Глава 1, Безкрайното лято / The never-ending summer
- SunnyxShadow
- 14/10/18г.
- Фентъзи
- 2 Глави
- 64 Прочита
Глава 1Едно ново начало
Беше горещ юнски ден. Всъщност беше последният учебен ден. Повечето ученици се радваха, че започва лятната ваканция, но разбира се имаше и изключения, а именно протагонистът в нашата история. Името ѝ беше Асами. Тя беше от малкото, които не искаха да са в лятна ваканция. Тя трябваше да седи цяло лято при вуйчо си в къща в планината, което означаваше, че ще е далеч от всичките си приятели и най-вероятно без интернет. Не знаеше какво да очаква, защото буквално щеше да седи цяло лято в къща на сред гората.
Още на следващия ден Асами приготви багажа си, защото следобед трябваше да пътува към къщата на вуйчо си. Тя щеше да вземе със себе си и кучето си Зучини, на кратко Зучи. Беше порода Акита ину, още беше малък, но изключително умен и послушен. След няколко часа приготовления тя беше напълно готова и излезе на прага на къщата си с няколко куфара и раница, чакайки вуйчо си. Не след дълго той се появи и потеглиха.
След около час път Асами усети, че очите ѝ се затварят, в следващия момент тя вече беше заспала. Когато се събуди слънцето вече залязваше, а вуйчо ѝ паркираше пред къщата, която се намираше на един хълм, близо до гората. Тя си нямаше и на идея къде се намира, но не попита вуйчо си.
Асами излезе от колата и изкара Зучи, който махаше с опашка и нямаше търпение да скочи навън. След като вкараха целия багаж вътре, вуйчо ѝ ѝ показа стаята, в която щеше да спи. Беше на последния етаж - таванско помещение, което беше изключително прашно и най-вероятно досега не беше използвано. Те качиха целия багаж и тя се зае да почиства стаята. След малко чу вик от първия етаж:
- Асами, ела да вечеряме. - беше гласът на вуйчо ѝ.
Тя слезе бързо, защото беше гладна, а Зучи прескачаше през две стълби, за да я настигне. Когато влезе в кухнята забеляза, че на масата седи непознат младеж. Беше момче на може 17-18 години, колкото Асами. Тя се зачуди откъде се е появило, защото знаеше, че вуйчо ѝ нямаше деца. Тя седна на стола срещу него и така стояха в тишина докато вуйчо ѝ не дойде.
- Асами, това е момче от градче отвъд гората, което работи за мен. Запознайте се! - плязна с ръце той и сложи храната пред тях.
- Казвам се Асами, а това е кучето ми Зучи. - посочи тя към кучето, което вече ядеше от купичката си, като разхвърляше храна навсякъде около нея. - Приятно ми е. - довърши тя.
- Аз съм Рен, приятно ми е. - каза той някак припряно.
През по-голямата част от вечерята говореше само вуйчото, а те двамата само кимваха, заплеснати от вкусната храна, която беше приготвил. След като приключиха вуйчо и се зае с делата си, а Рен се запъти към входната врата, за да си тръгва.
- Асами, защо не изпратиш Рен, той живее съвсем близо, ще е хубаво да се разходиш и да се запознаеш с местността. - провикна се вуйчото от кухнята. Асами нямаше избор и затова се запъти към вратата. До стената видя бейзболна бухалка и я взе, защото вече се беше стъмнило, а тя се страхуваше. Взе и Зучи, може би за разходка, а по-скоро като пазач, макар, че беше само на 6 месеца.
Тя, Зучи и Рен излязоха и тръгнаха надолу по хълма през гората по една тясна пътечка. Тя държеше бухалката здраво и се озърташе. Беше забравила да вземе фенерче със себе си и единственият източник на светлина беше телефонът ѝ. Рен се обърна към нея:
- Защо ти е бухалка? Не е чак толкова страшно тук, няма диви животни в тази част на гората, а и освен това имаш куче. - Посочи с глава Зучи, който изобщо не обръщаше внимание на тъмнината и тичаше напред-назад.
- Не че ме е страх, просто искам да съм сигурна, че отнякъде няма да изскочи някой или нещо.. - каза тя засрамена, а той само се изсмя тихо, което я изненада.
Не след дълго те бяха в градчето. Те се спогледаха, след което Рен и помаха за ''чао'' и тръгна надолу по уличките. Асами го изпрати с поглед и се обърна, с леко уплашен поглед към гората. Зучи чакаше, махайки с опашка. Двамата тръгнаха бързо по пътеката, Асами беше нащрек, дори най-малкият шум я стряскаше. След около 10-15 минути се прибраха, вуйчо ѝ вече спеше, затова и тя реши да направи същото. Тя си легна, Зучи скочи на леглото ѝ и затвори очи, след минутка и двамата спяха сладко, без да знаят какво ги очаква оттук нататък.
Още на следващия ден Асами приготви багажа си, защото следобед трябваше да пътува към къщата на вуйчо си. Тя щеше да вземе със себе си и кучето си Зучини, на кратко Зучи. Беше порода Акита ину, още беше малък, но изключително умен и послушен. След няколко часа приготовления тя беше напълно готова и излезе на прага на къщата си с няколко куфара и раница, чакайки вуйчо си. Не след дълго той се появи и потеглиха.
След около час път Асами усети, че очите ѝ се затварят, в следващия момент тя вече беше заспала. Когато се събуди слънцето вече залязваше, а вуйчо ѝ паркираше пред къщата, която се намираше на един хълм, близо до гората. Тя си нямаше и на идея къде се намира, но не попита вуйчо си.
Асами излезе от колата и изкара Зучи, който махаше с опашка и нямаше търпение да скочи навън. След като вкараха целия багаж вътре, вуйчо ѝ ѝ показа стаята, в която щеше да спи. Беше на последния етаж - таванско помещение, което беше изключително прашно и най-вероятно досега не беше използвано. Те качиха целия багаж и тя се зае да почиства стаята. След малко чу вик от първия етаж:
- Асами, ела да вечеряме. - беше гласът на вуйчо ѝ.
Тя слезе бързо, защото беше гладна, а Зучи прескачаше през две стълби, за да я настигне. Когато влезе в кухнята забеляза, че на масата седи непознат младеж. Беше момче на може 17-18 години, колкото Асами. Тя се зачуди откъде се е появило, защото знаеше, че вуйчо ѝ нямаше деца. Тя седна на стола срещу него и така стояха в тишина докато вуйчо ѝ не дойде.
- Асами, това е момче от градче отвъд гората, което работи за мен. Запознайте се! - плязна с ръце той и сложи храната пред тях.
- Казвам се Асами, а това е кучето ми Зучи. - посочи тя към кучето, което вече ядеше от купичката си, като разхвърляше храна навсякъде около нея. - Приятно ми е. - довърши тя.
- Аз съм Рен, приятно ми е. - каза той някак припряно.
През по-голямата част от вечерята говореше само вуйчото, а те двамата само кимваха, заплеснати от вкусната храна, която беше приготвил. След като приключиха вуйчо и се зае с делата си, а Рен се запъти към входната врата, за да си тръгва.
- Асами, защо не изпратиш Рен, той живее съвсем близо, ще е хубаво да се разходиш и да се запознаеш с местността. - провикна се вуйчото от кухнята. Асами нямаше избор и затова се запъти към вратата. До стената видя бейзболна бухалка и я взе, защото вече се беше стъмнило, а тя се страхуваше. Взе и Зучи, може би за разходка, а по-скоро като пазач, макар, че беше само на 6 месеца.
Тя, Зучи и Рен излязоха и тръгнаха надолу по хълма през гората по една тясна пътечка. Тя държеше бухалката здраво и се озърташе. Беше забравила да вземе фенерче със себе си и единственият източник на светлина беше телефонът ѝ. Рен се обърна към нея:
- Защо ти е бухалка? Не е чак толкова страшно тук, няма диви животни в тази част на гората, а и освен това имаш куче. - Посочи с глава Зучи, който изобщо не обръщаше внимание на тъмнината и тичаше напред-назад.
- Не че ме е страх, просто искам да съм сигурна, че отнякъде няма да изскочи някой или нещо.. - каза тя засрамена, а той само се изсмя тихо, което я изненада.
Не след дълго те бяха в градчето. Те се спогледаха, след което Рен и помаха за ''чао'' и тръгна надолу по уличките. Асами го изпрати с поглед и се обърна, с леко уплашен поглед към гората. Зучи чакаше, махайки с опашка. Двамата тръгнаха бързо по пътеката, Асами беше нащрек, дори най-малкият шум я стряскаше. След около 10-15 минути се прибраха, вуйчо ѝ вече спеше, затова и тя реши да направи същото. Тя си легна, Зучи скочи на леглото ѝ и затвори очи, след минутка и двамата спяха сладко, без да знаят какво ги очаква оттук нататък.
