Believing in Tomorrow

Believing in Tomorrow

Тази година зимата настъпи по-рано в страната на светлината. Върху земята вече се стелеше дебела снежна покривка и хълмовете, попоринцип открояващи се със зеления си цвят, едва се различаваха от сивото декемврийско небе. Пътищата бяха почти непроходими...

Глава 1
Believing in Tomorrow
1. Ново начало 
Ако можеше да помогнеш на някого,
Независимо какъв е той,
Би ли го направила,
В замяна на истината?

Тази година зимата настъпи по-рано в страната на светлината. Върху земята вече се стелеше дебела снежна покривка и хълмовете, попоринцип открояващи се със зеления си цвят, едва се различаваха от сивото декемврийско небе. Пътищата бяха почти непроходими и всички хора се бяха скрили на топло в къщите си.
Рейн се връщаше от поредната досадна мисия в страната на светлината. Тя беше добродушно 17-годишно момиче с не много дълга черна коса, която връзваше на две стърчащи опашки, и зелени очи. Беше нинджа медик със способности, които дължеше най-вече на дългите часове работа със Сакура Харуно. А Сакура беше един от най-уважаваните медици в този свят (защото се предполагаше, че има и други светове). Родителите на Рейн бяха архитекти в Коноха и имаха достатъчно пари, за да й позволят да прекарва ваканциите си на спокойствие в една не много голяма вила в планината на север от Кумогакуре. 
Точно натам се беше запътила Рейн, за да прекара една хубава зимна ваканция, да осмисли почти отминалата година и да потренира на спокойствие. Но преди това искаше да отиде до болницата на селото, за да види една стара приятелка, която работеше там. Рейн мина през един местен магазин, който й беше на път, и взе една огромна кутия бонбони. Все пак, не можеше да отиде при приятелка без подарък, а бонбоните бяха единственото, което можеше да намери в този, забравен от бога по това време на годината, град.
Рейн си отдъхна, когато най-накрая откри болницата и влезе на топло. Навън времето се влошаваше с всяка изминала минута. Вече валеше сняг на парцали - нещо, което ако гледаш отвътре, е красиво, но ако си навън, е доста неприятно. Чернокосата поздрави портиера, който кимна в отговор, и седна на един от старите фотьойли в чакалнята. Погледна стенния часовника и забеляза, че даже е подранила - имаше още половин час до срещата й с приятелката й. 
Половин или един час по-късно, Рейн не знаеше колко беше чакала, в чакалнята дотича едно момиче с изключително дълга тъмно–лилава коса и ведри лилави очи. От далече си личеше, че не е нинджа - имаше тънко и ефирно тяло и не беше облечена типично за нинджа. Беше със сини дънки, лилав пуловер, черни ботуши и бяла лекарска престилка. 
-Здрасти, Каси! - Рейн стана и прегърна приятелката си. -В последно време гледала ли си се в огледалото? Леле, изглеждаше много уморена! Какво е станало?
-Здрасти, Рей. -въздъхна Каси. -Уморена ли ти изглеждам? Ами и ти щеше да изглеждаш така, ако една седмица се занимаваш с тежко болен пациент, който отказва лечение.
-О? Сигурно наистина е изтощаващо. 
-Нямаш си и представа! Просто ми се иска да не се бяха занимавала с това! Защо не го оставих на някой от по-опитните доктори наоколо.... -оплака се лилавокосата. 
-Мога да го погледна. -предложи Рей с усмивка. -И аз съм медик, все пак.
Каси я погледна невярващо. Чудеше се как някой толкова зле с нервите човек като Рей, би се нагърбил с тежката задача да се занимава с онзи мистериозен и досаден пациент. След това се замисли за възможността да изпие едно кафе и да се наслади на бонбоните, които й беше дала Рей, и кимна:
-Добре, той е на втория етаж в стая 301. Късмет. -след това се завъртя с гръб към приятелката си и тръгна към кабинета си. 
Чернокосата се усмихна вяло, когато остана сама, и се зачуди къде са стълбите. После се засмя - всички болници се строяха по почти един и същи начин и родителите й бяха архитекти, а тя не знаеше къде са стълбите? Та то стълби в болниците имаше навсякъде, включително близо до чакалнята. Рейн закрачи по един от многобройните коридори, оглеждайки всяка врата, която отминаваше. 110, 111,... 121..., а стълбище... Тя се усмихна отново и се заизкачва по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Накрая осъзна, че стълбите в болниците са доста стръмни и се подпря на най-близката стена, за да си поеме въздух. Когато най-сетне успя да се успокои и зрението й се фокусира, тя погледна номерата на вратите срещу себе си. 300, 301, 302... Рейн беше забравила къде трябва да отиде. Май беше 301 - ва стая. Чернокосата се доближи до вратата с номер 301, почука тихо и влезе. 
Вътре беше тъмно, но топло. И най-гадното – миришеше на болница. Рей забеляза човека, който лежеше в леглото и я гледаше. Разбира се, забеляза и червените му очи, които и напомняха за шаринган. Може би наистина беше...
-Саске? -попита тихо тя, но когато никой не й отговори, помисли, че е сбъркала човека.
Рей се приближи до човека и го погледна по-отблизо. Да, имаше шаринган, но не беше Саске със сигурност. След като не успя да разбере кой е смъртно болен на тъмно, се примири и запали нощната лампа. Когато отново погледна човека, й се прииска да изпищи, да се разкара от това място и да отиде във вилата на родителите си на мига. Въпросният умиращ някой беше Учиха Итачи, когото всички смятаха за мъртъв. 
-Знаех си, че още някой ще се опита да ме накара да приема помощ. -въздъхна Итачи и затвори очи. И без това виждаше всичко като тъмнина и някакви размазани сенки. Точно на това му приличаше момичето до леглото – сянка в черната нощ.
-Аз дойдох само да те прегледам. -усмихна се чернокосата. -Не искам да ти давам каквито и да е лекарства...
-Хубаво.
-А пък и не съм от болницата. Минавах да видя една приятелка, когато тя ми каза за теб. 
Итачи я наблюдаваше известно време. Забеляза, че прилича на нинджа, дори чакрата й го издаваше. Той се замисли - ако тя беше и медик, значи можеше да го излекува.
-Ти си нинджа.
Рейн го погледна невярващо. Той ЧАК сега се беше сетил, че тя е нинджа. Въпреки това, чернокосата кимна едва забелязано.
-Значи можеш да ме излекуваш? -Учиха повдигна вежда.
-Какво? -чернокосата се засмя. -Ти да искаш помощ от някого? Не, това е просто смешно. Пък и въпросът не е дали мога да ти помогна, а дали искам. Това е доста трудно решение... 
-А ти искаш ли? 
-Не. НЕ, РАЗБИРА СЕ! Ти си престъпник! Да ти помогна е същото като да предам Коноха. -Рейн се намуси и му обърна гръб. 
-Не е същото. -Итачи въздъхна тежко. -Ако ме излекуваш, ще ти кажа всичките тайни на клана Учиха и ще помогна на Коноха да се отърве от Мадара.
Ръждясалите колела на паметта на Рей се завъртяха в посока миналото и тя се опита да се сети кой беше този Мадара... Той не беше ли главата на клана Учиха много, много отдавна? В следващия момент Рей се обърна на 1800 , изгледа Итачи с ококорени очи и от устата й се изплъзна едно тихо:
-Леле, тоя сигурно е много...стар. -тя се спря на това си заключение, но след като осмисли фактите, изсъска. -Искаш да кажеш, че ОНЗИ Мадара е ЖИВ?! И се разхожда на свобода из Коноха? Заедно със Саске? 
-Заедно със Саске? -очуди се Итачи. -Това е лошо. Мадара е манипулатор, сигурно е казал на брат ми някоя лъжа... Си...~ 
Изречението му се прекъсна от измъчена кашлица, последвана от доста кръв, която се стичаше по брадичката му и падаше върху белите чаршафи. В първия момент Рей стоеше в шок и не можеше да помръдне. После тръсна глава и се приближи до чернокосият шиноби, който доста успешно се давеше в собствената си кръв. Отново хуманната й природа надделяваше, карайки я да се съгласи да му помогне, но тя все още не беше напълно сигурна. Когато след десет минути Итачи най-накрая спря да кашля кръв, което доста ужасяваше Рей, тя пое въздух и каза:
-Нали няма да умреш, ако изляза за пет минути? Трябва да помисля за предложението ти... А пък и имам нужда от чист възух, тук мирише на болница.
-Да се надяваме. 
Рей се завъртя на пети, излезе от стаята и забеляза Каси, която се качваше по стълбите и изглеждаше съвсем отпочинала. Лилавокосата забеляза приятелката си и се усмихна:
-Е, как мина? И на теб ли ти отказа да го лекуваш? Много е досаден, нали? Всъщност познаваш ли го?
-А, да. Това е Итачи, един приятел от Коноха. -чернокосата умишлено изпусна частта с "Учиха", защото всички хора по белия свят знаеха кой е унищожил клана. -И ще се очудиш с какво се уредих...
-С гадже?
-Не ставай смешна! Аз и гадже?! Не, не и в този момент. Имам прекалено много мисии. За това пък се уредих с работа поне за следващите два месеца.
-Просто ми кажи какво стана.
-ПОМОЛИ ме да го излекувам. 
-И?
-Ами трябва да си помисля първо. Изглежда има някакъв пробив в дробовете. Изкашля доста кръв през последните десет минути, в които бях в стаята. 
-Ще му помогнеш ли? Все пак ти е някакъв приятел. -Каси повдигна въпросително вежда.
Рейн пропусна частта с "приятел". Итачи дори не се доближаваше до определението "приятел", той беше по-скоро "враг", разполагащ с доста интересна информация. Тя кимна, да, щеше да го излекува. Но беше почти сигурна, че щом оздравее, ще изчезне нанякъде. Въпреки песимистичното си настроение напоследък, някаква съвсем част от нея искаше да му помогне. 
-А ще можем ли да останем в болницата? -попита чернокосата.
-Опасявам се, че не. И преди е ставало така. По-опитните доктори казаха, че ако поемеш грижите за пациента, ще трябва да отидеш някъде на свои разноски. 
Рей гледаше тъпо лилавокосата си приятелка. Все още не можеше да асимилира думите й. По-опитните доктори? Никой не беше по-опитен от нинджите медици. Грижите? За пациента? Трябваше да се ГРИЖИ за Итачи? Итачи беше пациент? Тя тръсна глава – беше почти сигурна, че след малко ще се събуди в хубавата вила и всичко това ще се окаже само един дълъг сън... Кашлицата на Итачи я изкара от надеждите й за по-добра реалност и тя въздъхна:
-Аз трябва да се залавям с двумесечната ми работа...
-Тази вечер можеш да останеш тук! В стаята до този... Итачи. Стая номер 302!
Рей не отговори. Дори не благодари. Беше прекалено заета да се занимава с влошаващото се състояние на Итачи. Влетя в стаята и погледна чернокосият шиноби, който се успокои и отвърна на погледа й.
-Е? Ще ме излекуваш ли? –попита Учиха.
-Ъъъ, да. Да, ще го направя. – промърмори Рей. –Само, че утре ще трябва да отидем в планината във вилата на родителите ми, защото от болницата не можели да поемат разноските. 
-Значи все пак ми се доверяваш?
-Не е доверие. Нарича се любопитство. Просто искам да разбера повече за клана Учиха. –чернокосата се усмихна. –Разбира се, искам и да се отървем от онзи Мадара, защото е доста голяма заплаха за човечеството...
-Не мога да те упреквам, нинджите винаги имат по една егоистична и една важна причина за всяко свое действие.
-Все едно, сега трябва да те прегледам, за да знам как да те лекувам през следващите два месеца, защото си доста сериозно болен. Имаш кръв в дробовете.
-Знам, положението е такова от около четири години. Досега се оправях все някак на болкоуспокоителни, но след битката ми със Саске...вече не се чувствам особено добре.
Рей беше стъписана. Той беше успявал да прикрие болестта си за черти години преди да я изпусне извън контрол. За това наистина се изискваха нечовешки усилия. Не само това – Итачи беше издържал дори след битката със Саске и беше дошъл по някакъв начин до болницата.
Тя въздъхна разубедена. Този човек беше бил ( х) такова време съществува ли в българския език? ) враг на Коноха толкова години, а сега тя трябваше да избира между да го излекува от почти неизлечима болест или да го остави да си умре на спокойствие. Рейн вече не знаеше какво да прави. За радост, или не чак толкова, имаше цяла нощ да си помисли за действията си...
Съобщение

Фенфикът ти се струва познат? Да, защото сме го импортирали от форума! Ако е твое произведение, не се колебай да ни пишеш, за да го прикачим към твоя профил!

Коментари за глава 1

Публикувай своето мнение...

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping