Глава 5, Без теб

Глава 5, Без теб

Глава 5Вкъщи

Полянката, на която Сарада Учиха тичаше имаше малки следи от сутрешна роса. Босите й крачета докосваха кадифената трева, а слънцето галеше лицето й. – Какво щастие! – помисли си чернокосото момиче и продължи да се наслаждава на момента. В далечината забеляза две фигури. Тя се усмихна очарователно и се засили към тях. Разпозна майка си и баща си, които я чакаха с отворени обяти, за да я дарят с най-топлата прегръдка на света. Всичко бе изпълнено с толкова вълшебство и щастие, че тя съвсем си помисли, че е в Рая. Със силна засилка тя се хвърли в обятията на родителите си и сега чувстваше вятъра в косата си, тъй като баща й я хвана на ръце и я завъртя. – Татко? Не мога да повярвам, че си тук! – изненада се Сарада и му подари най-деликатната и топла усмивка. Майка й я погледна и детето почувства сигурността на майчиния допир. – Това е най-хубавият момент в живота ми! Не мога да повярвам, че сме заедно и се забавляваме! 
- Защо да не сме заедно, Сарада? – попита Сакура.
- Защото татко все е на път и никога не го виждаме...
- Но, Сарада, баща ти вече ще е завинаги вкъщи! – увери я майка й.
Сарада се изненада. Знаеше, че това е повече от всичко, което е желала, но сякаш не можеше да се довери толкова лесно.
- Наистина ли? – попита момиченцето. 
- Разбира се. – усмихна се Сакура. 
- Но..защо така внезапно, мамо? 
Майка й я погледна миловидно и се обърна към Саске:
- Сарада... – започна баща й - ... Вече ще сме заедно завинаги, тъй като ти си мъртва! 
  Картината на зелена поляна и щастливо семейно огнище се замени с ужаса на последната дума изречена от баща й. В ума й отекваше “мъртва”, а пейзажът се замъгли и пред нея се отвори гледка на поток от лава и дим. Сега Саске и Сакура  не се усмихваха  нежно, а на лицата им имаше зловещи усмивки. 
- Ти си мъртва, Сарада. Мъртва, мъртва, мъртва.... – започа Саске. 
- Най-сетне ще си с мама и татко завинаги. – злокобно продължи Сакура. – Вече няма от какво да се притеснава. Семейството ти е с теб завинаги. 
Двамата извадиха по един кунай и се засилиха към дъщеря си. Когато успя да ги види, тя бе ранена от собствените си родители и отново умираше...
- Маааамоооо, таааттткоооо.... – изкрещя. 
  Черните й очи бяха леко замъглени от преживения шок. Тя докосна тялото си и видя, че беше цяла и нямаше следи от пробождания или наранявания. Сега огледа помещението, в което се намираше и установи, че то няма нищо общо със зелената поляна, или реката от лава и дим.  Стаята й се стори позната и тиха. Отмести главата си ти наляво, ти надясно и забеляза някакъв апарат, който издаваше досаден звук: “ Бип-бип-бип”.  Усети лека хладинка и съзерца леко отворения прозорец, както и някаква ваза с цветя. Беше светло и чисто. Затвори очи, пое дълбоко въздух и почувства някаква неприятна болка по шията с, сякаш някой я бе стискал силно. Чу и някакво шумолене и забеляза, че има врата. Още малко въздух и замъгленият поглед се изясни и сега осъзна, че се намира в болницата. “О, боже! Трябва да предупредя за врага!” – сепна се и тръгна да става от билничното легло. Откачи всички ограничаващи я медицински инструменти и се насочи към изхода на стаята. Когато замахна да отвори вратата пред нея стоеше женска фигура, която явно имаше намерението да я посети. Спря се навреме и отбегна челния удар. Погледна нагоре и пред нея седеше красива жена с руси коси и кестеняви очи. 
- Коя сте вие? – попита леко объркано момичето.
- Аз съм Цунаде Сенджу, но може да ми викаш Годайме – отговори жената и леко побутна момичето, за да влезе в стаята. 
- Вие сте Цунаде-сама?! Годайме хокаге и учителката на майка ми?! 
- Мммммм... – промърмори Цунаде и спря погледа си на документацията от изледванията на Сарада. 
- Какво правите тук, Годайме-сама? 
- Проверявам те. – отговори, без да откъсва поглед от това, с което се занимаваше. 
- Къде съм? 
- Не е ли очевидно? В Коноха. 
- Но...аз бях на мисия...в едно село и после...
- Сарада, върни се в леглото и си почивай. Ще готвим след като Сакура и Наруто дойдат. – Цунаде я дари с лека усмивка. 
- Ами съотборниците ми – Мицуки и Боруто? Ами Конохамару-сенсей? 

Въпросът й остана неудостоен с отговор, тъй като оглушителния глас на Сакура се разнесе из цялата болница. – Сарадаааа, Сарадаааа.... – когато нахлу в болничното помещение Сакура се нахвърли върху дъщеря си и я разпрегръща. 
- Мамо, ще ме строшиш! – едва успя да каже детето и в същия момент майка й я пусна. 
- Боже, толкова се радвам да те видя, детето ми! – в очите на Сакура се открояваха забележими сълзи, а самите те бяха подпухнали, което свидетелстваше за поражения от предишен плач. Сарада положи глава върху рамото на майка си и почувства топлината от съня си. 
- Съжалявам, че те притесних, мамо... – започна тя – Какво се случи с онзи мъж? – Сарада сведе поглед и зачака да чуе какво ще й споделят. 
- Сарада, не се безпокой затова повече. Всичко е минало, ти си тук – с нас и нищо лошо няма да ти се случи...
- Мамо, къде са Боруто, Мицуки и сенсей? 
- В офиса на хокагето. Докладват заедно с баща ти. – при чуването на тази дума сърцето й заби лудо. 
- Какво? Баща ми? Но какво прави той тук? 
- Успокой се, Сарада...сега трябва да леж...
- Той е в опасност, мамо! Не разбираш ли? Веднага трябва да говоря с Нанадайме и с баща ми.
- Сарада! – повиши тон Сакура – Ще говорим повече, когато се възстановиш. – тя снижи гласа си. 
Дъщеря й поклати глава и прецени, че засега няма да може да каже нищо на никого, тъй като отказваше да бъде чута. Може би след известно време щяха да я изслушат и щеше да докладва за ситуацията пред хокагето. Сарада се върна в леглото и тихо заяви на Сакура и Цунаде да напуснат стаята. Майка й се опита да я успокои, но Сарада отказа да слуша и надигна глас:
- Моля, вън! 
Сакура и Цунаде напуснаха болничното помещение. Сарада заплака тихо.

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping