Rin.Chan.San
12/11/20г.
Тийнфикшън
18 Глави
1632 Прочита
4 Ком.

Глава 7Спечелена Загуба (Бела)

Днес е денят, в който ще стана победител!

Само това си повтарях докато вървях към училище и си давах кураж. Нямах намерение да се оставям на Рошльо да спечели! Най-накрая след две седмици задушаващи окови щях да съм свободна. Интересното е, че не се интересувам кой знае колко от отговора му. Ако каже не – супер, живота си продължава. Проблемът е ако каже да…какво да му отговоря… Като се замисля аз дори не знам как да започна този разговор. Определено няма да е в клас. Може да го извикам отново навън, но ако ми откаже ще трябва да се обяснявам. Може би ще е най-добре да го настигна след училище…да, така ще направя.

Влязох в клас и седнах на чина. Ема още я нямаше и за това се възползвах да си довърша портрета на Мона Лиза с цигара, който Ема не ми позволяваше да завърша от непрекъснати оплаквания за това как не може да си намери подходяща дреха за новите си обувки. Аз имам точно три чифта и нямам проблеми като нея.

След около две минути, точно когато започнах да подчертавам дима на цигарата, Рошльо влезе през вратата и изглеждаше доста замислен за нещо. Усетих, че ме погледна за пръв път от две седмици насам и това породи в мен някакво странно и необяснимо чувство. Сякаш някой ме прободе със остра ледена висулка в стомаха, но не беше болезнено…не мога да обяснявам, знам.

Седна на чина пред мен, отново си сложи слушалките и започна да пише нещо в някаква тетрадка. Концентрацията ми се изпари сякаш никога не се е появявала. Сега в главата ми беше само какво да му кажа. В този момент осъзнах, че е 7:05 и нямаше никого в стаята освен нас двамата. Обикновено всички идваха около 7:20 и беше нормално да сме сами. Дали това не беше шансът ми? Можехме да се разберем още сега и всичко да приключи.

-Добре – въздъхнах и затворих очи за кратко, за да събера отново куража си.

Понечих да пипна Рей по врата, за да се обърне към мен, но още преди да го направя той се обърна толкова рязко, че едната му слушалка падна от ухото му и ме хвана за китката сякаш щях да му предам някоя чума. Стояхме и се гледахме в тази поза няколко секунди.

Когато се опомнихме какво се случи той пусна китката ми и отклони погледа си към слушалката докато аз все още стоях като препарирана .

-Извинявай… - промълви, сложи си слушалката отново и се обърна като разтриваше дланта си. Беше ме стиснал за гривните, което определено е болезнено преживяване.

Осъзнах се най-после и само след секунда усетих ужасна болка в китката си. Що за ръце има този човек, огромни са в сравнение с моите, че на всичко отгоре каква сила, ама и пръстените помогнаха доста… Да не би да го стреснах? Китката ми се зачерви цялата. Отново се загледах в него с мисълта „Явно наистина не му се говори с мен“. Но това нямаше да ми попречи ни най-малко да победя. Реших да се върна към стария план да го догоня след училище. Обаче нещо не беше същото, присъствието му сякаш се беше променило. Все едно се страхуваше от мен. Това, което се случи преди малко защитна реакция ли беше?

Вече не ми се рисуваше (по-скоро не можех) и за това просто легнах на чина да си наваксам съня потънала в мисли и на фона на силният аромат на шампоан, който винаги беше около Рей. Не след дълго Ема сe появи.

*В междучасието*

-Бел, какво ти има на китката?! – попита ме притеснена Ема.

-Не се безпокой, паднах докато вървях. Пак се бях забляла на някъде.

Нямаше начин да кажа на Ема за това което се случи. Щеше да е прекалено странно.

-Боже, внимавай малко! Хайде, ела на въздух, че не ми се стои тук. Аманда пак се е заляла със сладникавия си модерен парфюм и цялата стая мирише на бардак – каза леко намръщена Ема.

-Сериозно ли? – учудих се.

-Ама ти шегуваш ли се с мен, как не си го усетила? Имам чувството, че дори в другата стая мирише на тая гадост. Добре ли си?

Изобщо не бях усетила противния парфюм докато Ема не ми каза. Единствено ароматът на шампоан ме беше достигнал. Какво ми става…

-Хайде, Бела. Тука този въздух с горелка трябва да се чисти…ужас! – Ема очевидно беше по-отвратена от всеки друг.

-Леле права си…идвам с теб – най-накрая и аз усетих тази сладникава гадост и излязохме навън.

Неусетно как всички часове минаха ужасно бързо, а това не ми харесваше…Все още не знаех какво да кажа на Рей след това, което се случи.

След като приключихме изпратих Ема до колата, която беше дошла да я вземе и се затъчах към входа в опит да намеря Рей. Не беше толкова трудно, той доста стърчеше. Успях да го настигна близо до спирката на училището.

-Рей, почакай! – извиках му, при което той се обърна и ме погледна с учуден поглед.

-Какво има? – попита ме с тон, който отговаряше на погледа му.

-Ами…аз…такова… - казах задъхана, думите ми избягаха.

-Почакай, успокой се малко – каза ми той сякаш загрижен.

След като се успокоих малко и долу горе си спомних защо съм тук и какво искам да кажа най-накрая попитах:

-Ти, защо спря да ми говориш? – добре де не беше точно това, което исках да кажа, но и то ме интересуваше.

Той ме погледна невярващо и мълчеше няколко секунди докато накрая ми отговори неуверено.

-Ама…чакай малко. Ти каза, че не искаш да имаш нищо общо с мен…

-Не съм го казвала!

-Доста го намекна.

-Но не съм го казвала!

-Но, нали си тръгна тогава? Реших, че не искаш да ми говориш, и че ме мразиш. Нямаше смисъл а продължавам да ти говоря ако на теб не ти е приятно…

Такова впечатление ли съм му направила? Добре де, бях малко груба, но…

-Та ти започна да ми говориш сякаш ме познаваш! И плюс това ме излъга!

-Разбира се, че ще те излъжа! Да не би да очакваше да ти кажа истинската причина да те придружа да вас!? Щеше да ме изметеш от пътя си и после да те намерят припаднала някъде заради тъпия ти инат! – започна да се ядосва.

-Ужасен си значи! Нямам думи! Какво изобщо ти пукаше тогава за мен?! И само не ми отговаряй както миналия път!

Но за разлика от миналия път той не ми се развика. Напротив. Изглеждаше тъжен.

-Нека не си говорим на пътя. Да седнем някъде. Ще ти обясня всичко. Няма да те лъжа, заклевам се – вярвах му.

Седнахме на оградата близо до училище.

-Бела – започна той – не искам да звуча както миналия път, но наистина искам да ми повярваш.

-Как се очаква от мен да го направя… казах ти, нали, че вече нямам доверие в хората.

-Тогава ще го заслужа – твърдо ми заяви – ще ме изслушаш ли?

-Нали за това съм тук.

-Ема ми за това, че нямаш майка и за това, че баща ти е пияница… Ами, моята майка е проститутка. Следователно не знам кой е баща ми – всичко това каза със сведена глава – Израснах в сиропиталище след като социалните ме взеха и не съм имал кой знае колко стойностни приятели. Сега си живея сам.

-И на теб не ти е било лесно… - само това казах с тих глас.

-Определено, но да съм честен радвам се, че съм живял така – сведената му глава се вдигна нагоре и ледените му очи сякаш се сляха с безоблачното небе – така разбрах, че живота не е розов, какъвто го описват на повечето деца и се сблъсках с доста трудности още от малък. Когато те видях… сякаш се погледнах в огледалото. Характера ти, отношението ти с хората около теб, лицето ти, погледа ти към света и живота. Само рисунките ти ми казаха толкова много за теб. Ти беше същата, усещах го. За това като видях, че не си добре исках да ти помогна с каквото може да ти помогне един непознат.

-Но… но тогава защо след като си се интересувал от мен спря да ми говориш и дори да ме гледаш.

-Защото ти не се интересуваше от мен – погледна ме той – нямаше смисъл да продължавам ако чувството не е взаимно. Когато ти се развиках онзи път бях ядосан на себе си, защото беше права – нищо не знаех за теб.Страхувах се да ти проговоря отново. За това реших да те оставя намира колкото и зле да ми беше.

-Идиот…

-Какво – леко се стресна той.

-Ти си един огромен идиот!! Знаеш ли как се чувствах през цялото това време!? Всъщност от къде да знаеш то и аз не знам! Офф…. нещо не спираше да ме яде отвътре, бях пълна глупачка! Отново говорех без грам да се замисля какво ми изрича устата… А, сега стоиш тук и ми казваш, че си се страхувал от мен?! Защо изобщо се притеснявах за теб, за какво беше всичко това!? Та ти си ме виждал като едно безчувствено чудовище точно както всички останали! – задъхах се от всичко това и просто стоях и го гледах в стреснатите му очи.

-Бела… - изрече той – върни си думите назад веднага… - от стреснати, очите му станаха заплашителни.

-Кои по-точно…

-ВСИЧКИ! – извика ми и аз отстъпих назад по инстинкт. Не знам защо гласът му така ме плашеше.

След тази моя реакция Рей се хвана за главата.

-Извинявай… не исках да става пак така. Но да не си посмяла да се наречеш отново така. Никога не съм те смятал а такава и никога няма да те смятам.

Как може да звучи толкова искрен…нищо не мога да му кажа, все едно да се карам на беззащитно кученце само дето той изобщо не е беззащитен.

-Обещавам, че няма да го правя пак – само това казах.

-Радвам се.Я почакай… - замисли се той – притеснявала си се за мен?

И това беше моментът, в който осъзнах, че отново съм говорела импулсивно.

-Не съм казвала такова нещо…

-Охо, не каза си го. Добре те чух – лукавата му усмивка се появи. Не я бях виждала отдавна. Не знам защо ме успокои.

-Не знам за какво говориш – извъртях си погледа. Някак си стана много горещо…

-Бела, искаш ли да си оправим отношенията? – изправи се той и застана пред мен.

-Ти, наистина ли? – учудена попитах аз.

-Усещах, че ме гледаш и си зле. Плюс това аз се чувствах по същия начин. Искаш ли мир и най-накрая да приемеш предложението да сме приятели? – когато изрече това, Рей подаде ръката си.

За секунда се замислих дали това не е някаква подигравка, но само ми трябваше да го погледна в очите, за да разбера, че не е. Тези очи не можеха да лъжат.

-Хубаво, приемам предложението ти – казах това и стиснах ръката му в знак за примирие. Тя беше толкова груба, но в същото време толкова топла.

-Ех, толкова се радвам, че вече няма да съм сам. Схвана ми се гърба да лежа на тоя чин – шеговито се изказа.

-Като го каза това… - сетих се аз – Рей, защо стисна китката ми когато се опитах да те пипна по врата?

-Много ли те заболя тогава? Извинявай… стреснах се. Лоши спомени.

Тези думи ме натъжиха. „Че той добри имал ли е…“ – това си помислих.

-Трябва да тръгвам, на работа съм. Ще се видим утре – сетих се аз.

-Искаш ли да те изпратя? И без това ми е скучно – попита ме Рей.

-Ако искаш, но само ако обещаеш, че няма да припарваш до това място докато съм на работа – заплаших го.

-Заклевам се госпожице Мрачна – изсмя ми се.

Как си позволява така да ме нарича?

Докато вървяхме вече бях сигурна, че тези окови, които ме задушаваха ги няма. Знаех, че съм победила, но по-скоро се чувствах като победена. Изобщо не осъзнавах как не след дълго без да се усетя червеното и синьото ще направят лилаво.