – каза Ем през смях.
-Ама колко
сте ми сладички и двамата направо нямам думи.
-Опа…ядоса
се – каза Рей.
-Не съм
спокойно, днес съм направо странно добре – казах докато си оставях раницата.
-Да не си
болна? – защо толкова обича да ми къса нервите…
-Рошльо моля
ти се…
-Ама вие
прякори си имате вечееее, не е честнооо и аз искам! – затръшка се Ем.
В цялата ни
суматоха влезе господина по математика, а дори не ми остана време да си направя
ритуалите за късмет…
*В междучасието*
-Бела, ела с
мен до лавката да купим нещо за ядене. Ще умра от глад тука – прикани ме Рей.
-Идвам, то и
аз съм гладна.
Вървяхме по
коридора и не спирахме да спорим какво ще се случи в Blue Exorcist(и двамата обичахме аниме) и тогава забелязах в тълпата не кой
да е, а Брус.
-Хей, Брус?
– извиках му и когато се обърна ме погледна сякаш е видял призрак.
-Какво
правиш тук… - каза и все още ме гледаше като призрак.
-Ами, уча...
Защо не ми каза, че си тук?
-Не ме пита…
- как мразя така да ми отговарят…
-Бела, кой е
този? – малко изненадан от ситуацията ме попита Рей.
-А, това е
новака, който вчера обучавах на работа. Брус.
-Ааа, ясно.
Ами, приятно ми е Брус. Аз съм Рей.
-Чакай
малко…Рей? – Брус се замисли малко.
-Ам, да?
-Много си ми
познат от някъде…да си бил в сиропиталище? – кой по дяволите пита такова нещо
при първа среща…не разбирам?!
-Да бе, няма
начин… - тези двамата май откачиха напълно…
Изведнъж се
засмяха и си хванаха ръцете в стил „Брат за Брата“ докато аз стоях като
препарирана и се мъчех да осъзная какво изобщо се случва.
-Бела, това
е Брус. Първият ми приятел от сиропиталището, в което живях.
-Аха…моля? –
да малко време ми отне да разбра.
Оказа се, че
тези двамата се познават? Това някакво проклятие ли е срещу мен?
-Защо не ми
каза, че се познаваш с Рей, Бела? – запита ме Брус.
-Не ме
попита… - с неговите камъни, по неговата глава...
-Радвам се,
че се видяхме след толкова време човек… - двамата приличаха на братя и не знам
как те просто продължиха напред в разговори и ме изоставиха.
-Мизерници
долни… - прошепнах си и се върнах при Ема.
-Какво има,
Бел? – запита ме тя.
-Как изобщо
продължаваш да харесваш мъже? – казах докато лежах на чина.
-Ох, какво
пак стана… - тя просто си знаеше, че не съм на кеф.
Изведнъж
през вратата връхлетя Рей и застана на чина ни с Ема.
-Бела! Защо
така изчезна?! Знаеш ли как се притесних! Помислих, че някой те е настъпил…
нормално за такова малко тяло– ах, този мръсник…
-Притеснил
се нашия, за*бахте ме на пътя с Рошльо №2 – Къдравелко.
-Хей, аз
дори е съм къдрав! – обади се Брус подпрян на вратата.
-Я, млък пък
ти – и започнахме да спорим.
-Хайде ще ти
взема едно шоколадово мляко, знам, че обичаш – обади се Рей и двамата с Брус си
тръгнаха.
-Шибаняци
такива…нали Ем-
Тогава
видях, че Ема стоеше неподвижно и ококорено се взираше във вратата. Сякаш беше
изпаднала в някакъв транс.
-Ъм, Ало?
Ема жива ли си? – почнах да й махам пред лицето. Даже не мигаше.
Тя хвана
ръката ми от нищото, а аз така се стреснах, че щях да падна от стола.
-Белааааааа,
оле боже Белаааааа – започна да ми вика нетърпеливо в лицето.
-Ема да не получи някакъв нервен срив!? Какво стана? Нормална ли си? – наистина лекичко бях
притеснена да не ми се хвърли.
-Кой беше
тоя красавец на вратата!?!?! – аха…ясно…
-Това е
Брус.. той… работи при мен от вчера… - бях в защитна позиция.
-ТРЯБВА ДА
МЕ ЗАПОЗНАЕШ С НЕГО! – каза ми настоятелно Ема.
-Ъм, добре,
добре, само ме пусни и започни да мигаш отново моля.
Това не
отиваше на добре…ама изобщо даже…
Коментари за глава 8
МАЛЕЕЕЕЕЕ....С ДУМИ НЕ МОГА ДА ОПИША КОЛКО Е ИНТЕРЕСНО.
БЛАГОДАРЯ ТИ УЖАСНО МНОГО ЗА ПОДКРЕПАТА!! ПОДОБНИ КОМЕНТАРИ МЕ НАСЪРЧАВАТ ДА ПРОДЪЛЖАВАМ!!!😻 😚 😍
УНИКАЛНА ГЛАВА! Нямам търпение за 9та глава, за да видя какво ще се случи с Ема😻😼💖
ХЕХЕХЕХЕЕЕЕ, ЩИ ВИДИШ СПОКУ😙 😻
Много добре се справяш продължавай все така много добре успяваш да продължиш развитието на героите очаквам 9 глава продължавай все така
Ахахахаха миси миси😼🖤
Ok i don’t know if this is good but i already ship Emma and Brus 😗😌
hhahahahah wait 4 them😏 😙
