Rin.Chan.San
12/11/20г.
Тийнфикшън
18 Глави
1632 Прочита
3 Ком.

Глава 3" И Всичко Стана Синьо " Pt.3 (Бела)

-Какво му има на Рей? – пита ме Ем.

-Не знам, може би му е лошо – отговорих без дори да го погледна.

-Бел, да не си му казала нещо? – сериозно ме погледна Ема.

-Да, говорихме си малко. И какво?

-Отрязала си го, нали? Ти винаги правиш така! Не трябва да се държиш така с хората! Той просто искаше да те опознае!

-Че какво ще спечели от това?

-Ами, замисли се над това, че може би на него не му трябва да спечели нищо! Дори не го познаваш, а вече го отхвърляш.

-А, ти какво, опозна ли го вече? Вече приятели ли сте?

-Говорихме си, когато ти си тръгна. Той не е лошо момче. Външният му вид лъже точно както при теб.

-Ем, моля те. Не трябва да се доверяваш толкова лекомислено на хората. Всеки може да се скрие зад маска днес и утре да е коренно различен човек! Този твой навик да се доверяваш на всеки срещнат някой ден ще ти навреди…

-Твоят сякаш няма! Ако продължаваш да отхвърляш всеки, който иска да има някаква връзка с теб накрая ще останеш сама!

-Може би нямаше да го правя ако тези хора искаха да опознаят мен, а не да ме използват като средство да се доберат до теб!!! Очакваш да приемам такива хора?! За каква ме смяташ?! Не ми трябват използвачи!

В мига, в който изрекох тези думи съжалих…и то много…Ема стоеше и ме гледаше с насълзени очи. Сърцето ми се скъса. Пак го направих. Винаги го правя…изкарвам си всичко на нея и говоря без да се замисля грам. Защо съм такава…

-Извини ме... - Ема стана от мястото си и се затича към тоалетната точно когато часът по математика започна.

-Ема почакай!- аз също станах и едва не изблъсках господина по математика, който ме изгледа с доста зъл поглед.

Ема се заключи в една от кабинките на женската тоалетна и не искаше да ме пусне вътре.

-Ема, престани да се държиш като дете! Моля те, нека поговорим…

-НЕ ИСКАМ ДА ГОВОРИМ! МАХНИ СЕ! – изкрещя ми тя.

-О, не няма да се махна! Съжалявам за това, което казах, беше пълна простотия…знаеш го…

-Бел кажи ми честно…аз ли съм причината да нямаш приятели? – при тези думи настъпи кратко мълчание – Заради мен ли ти отблъскваш всички хора? Знам, че съм известна в училище, защото съм от семейство с възможности, защото се обличам в хубави дрехи, защото имам скъпи неща и живея в скъп дом и защото хората искат да се запознаят с мен. Преча ли ти? Засенчвам ли те? Вредя ли ти? Заради мен ли хората не виждат колко си прекрасна? Не искам да е така…НЕ ИСКАМ! ТИ ПРОСТО НЕ ГО ЗАСЛУЖАВАШ!

-ЕМА МЛЪКНИ ИНАЧЕ ЩЕ РАЗБИЯ Ш*БАНАТА ВРАТА И ЩЕ ТЕ ПРЕБИЯ НАМЯСТО!! – изкрещях отново – Как може да си позволяваш да говориш така... – настъпи кратко мълчание, в което Ема спря да плаче за момент.

-Бел…д-добре ли си?

Аз също се разплаках. В мен имаше прекалено много емоции и тялото ми нямаше представа какво се случва. Просто усещах как нещо толкова силно ме стискаше в гърдите, че не ми позволяваше да дишам. Моите сълзи обаче не бяха като на Ема. За разлика от нейните чисти, невинни и импулсивни сълзи, в които нямаше и грам измама, моите бяха мръсни, опетнени от егоизъм и пропити в червено…

-Как може някой като теб да говори така… – започнах да хлипам – някой като теб от богато семейство и с прекрасен живот и бъдеще си позволява да говори, че пречи на боклук като мен, на някой който е жив просто, защото още не е умрял, някой, който е толкова мръсен и долен, че едва ли някога ще се очисти. Някога замисляла ли си се поне за момент, че всъщност аз може да съм тази която ти пречи? Ти си единственият човек в жалкия ми живот, който вижда нещо в мен, който смята, че от мен може да стане нещо чисто и красиво. За това моля те…просто замълчи…

Седнах на пода в опити да се успокоя. Ема още беше в кабинката, но от там не се чуваше и звук. Стоеше напълно неподвижно.

След миг се чу отключване и Ема излезе, а очите й бяха ужасно зачервени.

-Бела…аз…

-Замълчи, няма нужда да казваш нищо. Аз съм виновна за всичко.

Тя ме хвана за ръката, за да се изправя и ме прегърна толкова силно, че имах чувството, че ще получа някакво гръбначно изкривяване. Въпреки това не исках да спре, защото в този момент не усещах никаква болка.

-Я почакай… - изведнъж се обади Ема и отпусна прегръдката – Ние нямахме ли математика сега?

Спогледахме се.

-Мъртви сме… - само това казах.

* * *

…-Ако още веднъж си позволите да правите такива сцени в часа ми отивате и двете при директора! – да, беше доста ядосан, вече 10 минути ни четеше конско.

-Извиняваме се много за поведението си – сведохме глави.

-Така и трябва. Сега за награда ще ви изпитам и двете.

*След часа*

-Господи едва хванах 5… - казах уморена.

-Майка ми ще ми забрани телефон ако донеса още една 4-ка като тази…

-Толкова съм уморена, а довечера съм нощна, не е честно. Радвай се, че не си почнала да работиш, ужасно е. – оплаквах се.

-Поне си изкарваш сама парите. Хайде, че сега имаме химия, а онази не ни се радва много.

-Ти тръгвай а след малко ще дойда.

-Добре, ще ти запазя място.

Останах на чина, за да се успокоя малко. Краката ми трепереха през цялото време.

-Хей, добре ли си? – Рей се обърна към мен и се загледа в разтрепераните ми крака.

-Защо те инте-

-Просто ми отговори – беше сериозен, усмивката я нямаше.

Побиха ме тръпки. В стаята бяхме останали само двамата и сякаш всичко захладня. Ледените му сини очи сякаш гледаха през мен и сякаш ми казваха „Знам, че не си. Не се опитвай да ме лъжеш“.

-Ами, и по-добре съм била – само това му казах, станах от мястото си и се запътих към кабинета по химия.

През целия час просто усещах как някой ме наблюдава, което ме правеше още по-нервна и не можех да си намеря място.

Слава Богу часът свърши и най-накрая щях да се махна от тук но на входа:

-Белаа, искаш ли да се приберем заедно? – Рей ми беше препречил пътя.

-Много мило, но ще се прибирам с Ема – веднага си измислих извинение.

-Ох, извинявай Бел днес ще ходим с родителите ми наа…ъъмм… на гости в баба ми – как можа да се появиш в най-неподходящия момент, с най-идиотското извинение на света Ема?!

-Чао Бел, чао Рей – каза тя докато се подсмихваше, а аз можех само да я гледам кръвожадно.

-Ееееее? – изрече Рей.

-На работа съм – още оправдания.

-Не, не си. Чак вечерта е, много добре те чух – на лицето му се появи обичайната лукава усмивка, която колкото и да ме дразнеше, толкова и ме успокояваше. Предпочитам я пред сериозния му поглед.

-Тогава просто не искам да съм с теб – защо съм толкова рязка…

-Заболя ме…но сме в една посока.

-Ти пък от къде знаеш къде живея? Ема ти е казала, нали? Що за преследвач си?

-Не бих го нарекъл преследване, а по-скоро се интересувам от теб.

-Оф, хайде идвай и без това е странно просто да вървя и да мълча с някого.

Докато вървяхме забелязах колко съм по-ниска от него, поне една глава имаше, а това не ми харесваше. В сравнение с останалите обаче той изглеждаше доста по-добре.

Излъчването му беше различно, много по-различно от това на всяко спортистче, което съм виждала.

-Рошльо? – не знам от къде ми дойде да го нарека така.

-Рошльо… - повтори той с въздишка – добре не мога да го отрека, какво има?

-Разкажи ми повече за себе си.

Той се спря на място и ме погледна сякаш съм го помолила да се съблече гол. Разбира се лукавата усмивка се появи скоро. Наведе се над мен и ме погледна право с мразовитите си очи.

-Охоо, любопитна си, а?

-Да, все пак нямам намерение да вървя с непознат… - отклоних погледа си.

-Така ще кажеш. Добре, какво искаш да знаеш?

-Защо се премести в нашето училище? Всички говорят, че е заради насилие и че си бил изгонен.

Усмивката му помръкна. Той отклони погледа си встрани от моя.

-Пребих един мизерник.

-Пребил си някого? Но защо си го направил?

Не разбирах, колкото и страшно да изглежда просто не го чувствах като побойник. Нима съм сбъркала?

-Какво има? – отново застана над мен и ме гледаше сериозно отново, не ми харесваше –

Да не се уплаши, че ще се случи същото с теб?

-Ти в ред ли си? Разбира се, че не. Обаче смятам за ужасно жалко да биеш хора без основателна причина.

Рей си вдигна главата учуден. След малко се разсмя.

-Ти си много интересен човек. Защо съм искал да сме приятели, та ти самичка си отговори.

Е, ще приемеш ли приятелството ми? – той си подаде обсипаната с пръстени ръка.

Смени темата…останах вцепенена. „Това някаква шега ли е?“ - само за това си мислех.

-Добре – какво говоря?! – обаче да не се откажеш още след първата седмица? Не прощавам предателства.

-Не се притеснявай, аз също.

Двамата едва стиснахме ръцете си – пръстените ни пречеха и на двамата.

-Аз съм в тази посока. До утре Бела – той ми се усмихна и тръгна в другата посока.

Докато вървях към вкъщи осъзнах че краката ми бяха спрели да треперят и вече дишах нормално. Бях спокойна. От противното червено, с което винаги съм била пропита, започнах да виждам нюанси на синьо.

Беше приятно.