Rin.Chan.San
12/11/20г.
Тийнфикшън
18 Глави
1632 Прочита
5 Ком.

Глава 6Вълк Единак (Бела)

От както се помня всичко винаги съм си правела сама. Никога на никого не съм разчитала за нищо, защото просто усещах, че човека, на когото ще се доверя ще ме предаде и изостави. Какви ги говоря...та аз изобщо имала ли съм такъв човек... Дори Ема, момичето, което ме нарича „Най-добра приятелка“ за мен в началото беше проста богаташка с перфектен живот. Никога не съм разбирала хората с много приятели. Винаги се питам: „Изобщо познаваш ли тези хора?“. Да имаш толкова много приятели означава да нямаш приятели. От всичко, което съм виждала стигнах до този извод. Да създаваш плитки и повърхностни отношения с някого не води до нищо…

-Белааа, какво ще правиш почивните дни?? – питаше ме Ема през последния час.

-Работа, работа, работа – само това изрекох – Трябва да се яде нещо все пак.

-Ех, колко гадно. Исках да излезем. Намерих много сладки дрехи в едно мъничко магазинче и исках мнение…

-Вземи някоя от сестрите си. И без това нямат работа – това беше вярно. Сестрите й си живееха на готово в къщата на родителите си и не правеха нищо. Това ме дразнеше…

-Те нямат никакъв вкус, ужасно са претенциозни и не мога да ги понасям – Да, това беше една много хубава новина а мен. Знам, че съм гадна.

Ема продължи да говори за сестрите си, но аз не чух и думичка. Бях се загледала в Рей, който драскаше ноктите си с маркер и отново си беше надул слушалките. Мина цяла седмица от последния път, в който си говорихме и от тогава дори не ме поглеждаше. Не разбирам защо се чувствах зле като го погледнех. Сякаш бях виновна. „Той е като всички останали!“; „Не му пука за теб!“; „Зарежи го, той не е по-различен!“; „Само ще те нарани, както правят всички!“. Всеки път като си помислех да говоря с него и тези мисли превземаха главата ми.

-Ще тръгвам Ем. До понеделник

-Чао, Бел – помаха ми тя.

На път за работа отново това чувство ме изяждаше отвътре. Няколко пъти щях да се пребия докато минавах по улиците, а накрая дори вратата не успях да отворя без да се шибна в лицето.

-Добре ли си бе, мило – изсмя ми се много познат глас.

-Млъквай бе, синекоско – отговорих му докато се търках по главата.

-Хайде идвай по-бързо, че ми паднаха ръцете да ги търкам сам тези чаши! Ще отворим след час.

-Да бе, идвам…

Този мъж се казваше Джеймс – висок и слаб цветно облечен мъж със синя коса. Беше студент и мой колега. Колкото до работата ми, аз съм барманка в един доста известен бар. Шефът ми изобщо не го интересуваше, че съм едва на 17 – мия си чашите, правя си коктейлите, не крада пари и всичко е точно. Пък и нямаше опасност някой да ме разпознае. На работа ходех много гримирана, а Ема не ходи по барове.

-Бела скъпа изглеждаш доста депресирана от живота – каза Джеймс докато чистеше масите – помня когато и аз бях на твоята възраст…

-Еха, преди колко години беше това старче? – засмях се.

-Я да мълчиш пикло. Имаме само 4 години разлика! – леко ядосан ми каза той – Но съм сериозен. Вместо ядосана и нервна изглеждаш тъжна, а това ме плаши.

-За да бъда честна и аз не знам какво ми е… - наистина не знаех.

-Разбирам, нормално е. Все пак си в такава възраст.

Харесвах в Джеймс, че никога не се бъркаше в личния ми живот. Той беше толкова печен и як човек! Истинско съкровище, разговорите ни винаги са приятни и отпускащи. Той е точно от онези чаровни хора, които всички харесват. Винаги говоря много свободно в компанията му. Даже ми стана весело за момент. Може би трябваше да го помоля за съвет?

-Хей, Джеймс. Става ли да те питам нещо? Чувствам се объркана.

-Какво има, мила?

-Някога случвало ли ти се е да кажеш нещо без да мислиш, да осъзнаеш, че това, което си казал е идиотщина, обаче да не искаш да върнеш думите си назад?

В първия момент се усъмних дали изобщо разбра какво го питах, но Джеймс сведе главата си и се замисли.След минута ми отговори:

-Да не би пак да си се изказала без грам да мислиш пред някого? – колко добре ме познава.

-Ами, вероятно… - просто не можех да го лъжа. Не и него.

-Ох… бих казал, че да. Случвало ми се е. И то пред хора, пред които не трябва. Какво е станало?

-Нищо кой знае какво, но съм в такава ситуация и не знам какво да правя.

-Е, това трябва сама да си го решиш. Ти си вълк единак, нали? Първо осъзнай как се чувстваш и тогава прецени какво да правиш.

-Ами ако не направя правилния избор?

-Да видим – той остави парцала, който държеше и се замисли – Ще го разбереш все някога. Ние сме млади, все още имаме право да грешим (зависи от грешките де). Но ще ти кажа едно – как се чувстваш знаеш единствено и само ти и никой друг. За това трябва сама да се решиш да направиш този избор, да станеш и да си кажеш: „Това си е моят живот, а това са си моите избори!“

-Джеймс… ти си страхотен човек…

-Ххахахахахх, мислиш ли? – самодоволно се изказа и отново се захвана да чисти.

О, да мислех го. Този кратък разговор ме накара да се отърся от всичките си негативни емоции. Джеймс беше прав, това си е моят живот и моите чувства и избори. Реших се, че ще говоря с Рей пък да става каквото ще. Важното е, че като го направя, каквото и да ми каже, ще означава, че съм се престрашила и съм победила.

Точно така – аз ще съм победител накрая!